От трети клас се влюбих в театър, и после се качих на автобуса, кандидатствах и понеже бях резерва, си казах: Не, не! Дори да не ме приемат, догодина се връщам пак
Мая Бежанска е родена в Благоевград на 19 май 1972 г. Завършва Математическата гимназия в родния си град. От малка се занимава с куклен театър. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност актьорско майсторство за куклен театър в класа на професор Николина Георгиева през 1994 г. След това става актриса в Кукления театър в София. Занимава се и с пеене, като е най-известна с изпълнението на „Обичам те, мила“ заедно със Стефан Вълдобрев и Камен Донев. През април 2014 г. на сцената на Театър 199 излиза в първия си моноспектакъл „Колекционерката“ от Радослав Чичев, режисьор Катя Петрова. Има десетки запомнящи се роли в киното и театъра. За мнозина стана любимка с ролята на Анастасия в „Домашен арест“ и в хита „Истината за група „Жигули“. Сред по-известните й театрални роли са тези в спектаклите „Бурята“, „Хуан Дариен – момчето тигър“, „Любовните трепети на тарантулите“, „Непознатото дете“, „Грозното пате“, „Приятно ми е, Бранислав Нушич“, „Котаракът с чизми“, „Няма места“, както и в моноспектаклите „Колекционерката“ и „Аз, комедиантката“. Омъжена е, има дъщеря.
На 19 май актрисата Мая Бежанска стана на 51 г., като отпразнува себе си на сцената с премиерата на моноспектакъла „Козата, която свири на акордеон”. Това е много скъп подарък за нея, защото с драматурга и режисьор на представлението Елин Рахнев разкриват пред публиката душата и крилете на истинската Мая чрез силата на поезията и безотказната самоирония. И така, както пее Едит Пиаф, Бежанска за нищо не съжалява, обръщайки се назад към своя живот и своите избори, пише 168chasa.bg.
– Вие ли сте в „Козата, която свири на акордеон”?
– Това съм аз – да. С Елин Рахнев отделихме много време, почти две години, в които се срещахме, споделяхме си и резултатът е този спектакъл. Двамата изразихме себе си – той през моята игра, аз през неговата поезия. Това е една ретроспекция на моя път дотук. Взехме темата за артиста, който 25 години играе едно и също – влязъл е в едно лоно. И който е на една средна възраст и се обръща и си прави равносметка как, отдавайки се на едно нещо, е изгубил и пропилял много шансове и срещи. Другата тема е за времето, в което живеем. Някога излизахме, бунтувахме се, споделяхме, а сега като че ли някак си се затворихме в себе си. Нещата минават покрай нас, а ние или изпадаме в депресии, или нямаме силата, волята, смелостта да излезем и да се заявим. Това е нашето поколение, което в мечтателството си от 90-те като че ли имаше вярата, че ще промени света, а всъщност се оказа, че ние този свят не можем да го променим. И така, споделяме на сцената емоции на любов и приятелство през едни силни героини от миналото, които са инициирали промяна, като Жорж Санд – прокарала феминизма, Зелда Фицджералд, кралицата на джаза, Айседора Дънкан, която прави пробив в танцовия театър.
– Изтощително ли е да горите в половин дузина превъплъщения цели 75 минути?
– Много е интересно, защото в началото човек си казва, че сам на сцената ще му е тежко. Но е толкова зареждащо, когато си намериш трибуната, на която да изкажеш, изплачеш, изкрещиш себе си – това маха негатива от теб. Особено когато достигне до публиката и всеки разпознае дори частичка от себе си, всъщност това ти дава криле и сила.
– Работата с Елин Рахнев какво е за Вас?
– За мен е среща, нещо изключително. Това е от тези редки срещи, които се случват веднъж в живота. Да намериш човек, с когото да говорите на един език, да споделяте едни и същи мисли и чувства, в същото време – човек, от когото можеш да се учиш до безкрай.
– От колко време се познавате?
– От 90-те още. Ние бяхме една огромна група още по време на протестите – Илиян Симеонов, Колето Карамфилов, Елин Рахнев, Сашо Морфов. Една част, за съжаление, напуснаха този свят. Но това беше силна творческа група, която се събираше, мислеше, твореше, бунтуваше се и аз бях част от тази група. Непрекъснато бяхме заедно в КЕВА, по улиците и т.н. Заедно работехме много, тогава се появиха и „Ку-ку”, „Каналето” и т.н. Животът и след това си ни срещаше с Елин. Първият ни проект „Веселата карета” ни събра в театъра и тогава си казахме, че е време да направим нашия спектакъл. И той се случи. Този проект си имаше нужда от своето място, където да не ни натискат, да не се бърза, да може сам да си поеме посоката и да излезе, както го усещаме. Това стана в Пазарджишкия театър.
– Имали ли сте спорове по естетично-художествени въпроси с Рахнев?
– Не. Той себе си не нарича режисьор. Това е човек мечта. Всичко, което прави, го случва през актьора. Човек, толкова обичащ артиста и толкова вярващ, че един спектакъл се случва благодарение на артиста и на взаимната любов на екипа. Той следеше посоката, в която аз се движа, и така създаваше текста. Със сигурност той ми е давал най-голяма свобода. Все пак и двамата измислихме „Козата, която свири на акордеон”. В свободното ни въображение и работата след това.
– Трудно ли е да се свири на акордеон?
– Това е много личен спомен за мен. Като малка много исках да свиря на инструмент. И така баща ми един ден донесе един акордеон и ми каза: „Ето заповядай, давай!”. Но някак не го разпознах, защото бях толкова мъничка, а той толкова голям. Изобщо не се преборвах, толкова ми беше трудно, защото почти не се виждах от този акордеон. Две години мъка и баща ми видя, че няма да стане. Но във времето ето че пак се върнах към мечтата да свиря на инструмент. Животът ме закара при този акордеон. Гледах едно момиче – Вероника Тодорова, която се беше завърнала в Елхово от Германия, за да преподава на децата в Дебнево. Толкова вкусно разказваше за този инструмент, толкова красиво свиреше, че страшно ме вдъхнови с историята си. Написах й веднага във Фейсбук, че се радвам, че съм я видяла. Тя ме покани на гости, видях, че е и родена на моята дата, и си казах, че няма нищо случайно. Всъщност там ми беше и първата репетиция. С Елин отидохме на гости при Вероника, а тя денонощно ни свиреше. А един приятел пък ми даде акордеона на дядо си, за да му отворя душата. Изобщо, няма случайни неща. Иначе идеята ни не беше такава – и тази коза не съществуваше, и този акордеон също, но във времето се появиха сами. И си казахме, че това е нашият спектакъл за нашия живот.
– Козата как се роди?
– Не мога да ви кажа как се роди козата, тя просто излезе. И пак не беше случайно, защото аз съм куклена актриса и цял живот има някакви животни около мен. Неведоми са пътищата Божи. Когато човек прави нещо с любов, се появяват и знаците, и всичко.
– Ще излезе ли моноспектакълът извън граница?
– Много искаме. Имахме разговор с Катя Костова, която разпространява българската култура в Германия, Виена… Надявам се, че ще излезе, защото мисля, че този спектакъл ще бъде любопитен и за хората извън България.
– Какво си пожелахте за Вашия рожден ден, който отпразнувахте с премиерата?
– Винаги благодаря за всичко, което ми се е случило и случва, защото никак не е малко. Като да срещаш по пътя си съмишленици, с които да тъгувате и да се смеете заедно. Надявам се всички хора около мен да са здрави и дълго време да споделяме този живот.
– Поглеждайки назад, съжалявате ли за нещо, което сте пропуснали?
– Да, да имам три деца. Останах с едно. По пътя така се унесох. Това е единствено и с чувство за хумор го казвам. За нищо не съжалявам, всеки избор за времето си е бил там тогава, дори да е бил грешен, това е бил урок, който съм взела.
– Мислили ли сте, ако не бяхте станали актриса, по какъв път бихте поели?
– Нямаше как, защото аз от трети клас се влюбих в този театър и просто никога не съм поглеждала в никаква друга посока. Това беше моето. То си ме намери и докосна. Има хора, които като млади се лутат да намерят пътя. А аз просто се качих на автобуса, дойдох, кандидатствах и… понеже бях резерва, тогава имаше страшно много кандидати, си казах: „Не, не! Дори да не ме приемат, аз догодина се връщам пак”. И във времето, когато човек се спира, задава си въпроса: „Това ли е?!”. Винаги съм знаела отговора: „Да, това е моята любов”.
