С еднаква лекота актрисата Мая Бежанска, която е от Благоевград, може да ни разсмее и да ни натъжи, да играе с емоциите ни като с кукли на конци и да зашива в спомените ни свои роли, а и песни, дълго време след като сме се срещнали за първи път с тях. При нея сякаш пестене не съществува никога и тя влага по много от себе си дори и в едно интервю. За оставането сама на сцената при моноспектаклите, за камбанките, как да не влизаш в рутина, за жените, които носят лудост в себе си, за сънуването на ролите, за пеенето като личен порив, за „химията“ с Филип Аврамов и „математиката“ в мастър класа си пред actualno.com Мая споделя:
– Мая, в Театър 199 играеш своя моноспектакъл „Колекционерката“. Наскоро станаха 10 години от премиерата му. Моноспектаклите като формат, поне отстрани, изглеждат доста изтощителни за актьора. Така ли е, или точно обратното – още по-зареждащо спрямо обичайните пиеси?
– При всички случаи е много по-вълнуващо, защото оставаш сам със себе си. В тези мигове си в едно непрекъснато търсене на себе си, на чувството, което изпитваш, докато си на сцената, на начина, по който интерпретираш нещата – винаги е много различно. Аз го приех като място, където мога да работя върху себе си. И професионално, и духовно, от всяка една гледна точка. Защото си сам и можеш да боравиш със себе си, откъдето пожелаеш да се погледнеш.
Когато е свободен текстът, няма много голям проблем – защото до моноспектаклите човек стига, когато е придобил някакъв опит. Когато си много млад, страхът някак си присъства в това да скочиш сам на сцената. При мен си дойде много естествено – търсех го този миг, в който да остана сама. Но този текст е много сложен поради факта, че е много поетичен – Радослав Чичев, който е авторът, е поет преди всичко. Положих много големи усилия, за да влезе текстът в мен, защото не ми се искаше да променям звученето му – той има много характерен начин на изразност и на описание и исках да остана в това. Положих доста усилия да бъда максимално близо до автора. Да, получават се понякога паузи, докато умът превключи, ако се загубиш. Но това е много игрови спектакъл, така е направен. И дори в пауза ти може да продължиш действието, без да говориш, докато отново се появи текстът.
– Питат ли те често по повод тази пиеса какво колекционираш?
– Аз си колекционирам камбанки, като пътувам по света. Камбанки, да. Звукът някак си, вибрацията на звука ме привлича. И като си обикалям света, си търся и моя звук. Та, имам стотина камбанки вкъщи.
Мисля, че е гадно, ако влезеш в една рутина. „Колекционерката“ например я играя 10 години и не мога да кажа, че съм влязла в рутина. Всеки път е страхотно вълнение, преди да изляза, всеки път е едно ново търсене на темите вътре – защото темата за отчуждението е всеобхватна. Относно другото – аз съм имала дълги срещи с един и същи режисьор. Ако и двамата с актьора развиват, търсят себе си през теми, които ги вълнуват – мисля, че може да бъде един много дълъг път, на който да останеш, без да влезете в рутина. Но трябва и двамата да се развивате. Дали ти с пиесата – да не я оставиш на една вибрация, на един тон да тече. Дали с режисьора – да продължите да търсите свои неща. Според мен благословията на тази професия е безкрайността – на това да откриваш и темите, и себе си.
– В „Козата…“ се превъплъщаваш в Едит Пиаф, Вивиан Лий, Айседора Дънкан, Зелда Фицджералд. Ако можеше да се преродиш назад във времето, коя жена би искала да си?
– Те са едни такива жени, които носят лудост в себе си – непримирими. Една Жана Д`Арк – прекрасна! Едит Пиаф – прекрасна! Целият й път и отдаденост. Аз съм луд фен на Джулиета Мазина. В тази пиеса, която играем, има едни много силни и емблематични личности – и Жорж Санд, и Зелда (б.а. – Фицджералд), които имат и своите послания на времето, които са оставили. Така че, да – има жени, които си заслужава човек да опознае.
Винаги, когато репетирам нещо, идва един миг, в който почвам да сънувам – къде върви този образ, къде се развива. И понеже попадам в един друг свят, изведнъж, докато сънувам ролята, която репетирам в момента, нахлуват и другите представления, и другите роли, които вече са на сцената и се играят, но през това чувство, в което съм се вкарала в момента на съня. Тоест започват и те по някакъв начин през това усещане да се променят. И се появяват страшно много образи. „Не, не, в тази сцена може и ей така да го минеш през това чувство“.
Има една хаотичност, която е водена от една емоция, не е съвсем безумен хаос. Но абсолютно нахлуват различните персонажи в това усещане, в което съм се докарала в съня, и започват да пребивават в едно пространство. Много е шизофренично, ама е много приятно – ти си наблюдател на тези персонажи, които като че ли започват да живеят извън теб. От време на време ставам, записвам си на лист или на диктофон, защото то изчезва бързо в утрото. После като се чуя, някои неща, разбира се, веднага отпадат, но има интересни бягства.
При мен пеенето е много личен порив. Той никога не е свързан само с мен. Той е част от среща. Например в „Козата…“ с Жоро от „Остава“ ми се прищя да направим нещо – той се включи поради това… Албумът ми „Лимон“ (б.а. – 1999 г.) е пак порив. Стефан (б.а. – Вълдобрев) каза: „Искам да ти подаря един албум“. Тогава имаше една много голяма фен група от момичета, тийнейджърки, които пишеха стихове и общо взето вървяха непрекъснато с нас. Там се появи едно момиче – Бела, което каза: „Аз искам да ти подаря стихове“, и то някак си беше като една вълна, която прелива от едно в друго. Ама така, да седна и да кажа: „Айде с теб да направим…“ – не. По-скоро в театъра имам желание за срещи с колеги.
– С кого в театъра още не си, но много би искала да работите заедно?
– Може би Славка Славова – бих се срещнала с нея. А и това, че сме припознали едно и също място като бягство – аз обитавам Юндола, тук е моята вила, а и тя имаше тук вила. Човек, който е бил влюбен в гората. Тя е правила и пътуванията до Тибет, изкачвала е шестхилядника за концерта, който направиха там Теодосий (б.а. – Спасов), Коцето Калки, Дони (б.а. – през 1996 г., на 5350 м надморска височина – на платото под връх Калапатар в Хималаите), тя е била с тях единствената жена. Гледала съм й интервюта, гледала съм й видеа от роли, чела съм за нея. Силата и мощта, която има тази малка жена… бих се срещнала с нея!
– Кои са според теб най-хубавите години на българския театър, откакто си съзнателна?
– Аз имам много силни преживявания като театрален студент. Ние тогава всяка вечер бяхме на театър и това бяха едни страшно силни години – благодарение, едно, на актьорите (но и сега мисля, че има много добри актьори), а другото – на поколението режисьори, които бяха истински учители! Тогава бяха Леон Даниел, аз съм гледала хиляди пъти „В очакване на Годо“ в Театъра на Армията, „Господин Пунтила“ имаше страшно силни представления. Тогава се формира „Зад канала“, като се отдели от Театър София: Стоян Камбарев, Ицко Финци, Руси Чанев, Илка Зафирова, Борето Чакринов, той беше директор. Адски силен период! Ние живеехме в този театър, долу в бара, срещите след представление, тези велики актьори – само да ги слушаш! Народният театър, Сатиричният театър – с всички тези звезди, които на сто процента си ги гледал само на екрана, и влизаш и ги виждаш на сцената! Крикор Азарян! Краси Спасов! Големи личности и учители! Липсва ми този период.
– Говориш за началото и средата на 90-те, нали?
– Да. И това, че те поеха звездния си път… Много липсва да срещнеш учител. Ние ходихме на техни репетиции. Сменяхме се – драматични актьори идваха при куклените, ние ходихме, гледахме, бяхме една много силна общност. Просто светът стана много забързан, тези личности ги няма и, да, дотежа малко…
– Обичаш планината, имаш своя вила в Юндола. Морето къде се класира?
– Аз тук, между другото, почивам. То е много приятно зареждане. Обичам водата, но не обичам тарапаната. Аз не пътувам много извън България за такива почивки. Ако ходя, е да видя някое място. Може би на язовир „Беглица”, да погледам водата. Но не обичам да съм сред много хора, това ме уморява. И морето ми е общо взето по-любопитно наесен.
– Кое от двете изцежда повече от енергията ти – да обикаляш по моловете или да висиш в социалните мрежи?
– Аз в мол почти не ходя, освен ако нещо не е много належащо и не се сещам иначе откъде какво да взема. Там не е моето място. Аз съм ценител на красивите неща, обичам да си откривам някакви нещица някъде… А там е трудно да намериш занаятчийски магазинчета, някой, който го е изработил, дал си е душичката вътре – особено подаръци, когато тръгна да избирам, предпочитам да си намирам такива местенца. Ако ми се наложи да вляза в мол, гледам бързо да свърша това, за което съм отишла – много ме изнервя. Социалните мрежи аз доста съм ги ограничила. Там негативът по-скоро ме изнервя – това непрекъснато да се закачиш за някой, да споделиш друго мнение, да се заядеш… не е моето… стана доста агресивно там.
– У вас основно мъжът ти готви. С какво те посреща, като е виновен, за да те умилостиви?
– Обикновено аз съм виновната, защото съм този, който липсва, който е закъснял, който не се е прибрал навреме. Така че не е имало необходимост да ми се извинява. Аз обичам да готвя, особено когато трябва да посрещам приятели. Много обичам да посрещам приятели! Просто времето не ми стига. Готвенето си е голяма медитация и човек трябва да му се отдаде. Така че, когато имам време, обичам да готвя. Но в ежедневието той е по-добър в това.
– Коя е любимата ти негова манджа?
– Те са месари с дъщеря ми, така че месото е много силно застъпено. Имаше едни чудни кюфтенца с кашкавал. Даже и приятели на дъщеря ми идваха за тези прословути кюфтенца. Готви вкусно!
– Какво щеше да правиш с това време, ако не го беше отделила за даване на интервю?
– Щях да стоя долу, има едно прекрасно барче в базата, на която сме, и предлагат една страхотна арония, която си я правят тука. Сега е обедната почивка. Децата са се нахранили. И ние сядаме, пием арония и гледаме небето. Има едни хубави врани, които крещят тука. И така!
