Актрисата от ДТ „Н. Вапцаров” – Благоевград Нина Болгар: Израснала съм на сцената, за първи път съм участвала в постановка като 40-дневно бебе и до днес играя

Актрисата Нина Болгар е известна на няколко поколения театрални почитатели. Театърът въобще е нейна съдба, а в благоевградския драматичен театър преминава целият й професионален път. Двамата й родители са актьори; появява се за първи път на сцена като 40-дневно бебе и играе до днес; съпругът й Димитър Болгар (вече покойник) също е съдбовно свързан със сценичните изкуства – бил е балетист в Националната опера и хореограф на редица театрални постановки. Тя не си брои ролите, но по груби изчисления броят им е почти равен на броя на годините й. Запазила е бодър дух, свежа памет и изумително чувство за хумор – в нейната компания смехът е задължителен…

Формалният повод за срещата ни бе да ми разкаже спомени за режисьора Ставри Карамфилов. Но разговорът неусетно обхвана целия й живот, в който личното и професионалното се припокриват.

ПО-ЗНАЧИМИ РОЛИ: Аничка в „Службогонци” от Вазов, Сашенка в „Ах, този мил стар дом” от Арбузов, Нина в „По-големият син” от Вампилов, Невена в „Тази малка земя” от Джагаров; Адела и Понсия в „Домът на Бернарда Алба” от Лорка; Бианка, Дездемона в „Отело” от Шекспир, Рада в „Под игото” от Вазов, Мери в „Жени с минало” от Д. Димов, Малвина в „Буратино” от Толстой, Констанца в „Дядо Матей преброява звездите” от Н. Люцканов, Бърборка в мюзикъла „Вълкът и седемте козлета” от Ст. Димитров, Ал. Владигеров; Любов Андреевна във „Вишнева градина” от Чехов, Електра в „Електра, любов моя” от Ласло Дюрко, лисицата Елвира в „Приключения опасни с герои сладкогласни” от Н. Йорданов, Наталия Каравелова в „Тайната вечеря на дякона Левски” от Ст. Цанев; Медуза, Октопод, Рак в „Пук” от В. Петров; Ф. Ивановна в „Женитба” от Гогол, баба Стойна в „Криворазбраната цивилизация” от Д. Войников, стрина Гена в „Щръклица” от П. Панев, Марта Билярката в „Змейова сватба” от П. Тодоров, Мащехата в „Пепеляшка” от Шарл Перо, г-жа Драга в „Д-р” от Бр. Нушич, баба Марта в „Гераците” от Е. Пелин; Вира в „Големите момичета не плачат” от Н. Саймън, моноспектакълът „Барманката” от Ю. Андреев и др.

– Играла си в постановки на Ставри Карамфилов, какво помниш от съвместната ви работа?

– В първата му пиеса „Вишнева градина” играх Любов Андреевна, централната роля. Тошко Тодоров, бог да го прости, игра брат ми; Бръчков игра слугата. На сцената зад черните завеси има асансьор (пропадало), по който декорите се качват и свалят от сцената. Ставри реши героите на пиесата, пристигащи от Париж, да излезем на сцената оттам. Обаче в пропадалото е прашно, мирише на миши и котешки изпражнения и почнахме да протестираме: „Как го измисли?!” Но… свикнахме, артистът на какво ли не свиква, щом каже режисьорът.

– Кой избра изпълнителите за ролите? Имам предвид, че Ставри току-що е постъпил в театъра и не ви е познавал…

– Той сам си избра актьорите. Ставри още тогава направи впечатление с будната си мисъл. Той каза на мъжа ми, който присъстваше заради пластиките: „Диди, искам последното действие балът да бъде в танц! Цялото действие ще го направим в танц!” Диди се зае, реплика по реплика, с всички действащи лица вкъщи разграфи, направи: „На тая стъпка тука ще кажеш това, това, това…” И цялото действие мина в танц! Това всъщност беше най-доброто, апотеозът на спектакъла. Стана невероятно!

От тази постановка помня и нещо комично. Имаше един еврейски оркестър – Кимчев, Владко Арнаудов, Гаврил Цонков, все покойници, милите, бог да ги прости – и той с нас се изкачваше нагоре, посрещаше ни. Репетираме, репетираме и един ден Кимата се огледа, огледа и вика: „Абе, вие знаете ли, че целият еврейски оркестър е от партийното бюро!” Наистина се оказа така! Напикавахме се от смях, като викаха на микрофон: „Моля еврейският оркестър – партийното бюро да излезе на сцената!”.

Това ми беше първата среща със Ставри Карамфилов.

След това играх в мюзикъла „Вълкът и седемте козлета” четвъртото козле Бърборка. Танците там пак ги направи Диди. Умувах вкъщи: „Аз сега ще се направя като Пипи Дългото чорапче, с плитки с телчета и на палци ще играя.” Диди ми възразява: „Но ти не си се качвала на палци! А това не е да се качиш и да тръгнеш!”. Но се съгласи и ми донесе от София палци, накисваше ги, чукаше ги отпред… Бях останала без пръсти. Обаче свикнах, научих се. И спектакълът стана – много забавен, с много музика. Много красиво представление. Получихме награда за детски спектакъл от Централния комитет на Комсомола – за представлението, за хореографията и персонално аз, Бистра Тупарова и Вальо Балабанов.

После дойдоха страхотните представления на Ставри „Едип”, „Антигона”, „Нирвана”, но там не съм играла. В онези години си имах проблеми със сина ми, все по болници, все с разправии растеше.

– А как премина твоят път в театъра? Родителите ти също са били актьори. Разкажи за тях!

– Майка ми Ангелина Петкова е от Неврокоп, Дюлгерова по баща. Соня Дюлгерова е племенница на майка ми. Навремето дядото Иван Даскала, вдовец, минава през Хаджидимово, вижда баба ми и казва: „Ти ще ми станеш жена!” „Ха! – много нафукана беше баба Вангелия. – Как така?! Ти с три деца вдовец…” Но върти, суче, женят се. Живеят в Гоце Делчев. Той – даскал, тя с основно образование, гледа тютюн. Ражда му още три деца.

Вуйчо ми Тасе е баща на Соня и на Валя Дюлгерова, като гимназист е голям театрал. Пристига в Неврокоп Софийският пътуващ театър, където баща ми Йордан Петков е артист, стар ерген – 34-годишен. Тогава няма реквизит – събират от къщите. Вуйчо е първи в читалището да помага. „И след представлението –  разказваше баща ми – хората дойдоха и си прибраха вещите. Трябваше някъде да спя и Тасето ми вика: „Ела вкъщи, ние живеем близко, ще спиш у нас”. Там вижда майка ми – 18-годишна, и се харесват. Той си тръгва и й казва: „Аз ще те поискам, когато дойдем с театъра”.

– Любов от пръв поглед!?

– Да! Цяла година двамата с майка ми си пишат писма. Идват да играят в Джумаята. Петър Кючуков е директор на Софийския пътуващ театър и баща ми му вика: „Господин Кючуков, аз ще ходя до Неврокоп да си взема булка”. „От кои е? Аз имам приятел там – Иван Гуцев”. Пише му той писмо да провери коя е тая Ангелина Дюлгерова, от какво семейство е. Гуцев му отговаря, че всичко е нормално, бащата е даскал, братът анархист.

Пристига театърът в Неврокоп и двамата се срещат. Баба ми е била против да се жени за него, застанала на балкона и заплашила, че ще се хвърли. А майка й отвърнала: „Ще те погребеме и пак ще избягам с него!”. Така тя тръгва с баща ми в Страстната седмица преди Великден. Кючуков казал: „Веднага трябва да ви оженим! Първата ни спирка след Великден е в Бобошево”. Цялото село отива в читалището със столчета трикраки да гледат „младоженека”, защото знаят, че след това ще има и булка. А младоженката го чака и заедно отиват в кръчмата на Бибини, двама попове са ги венчали. Та оттам са тръгнали 1942 година. Една-единствена снимка има баща ми от тоя театър – с Николай Масалитинов и Петър Кючуков!

– А какво е потеклото на баща ти? Как е станал актьор?

– Баща ми е сирак от едно врачанско село, на 6 км от Червен бряг – Чомаковци. Прекрасно село! Ражда се 1908 година, майка му умира от холера и оставя четири сирачета – две момичета и две момчета. А баща му пък 1912 година умира от антракс. И дядо Петко сам отглежда четирите сирачета. Тате вика: „Сиромашия…”. Понеже диабетик беше и като му кажехме: „Е, тате, тука ръжен хляб сме купили!” – рядко пускаха ръжен хляб, а той: „Като дете съм ял хляб от просо и от ръж, не мога да го гледам. Искам бял хляб!”.

Сестра му Цвета отива в София, жени се за белогвардеец, който е шофьор във фабриката на братя Прошекови, в Подуене къщичка някаква правят. Там отива и втората сестра – леля Тота. Отива и тате в София и се записва при евреин дърводелец да се обучава. Правят асансьори, първите асансьори в София. Постепенно се запознава с много хора, попада и сред създателите на филмовата школа.

– Как майка ти стана актриса?

– Директорът на пътуващия театър Кючуков казва един ден: „Абе това хубаво момиче дай ще го пробваме – слугинче нещичко, друго, трето…”. И се започва, ха това, ха онова – постепенно Ангелинка започва да се развива. Тя работи с татко, а той беше много добър педагог.

Вече станала артистка, майка ми почва курсовете. При основаването на Варненския театър, не си спомням кой е бил директор, но той ги е искал 1947/1948 година да отидат там. И директорът на Младежкия театър ги е искал да останат в София, но баща ми честен, казал: „Много се извинявам, но аз съм поел ангажимент към Ради Тамамджиев да отида във Враца”. Той беше много твърд в това отношение: „Като си казала нещо, ще го изпълниш!” И тоя Коста, леко съскащ, му казал: „Ще търсиш София, но ще бъде трудно”. Ако беше останал в Младежкия театър в София, животът по друг начин е щял да му мине.

– А ти, Нина, къде си родена?

– Майка и татко отиват във Враца. Майка ми шест години дете няма, правела е спонтанни аборти. Но вече това ще го стиска. Взимала си е актьорските изпити бременна с мене. Отива комисия да гледа актьори по член 9, Ради им казал: „Бъдете по-снизходителни към героинята, защото тя е в седми месец бременна”. „Как си й позволил да играе? Нашите актриси в Народния театър с цикъл да са, не играят. А тя седми месец бременна!?!”. В „Хан Татар” на Никола Икономов тя играе Митлена. Взима си изпита и една година след това напускат Враца и отиват в Габрово.

От 1949 до 1958 година са в Габровския театър. Там в различни години идват младите артисти Виолета Минкова, Невена Ханджиева, Анани Явашев, Начко Абаджиев – режисьор, после беше в телевизията; Любомир Шарланджиев – режисьор, Невена Коканова. С майка и татко бях на сватбата на Невена и Любо в Соколския манастир. Филмът „Опълченците на Шипка” се снимаше горе по върховете и руски артисти живееха у нас. Така живеехме в Габрово…

– Коя е първата ти роля на сцена?

– Играят „Службогонци” във Враца. Майка ми разказва: „Понеже близко живеехме до театъра, писна ми да седя вкъщи и решавам да отида в театъра, да видя колегите”. Аз съм на 40 дена бебе, лятно бебе. Петгодишното момченце, което трябва да играе едно от 13-те деца на баща ми, изчезва от сцената, няма го. Репликата за детето е: „Ама то е гениално! На пет години каза котка!” Тате излиза на сцената, гледа, гледа, вижда мене, взима ме на ръце и ме извежда на сцената. Публиката вижда едно бебе на 40 дена, което се звери срещу прожекторите и той вика: „Каза котка!” Народът се залива от смях. Тате ми разказваше: „Ти гледаше само прожекторите и казваше: „С-с-с-с-с…” Кой ще ти реве на сцената, то е ярко слънце! Та така, на 40 дена съм изкарана на сцената, после на 5 години играх в китайската пиеса.

– Китайска пиеса?

– Единствената китайска пиеса в България е поставена в Габровския театър по времето, когато моите родители бяха там – 1953/1954 година. „Те израснаха в боевете” се казваше и аз впоследствие играех главния герой. Детето, което играеше тая роля, е ученик, тръгва театърът на турне, много се пътуваше, по 45 дена се пътуваше навремето, и в един момент се оказва, че няма кой в първо действие да изиграе централната роля. Казват на режисьорката Цвета Георгиева – много цапната и талантлива жена: „Абе, Цвето, вземи Нинчето, по цял ден е в театъра. И без това в масовката играе с майка си. Вземи нея!”.

Тя решава да ме пробва. Аз съм дете петгодишно и знам текста от седенето. Започват репетициите и тя забранява на майка и татко да стоят до сцената, за да не ме разсейват. Обаче веднъж викат баща ми: „Данчо, ела да видиш, нещо се случва с Нинчето, неспокойна е, оглежда се…”. Аз го виждам и викам: „Татеее! Пише ми се!” А отдолу чувам баща ми: „Това не те ли интересува, ма?” А Цвета: „А, муце, точно така трябва да го направиш!”. И… аз се напикавам на сцената. Баща ми като се юрва: „Цвето, ще ми побъркаш детето! Какво крещиш, ма!” А тя: „Леле, Данчо, извинявай! Аз забравих, че е Нинчето, мислех, че си е актрисата…”.

Много забавна случка имам с тази роля. Чичо Любен Янбастиев – бащата на преподавателя по пластика и фехтовка в ЮЗУ Димитър Янбастиев, играеше мой дядо. Идва Мао Дзедун, показва един пакет с череп и два кокала на кръст, за да се отрови. Чичо Любен ми посочва да му подам пакета – пие, отравя се и ляга, а аз почвам да рева над него. Той си лепеше мустаците само отгоре, а аз съм свикнала от тате, че трябва всичко да се залепи. Рева на едно представление, рева на второ представление… Майката, чудесна актриса беше Радичева, ме пита: „Нинче, защо не плачеш?”. А аз съм се надвесила над него: „Чичо Любене, б’адата, б’адата, да залепиш б’адата!” И му лепя мустаците. А той само вика: „Спускайте завесите!” Щипе се човекът, за да не се разтресе от смях…

– В Габрово сте живели десетина години. Какви спомени имаш освен от театъра?

– В двора до Габровския театър имаше женски метох, в който се е крил Левски. Неговата игуменка баба Рахила ни беше съседка. Там има и една църква. В съседство бяха детската градина, църквата и женският метох. Един ден Нинчето изчезва от детската градина и започват да я търсят. Отиват в театъра: „Другарю Петков, Нинчето я няма!”. Целият театър хуква да ме търси. Баба Рахила вижда, че ме търсят, вика ги и ги води в църквата. А аз съм седнала на колене пред запалените свещи и се моля: „Господи, по милост! Господи, по милост!”

Ние напускаме Габрово 1958, а следващата година тоя метох за една нощ са го сринали. На Соколския манастир има един-единствен камък, който е донесен оттам и пише: „От женския метох в Габрово”. Нищо не е построено на мястото, има градина. Но е унищожен паметник, история!

Предучилищната ми детска градина беше в Априловската гимназия на първия етаж. Обаче Нинчето, най-едра в групата, и най-дребното момченце не щат да спят следобед. Ти да видиш! Скачаме по леглата. Децата отиват да закусват – Нинчето и момчето са наказани в стаята за спане. И скачайки, скачайки, от страх Нинчето се напикава. Та опиках и Априловската гимназия. Идват да ме приберат и другарката се оплаква от мене. Баща ми й вика: „Абе другарко, може ли да не пуснете децата да идат до тоалетна?! Какви са тия заповеди? Дете можеш ли да го накараш да стиска?!”. Та и това съм направила в Габрово – препикала съм и габровската сцена, и Априловската гимназия.

Но през 1958 година нещо се случи и 23 души от състава напуснаха Габровския театър и се разпръснаха. Ние, семейство Петкови, отидохме в Ямбол. Ямболският театър беше от водещите провинциални театри в ония години. Прегледи печелеха. Там играх в „Я колко макове” на Иван Русев. Градът беше побратимен със Смоленск в Русия и целият театър 1963/1964 година замина в Смоленск на турне. Връщат се и на Моста на дружбата в Русе митничарите им казват: „Ха честито! Театъра в Ямбол го закриха”. Не само Ямболския, общо са закрити 12 театъра. Петима актьори от Ямболския театър отидоха в Сливен, в това число и майка ми; баща ми беше навършил 50 години и го пенсионираха.

Майка ми замина и изкарва един сезон в Сливен. Ние с баща ми останахме в Ямбол да завърша гимназия. Моята леля е женена за Георги Данелов, който по онова време е подпредседател на Градския съвет в Благоевград. Отишъл да говори с Давчев, а той му казал: „Че аз я познавам Ангелина, никакъв проблем няма. Да дойде и да започне работа тука”. Майка ми идва тук 1965 година, настанява се, започва работа в театъра. След завършване на гимназията и ние с татко пристигнахме.

– Имаше ли дилема дали да последваш професията на родителите си?

– Не! Първата година не ме приеха във ВИТИЗ и работих като линотиперка в печатницата на в. „Пиринско дело”. Танцувах от дете, в Ямбол танцувах в много състави и постъпих като ученичка в ансамбъла при Кирил Стефанов, но тръгнах да се готвя за изпити и напуснах. Приеха ме във ВИТИЗ в класа на Гриша Островски. Тогава татко отиде в Михайловградския театър, за да си увеличи пенсията – 140 лева му беше заплатата, на мене в София изпращаше 70 лева, а с другите 70 лева той живееше в Михайловград. Майка тука правеше и изпращаше буркани.

Пожелах да ме разпределят тука, защото мама не беше добре. Целият ми трудов стаж е в Благоевградския драматичен театър – от 1972/1973 година. Емил Кюстебеков точно тоя сезон стана директор, те се знаят с мама и тате от Габровския театър. Поеха ме възрастните артисти – Николай Чобанов, Боруна, Боби Коев, Манчев, Митко Герасимов… Що сценки, що халтури сме изиграли. После дойде и Пепи Кьосев. Но те ме поеха. Аз идвам от ВИТИЗ, израснала съм на сцената.

– Как се запознахте с Димитър Болгар?

– Имаше един режисьор – Игор Кюлюмов, с него се знаем от ВИТИЗ. Беше назначен в театъра, събира ни и казва: „Ще поставим „Буратино”. Танците ще ги поставя Димитър Болгар”. Диди все още е действащ балетист в Националната опера.

Малко ще се отклоня. Ямболският театър постави пиесата „17-годишните” на Боян Болгар и родителите му идваха в Ямбол, гостуваха ни, говореха за сина си, който беше ученик в Балетното училище. Много близки бяха с нашите, с майка сме ходили у тях в София на гости. Идва Димитър Болгар да прави постановка. До тоя момент не сме се виждали. Диди е женен за една художничка от сп. „Септември”, нямат деца. Като разбра, че е син на Боян Болгар, майка вика: „Веднага да го доведеш у дома, да ми разкаже за Надето, за Боян!” Заведох го, говориха си. Отиваме да работим, той донасяше музика от София. На всички поставя танци, аз играех куклата със сините коси Малвина – на мене не. Викам: „Абе, Диди, ти на мене танци няма ли да ми поставиш?”. По-късно ми казваше: „Аз те наблюдавах, че си много музикална, ритмична, сама предизвикваш движенията, в зависимост от музиката решаваш”. Тогава ми пусна музиката и каза: „Изтанцувай!”. Започнах да танцувам и с малки корекции танцът бе готов. Това е сезон 1978/1979 година.

Когато забременях, доктор Чочев каза: „Ако искаш да имаш дете, ще лежиш!” На 3 януари влязох в болницата, излязох на 11 юли 1980. Диди идваше от София всяка седмица по два пъти. Родих за 20 минути. Бебето – три килограма, аз – огромна, но мляко нямах. Кръв течеше, мляко не изтече. Бях казала: ако е момиче, ще е Надежда; ако е момче – ще е Боян. След раждането на Боян Диди се разведе и дойде да живее в Благоевград.

– Свекър ти е известният български писател Боян Болгар. Как те прие?

– Аз попаднах много късно в това семейство, като родих Боян, а свекър ми 1984 година почина. Малко живяхме заедно. Той идваше в болницата – бяхме шест жени в стаята, в една платнена торба слагаше книги и ги надписваше за всяка бременна. А жените се правеха на красиви, защото ще дойде писателят. Какви вълнения!

Най-точно и кратко го описва като човек мъжът ми: „Един уравновесен човек, чието кредо беше „Благородството задължава”. Благородство, тоест умението да общуваш, умението да изслушваш, умението с деликатни средства да внушаваш тезата си”.

 – Много неща се промениха в живота ни. А в театъра?

– Липсват ми колегите, които напуснаха този свят. Липсват ми някогашните взаимоотношения. Аз съм от хората, които ще се скарат в момента и след пет минути ще ми мине, ще дойда, ще си говоря. Защо ми липсва много Кимчев в театъра? Защото той беше така: „Фър, фър, фър…”. След това: „Ела ма, ела тук!” На колеги, на работника… Това липсва сега – атмосферата! Вляза, викна за поздрав, гледат ме учудено. „Кажете едно добър ден, млади хора сте!”. Над телефоните наведени, не поглеждат.

Не знам дали ние така лошо ги възпитахме. Какво е това поколение? Аз все се карам с Боян и с внука: Абе вие зомбирани ли сте, па кажете една приказка! Срамота е. Ще забравите да говорите, да общувате помежду си. След като шестгодишната ми внучка преди три години ми викаше: „Бабо, как може да не можеш да работиш с таблета!?” Ами викам: Едно време имаше само един телефон, от София се обаждам: Мамо, тате, как сте? „Добре” И това е.

Сега в театъра отивам единствено ако имам репетиция, ако ме поканят или на представление. Пандемията попречи на „Тартюф”, но се надявам отново да можем да го играем.

Разговаря Лалка Бенгюзова