Родена е на 3 юни 1939 г. в кюстендилското село Горановци. И днес се помни моноспектакъла й “Сама жена на път” по стихове и проза на Блага Димитрова. Носителка е на орден “Кирил и Методий”. Има една дъщеря, две внучки и правнучка.
Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” в класа на професор Филип Филипов с асистент проф. Надежда Сейкова. Два сезона играе в Хасково, после във Враца. Пристрастена към поезията и към родните класици отрано се посвещава на рецитацията. През 1966 г. е отличена с първа награда на първия конкурс за Ботева поезия и публицистика. Постъпва в Театъра на поезията и естрадата – далечен предшественик на днешния театър “София”. Следващата трупа, в която е приета, е на Военния театър. Със самостоятелни рецитали гостува в Берн, Букурещ, Будапеща, Варшава, Залцбург, Коми, Копенхаген, Краков, Лондон, Малмьо, Москва, Прага, Рим, Ставропол и др. Сред ролите й на театралната сцена се открояват Наташа в “Унижените и оскърбените” по Фьодор Достоевски, Ана във “Всяка есенна вечер” на Иван Пейчев, Луиза и Изидора в “Конникът без глава” по Майн Рид, Ерна Бринкел в “Игра без правила” на Александър Щейн, учителката в “Автобусът тръгва в 18.30” на Михаил Величков, Мария Тюдор в “Мария Тюдор” на Виктор Юго, Ханка в “Щедра вечер” на Владимир Блажек, Нюра във “В деня на сватбата” на Виктор Розов, Тоня в “Грехове” на Едвард Володарски, Мирчева в “Наградата” на Драгомир Асенов. Снима се в телевизионния театър.
Публикуваме част от интервюта дадени от голямата актриса през последните години.
– Госпожо Александрова, над пет десетилетия на сцената… Явно си обичате професията!?
– Не са малко. Възрастта обаче не ме плаши, защото сърцето ми е пълно с поезия и хубави спомени. Бях дълго време на сцената, обиколих България с рецитали, гостувах и в чужбина. Ролите, които изиграх, са многобройни и прекрасни. На сцената съм още като студентка във ВИТИЗ.
Тежка е нашата професия, но не се оплаквам. С температура играем, в критични моменти от личния ни живот сме на сцената, възпитаваме децата си по телефона… Вечер се връщаме -дали от театъра, дали от участие в провинцията, кога удовлетворени, кога – разочаровани. И мнозина от нас се хващат за някое успокоително хапче, за чашката… Когато изпратих баща ми от този свят, вечерта играх в комедията “Рибарски свади” на Голдони. В деня на смъртта на майка ми вечерта водих концерт и изпълнявах стихове.
Това не е геройство, а професионализъм.
Случвало се е и ще се случва и занапред.
– Кое е по-важното за Вас – актьорството или писането?
– Аз съм актриса и винаги съм била такава, не съм поетеса. Писането ми не е и кой знае колко. Имам две издадени стихосбирки, както и доста неиздадени стихотворения. Но актьорството винаги е било моята страст и моето призвание.
– Внучката Ви рисува много добре и защитава докторат в Дания?
– Така е, много добра художничка е и много добре работи със светлосенките. Държа да отбележа, че всичките ми внучки, нищо че живеят в чужбина, говорят перфектен български. Първата дори в момента преподава в Кеймбридж, но не е забравила родния език.
– Как се оправяте с толкова много внуци?
– Само едно ще кажа, един ден попитах малката си внучка, която тогава учеше в Ню Йорк: „Как завърши годината, мамо“, а тя отговори лаконично: „Е, как да завърша, при присъствието на теб и на майка ми в живота ми“.
– Кога осъзнахте, че искате да посветите живота си на театъра и на творчеството? Кой най-напред Ви е насърчил по пътя към сцената?
– Бях в 10-и клас, когато моят баща ми връчи в ръцете „Идиот“ на Достоевски. След няколко дни почна да ме пита дали я чета. А аз – хъката мъката – му отговарях, че съм я почнала, но… Той отново ме запита… Казах му, че нещо не ми върви. Отчаян от мен, рече: „Добре. Тогава прочети „Айвенхо“ на Уолтър Скот“. Така от ранна възраст баща ми ме насърчаваше, извън училищната литература, да се запознавам с други писатели и автори. Колко разговори сме водили за „Прокълнатите поети“…
– Носителка сте на награди за изпълнение на Ботева и революционна поезия, имате отличия от фестивали на художественото слово… Като наблюдавате младите Ви колеги, има ли някой, който може достойно да Ви наследи на това поприще? Или този жанр ще остане в миналото?
– Не искам и няма да остане в миналото. Нима след великолепните изпълнители, като Славка Славова, Спас Джонев, Владимир Трендафилов, Иван Чипев, Таня Масалитинова, Константин Кисимов и други от тази генерация не дойдоха следващите? Няма да забравя моноспектаклите „Сътресение“ в изпълнение на Мариус Куркински, „Контрабасът“ на Валентин Ганев… И все пак рециталите и представленията трябва да ги желае публиката. Също така Министерството на културата да си гледа съвестно работата, а не да мисли какви далавери да извърши, за да се облагодетелстват някои представители на ръководството.
– Гостували сте с Ваши изпълнения в различни кътчета на света. Къде най-добре Ви е приемала публиката?
– В повечето случаи съм била с група колеги от други жанрове и обикновено изпълненията ни бяха пред българи, с изключение на публиката в Ставропол. Там представихме спектакъла „Забравени“ със състава на Нешка Робева. Някои текстове изпълних на руски език. Готвех се цял месец при една приятелка рускиня. Накрая на представлението от препълнения салон се чуваше: „Молодцы! Молодцы…“. Навсякъде ни възприемаха много добре, да не кажа по-силна дума. Спомням си как след концерта в нашето посолство в Берн една жена дойде при мен и изрази задоволството си с въпроса: „Коя майка те роди?“. А аз механично отговорих: „Една българка…“.
Няма да забравя Рим през 1978 г. Подземието на църквата „Сан Клементе“ беше изпълнено със сънародници, дошли от различни краища на Европа по повод 24 май. Пред гроба на Константин Кирил Философ изпълних „Български език“ на Иван Вазов. Чувствах притаения дъх на публиката. След това мнозина с насълзени очи идваха да ме поздравяват. Всъщност това е най-голямата награда за един актьор.
– Любим поет Ви е Ботев…
– Така е. Той е един гениален поет, който е имал много здрава връзка с живота. Бил е толкова напред във времето, че дори днес не можем да го догоним. Когато днес разни псевдоинтелектуалци се опитват да принизят творчеството му, аз отвръщам: „Не се срамувам да кажа онова, за което не се срамувам да мисля“. Това е вдъхновено от Ботевата поезия, разбира се.
Яворов е втората ми „голяма любов“. Рецитирала съм много негови стихове на сцената и винаги съм настръхвала от силата на думите му. Защо Яворов става хайдутин за освобождението на България? Просто защото той е заразен от примера на Ботев. Казва: „Ботев беше един ясновидец“.
– Казвате, че призванието Ви е да бъдете актриса, как стигнахте до писането?
– Когато ме пенсионираха от Военния театър навремето, аз бях на 55 години. Дойдоха промените и това, че съм лява, ми докара много проблеми. Просто никой не искаше да има лице на червена актриса. Така започнах да пиша стихове и проза.
– Все пак Вие сте се занимавали много с художественото слово по онова време?
– Аз не спрях да бъда на сцената. Обиколила съм цяла България и много държави по света – кога сама, кога с делегации. Например бях при папа Павел шести, на когото рецитирах „Език свещен“, изнасяла съм концерти в Лондон за българи, Копенхаген, Малмьо, Гьотеборг. Играла съм пиеси в театъра в Москва, също и в Коми заедно с Апостол Карамитев и Иван Чипев. Играла съм в Краков, Варшава, и много други места по света. Дори не мога да изброя всички.
– Имате един моноспектакъл „Сама жена на път“, който играехте след пенсионирането си?
– Само в театъра имам 144 представления. Иначе цяла България обиколих с този спектакъл по проза и стихове на Блага Димитрова.
Блага бе широко скроен човек. Помня я само с добро. Привлякох за режисьор Леонтина Ардити, известна комедийна актриса, която умееше да режисира. Използвах за сценария проза и стихове на Блага Димитрова. Този сценарий отговаряше на въпросителните, които съм си задавала като жена, като майка, като гражданин.
Спектакълът излезе, когато отношението към Блага Димитрова бе особено заради романа й “Лице”, който не допадаше на властта. Но ние, двете, с Блага си допаднахме като характери. Много пъти съм била у тях, имам книгите й с посвещение. В клуб “Максим”, където играех “Сама жена на път”, винаги беше пълно.
След 10 ноември 1989 г. “Сама жена на път” възкръсна в театър “Възраждане”. Блага дойде да го гледа заедно с мъжа си Йордан Василев. И дъщерята на Блага, виетнамката Ханка, дойде да види спектакъла заедно с приятели. Всички бяхме много, много щастливи тогава.
– Играли сте и пред Тодор Живков?
– Да, това беше по случай 90-годишнината от създаването на БРЦК (Български революционен централен комитет). Присъстваха Тодор Живков, Пантелей Зарев, Караславов, Балевски… Това се случи в Ловеч. Тогава ме поканиха на вечеря с местния политически елит. Сложиха ме на масата между Иван Чипев и Тодор Живков. Балевски, който седеше срещу мен, каза, че съм много талантлива и красива актриса, а Живков допълни, че съм и умна.
– Родена сте в село Горановци, Кюстендилско. Какви са детските Ви впечатления?
– Там съм родена, но не съм имала възможността на живея в селото. Баща ми през 1923 година е купил къщата на братя Миладинови и в нея съм живяла. Но тази къща по-късно я събориха заради гарата.
– Преживели сте много изпитания в дългия си живот?
– Така е, много изпитания преодолях в жизнения си и творчески път. Единствено не издържах изпита за съпруга. Дори и не се постарах да отида на поправителен. Разведох се през 1975 г. Просто останах сама с детето.
– Какво означава името Джуна?
– Дразня се, когато ме питат какво е това име. Джуна означава „устна” на български, а Джуни означава „устни”. Баба ми по бащина линия се казваше Джуна. Сега правнучката ми също се казва така.
– Някога ли не Ви поблазни участие в киното?
– През 1958 г. се включих в открит кинокурс. Беше приятно, но киноактриса така и не станах.
– Играли сте невъобразимо много роли и художествени рецитали, но все пак оставате вярна на Христо Ботев…
– Ами слушайте какво казва поетът: „О, Боже, правий Боже! Не Ти що си в небесата, а Ти, що си в мене, Боже, в мен, в сърцето и в душата“. Така винаги съм го чувствала и аз в живота си. Затова поетът е толкова близък на душата ми. Самият Яворов казва за него: „Ботев беше носител на една мисия в тъмнините на земята, сред едно робско племе“.
Дъщерята проф. Г. Николаева – носител на една от най-престижните награди на Индия
Проф. Габриела Николаева от Нюйоркския университет е удостоена с една от най-престижните държавни награди на Индия, съобщава през юни 2017 година БНТ.
Тя получава отличието „Хинди Севи Саман” за приноса й в областта на обучението и популяризацията на хинди. Наградата й е връчена лично от президента на Индия. Пранап Мукерджи я връчил на официална церемония в президентския дворец Раштрапати Баван в центъра на Делхи.
Годишните награди за хинди и индийска култура са в 12 категории. Отличените са 22-ма изследователи и писатели от Индия и само двама чуждестранни – професори Фуджи Такеши от Япония и Габриела Николаева Илиева от България.
Габриела е завършила Класическата гимназия в София и „Индология” в СУ. Вече 20-та година преподава хинди, урду и индийска литература в Нюйоркския университет. В Съединените щати е близо 30 години, но всяка година си идва в България със семейството – може би защото е дъщеря на нашата известна актриса Джуни Александрова.
„Приемам тази награда като допълнителен стимул в работата ми по глобализацията на хинди педагогиката и изработването на световни стандарти за обучението на хинди извън Индия“, каза за „По света и у нас“ Габриела. Хинди се говори от повече от 700 милиона по земята, а между български и хинди има близо 700 думи с еднакъв корен от Санскрит. Наши възпитаници преподават в ориенталски престижни институти и още в Германия и Лондон.
