Като асистент в катедра "Здравни грижи" на Факултета по обществено здраве, здравни грижи и спорт към ЮЗУ - Благоевград със свои студенти
В местността Узана на сбирка на поетите и писателите
Илиана Фончева на абсолвентската си вечер
С актрисата и поетеса Василка Сумева-Калина Влади и Тодор Върбанов в гр. Дупница при представянето на втората книга на В. Сумева
Илиана Фончева в първия си учебен ден
Поетесата с първата си книга
Илиана Страхилова Фончева е родена на 24.01.1968 г. в град Гоце Делчев, но родният й дом е в китното курортно село Огняново, където е отраснала. Завършва с отличен успех средното си образование, а след това завършва специалност „Акушерка“ в Медицинския институт „Йорданка Филаретова“ в София с отлична диплома. След това е завършила специалност „Здравни грижи“ – бакалавър, и е магистър по „Здравен мениджмънт и обществено здраве“. Професионална реализация започва като акушерка в женска консултация към ОбЗС – село Гърмен. Работи в СЗУ – с. Горно Дряново и СЗУ – с. Дебрен, старши експерт „Здравни грижи“ към РЗОК – Благоевград, началник „Информационен отдел“ към МБАЛ – Гоце Делчев, медсестра към ФСМП в града, акушерка в АГО на МОБАЛ – Велико Търново, асистент в катедра „Здравни грижи“ на Факултета по обществено здраве, здравни грижи и спорт“ към ЮЗУ – Благоевград. Илиана Фончева членува в Алианс на българските акушерки и като такава пред бъдещи и настоящи родители в Благоевград изнася лекции в информационната кампания „Акушерките близо до майките“ и лекции към списание „Девет месеца“. Илиана Фончева има и друго ампоа – поетеса. Членува в Конфедерация на българските писатели, който тази година издаде алманах. В него има публикувано и нейно стихотворение. Има издадена стихосбирка „С душата на момиче“, 2018 г. Към момента има готови за печат над 600 стихотворения. С акушерката-поетеса Илиана Фончева разговаряме за нейния живот.
– Г-жо Фончева, Вие сте родена в Гоце Делчев, град с богата историческа и културна дейност. Какво Ви даде детството в този град?
– Родена съм на 24.01.1968 г. в гр. Гоце Делчев, но родният ми дом е в китното курортно село Огняново, където съм отраснала. Семейството ми бе образец на скромност и трудолюбие, на безрезервна обич и подкрепа, сплотено и грижовно, така нареченото тогава „средностатистическо семейство“. Имам две сестри, по-малки от мен. Понякога с татко се шегувах, че за четири години са изпълнили петилетния план на другаря Тодор Живков. Но майка си знае какво й е било с три деца едно след друго. Родителите ми с много труд и лишения изградиха своя дом, в който живяха и родителите на майка ми.
Помня първия път, когато заедно бяхме на море в село Лозенец със семействата на таткови колеги.
А какво преживяване беше, когато трябваше да отглеждаме тютюн, за да си купим леката кола „Москвич“, с която си направихме най-приключенската екскурзия из България! Бяха прекрасни, щастливи дни, пълни със смях и веселие. Семейните празници бяха пъстри, запомнящи се, неотразими… Имахме грамофон и много плочи. Нападахме обувките с токчета на майка и някакви дълги дрехи, завързвахме дълъг шнур от плетивото на баба към отварачката за капачки /това беше микрофонът/ и пеехме. Всяка от нас си имаше любима естрадна певица и съответно „носихме“ техните имена. Сега пиша и се смея… Знаехме песните им наизуст. Аз харесвах много и индийски песни. После обогатихме семейния музикален фонд с нови плочи, закупени с личните спестявания на всяка от нас и подписа й в знак на неприкосновеност.
Основното си образование получих в училището на селото, където бях отличничка както в началния, така и в прогимназиалния курс на обучение. Бях дейно и будно дете, примерно чавдарче и пионерче, дружинен председател на пионерската ни организация.
В онези години беше забранено да се ходи на църква, но баба /татковата майка/ ме заведе на Разпети петък на един Великден. Видяха ме дежурни учители и на следващия учебен ден ме изтипосаха пред строя за порицание пред всички – как може дружинният председател да престъпи моралните норми на поведение! Разминах се с мъмрене, но чувството за справедливост на бунтарка в мен и до днес не ме е напускало.
През 1979 година написах първото си стихотворение, а две години по-късно получих грамота и часовник за трето място със стихотворението ми „Огняново“ в литературния конкурс „Знаме на мира“ в квартал „Вароша“ в Благоевград. После в гимназиалния курс имах още две литературни награди и участие в документален филм за деца таланти от Благоевградски окръг.
Средното си образование завърших в СПТУЕ „Иван Гулев“, специалност „Радио- и телевизионна техника“ със златен медал за отличен успех. В техникума имаше танцов ансамбъл, в който участвах като певица и танцьорка. Публикувах свои стихотворения в училищния вестник. Тогава бях танцьорка и в Неврокопския танцов ансамбъл, но репетициите свършваха късно и изпусках последните автобуси. Така че там дейността ми беше за кратко.
През ваканцията на летните месеци от гимназиалното обучение ни водеха на комсомолски бригади в Петричкия регион. В помощ на селскостопанските бригади извършвахме различни трудови дейности /безплатно/, като отличилите се сутрин вдигаха комсомолското бригадно знаме, а вечер го спускаха. Комсомолската организация бе логично продължение на пионерската и нямаше как да се „измъкнеш“ от мероприятията. Както на пионерските лагери, така и тук спазвахме строги правила и норми. Накрая си тръгвах с две-три книги за награда и с удовлетворението, че няколко пъти и аз съм вдигала и спускала бригадното знаме като първенец! Всичко това сега е неразбираемо за поколенията. Но пък животът беше ритмичен, спокоен…
В детството бяхме седем приятелки, вечно заедно. Аз бях водачката на бандата, като „Седморката на Блейк“. И до днес сме заедно в живота, макар и разпилени, с други фамилни имена, по новите си домове, но когато и с каквото можем, винаги още си помагаме. На тях дължа силата да се боря за втория си шанс в съдбата!
– Като дете имали ли сте възможност да пътувате в чужбина?
– През 1980 г. бях наградена за активна пионерска дейност в община Гърмен и заедно с наградени ученици от другите общини на Благоевградски окръг за един месец бяхме на екскурзия и пионерски лагер в Грузия. Посетихме Москва, а след това Тбилиси, Сухуми и Батуми.
– Съдбата Ви определя отговорната задача да станете акушерка, откъде идва любовта Ви към тази хуманна професия? Разкажете за студентските си години?
– Като малка в детските ни игри винаги бях лекарката. Може би, защото често боледувах или защото като най-голямата от трите сестри, така израснах – с мисълта за отговорност и грижа за останалите. В селото пристигна млада и красива акушерка по разпределение след завършването си и тъй като здравната служба е близо до нас, тя често идваше и разказваше разни случки, които са се запечатали в съзнанието ми и до днес. Още помня звънкия й смях. Обичах я като моя по-голяма сестра. Тя ме водеше в нейния кабинет и ми показваше всичко. Тогава в здравната служба имаше родилен дом. Аз се възхищавах на всеотдайността и смелостта й в тази отговорна професия. Тя се омъжи в село и до последния си дъх се раздаваше за хората. На рождения ми ден почина от рак, а беше само на 50 г.! Плаках много… Приживе й посветих стих за акушерката.
Майката на моя приятелка също беше акушерка, чаровна и вечно отзивчива. Знаеше отговорите на всички въпроси. А аз не спирах да питам… Появата на новия живот за мен бе чудо! И до днес си остава такова… Мечтата ми да стана лекар не се сбъдна. Но Бог бе отредил моето призвание – да бъда акушерка! Завърших Медицинския институт „Йорданка Филаретова“ в София с отлична диплома и ми предложиха работа в три елитни АГ болници, но аз се завърнах на село. Така искаше съдбата.
– Професионалната Ви реализация като акушерка започва от женска консултация към ОбЗС – село Гърмен, в кои други селища сте работили като акушерка?
– След завършването ми през 1993 г. веднага започнах работа в Гърмен като участъкова акушерка. Освен там всеки четвъртък имах женска консултация в СЗУ на планинското село Горно Дряново, а няколко години по съвместителство работих и в село Дебрен. От знанията на студентската скамейка до реалната медицинска дейност има огромна разлика. Особено когато заемаш мястото на пенсионирана акушерка с много дълъг стаж и утвърдено име! Трябваше ми вяра, за да преборя съмненията си! И нейната приемственост и подкрепа, която никога няма да забравя! Както няма да забравя и всички останали, които през годините са ми дарили по нещо важно от своя опит. Тогава разбрах, че акушерката /и останалите медицински специалисти/ на село е всичко, особено когато се касае за състояние на спешност. Извършвах сестрински манипулации, имунизации, детска консултация, изнасях беседи по училища, сред бременни, майки и жени от различни възрасти. Била съм денонощно там, където е имало спешна нужда от медицински специалист – преценявах ситуацията и вземах бързи решения до действията на квалифицирания екип, а после дълго треперех… Нямах правото на грешка, както и да откажа помощ! И в дома ми вратите винаги са били отворени за всеки по всяко време. Това натоварва семейството, неведнъж се е налагало да пренебрегна задълженията си на майка и съпруга заради нечия нужда от грижа. И до днес си оставам длъжница на най-скъпите си хора, защото оставям всичко и тръгвам след чуждото страдание и зов за помощ! Но това е моята човешка същност и не мога да избягам от себе си… Не може да бъдеш акушерка, ако не спечелиш доверието на човека срещу теб като личност!
Консултирах млади момичета и жени от различен етнос, социален статус, нравствени убеждения и морални ценности, и ако аз не успея да спечеля доверието на техните сърца, моята кауза е обречена. Защото „влизаш“ не само в душите им, а реално и в техните домове. И това, което чуваш и виждаш там, остава заключено в теб. Конфиденциалността при акушерката достига до висшето й проявление – емпатията, и когато жената те допуска в интимното си пространство без свян и угризения, без всякакво съмнение, това означава огромна отговорност, но и извоювано признание!
Още помня рождените дати на бебчетата на моите първи бременни, когато започнах работа. Неведнъж съм се оказвала в заплетени ситуации и тогава интуицията е била водеща. Помня всичките си сълзи заради чуждата радост или болка! Но имам и прекрасни затрогващи спомени!
– Кои бяха първите трудности във Вашата кариера като акушерка?
– Трудности има навсякъде, но в моята професия има много отговорности. Медицината непрекъснато се развива и не може да „тъпчеш“ на едно място със знанията си отпреди време. Затова продължих да надграждам образованието си в МУ – София и чрез задочно обучение придобих бакалавърска степен по „Здравни грижи“ и магистърска степен по „Здравен мениджмънт и обществено здраве“. Завърших и различни допълнителни курсове и програми за квалификация. Всичко това се оказа необходимо, защото истинските трудности за оцеляване в професията започнаха със стартирането на новата здравна реформа в началото на юли 2000 г., която остави безработни много акушерки и др. медицински специалисти. ОПЛ нямаха нужда вече от нас, закриха се така действащите структури „Женска и детска консултация“, които се превърнаха в няколкочасови седмични програми „Майчино и детско здравеопазване“ в графика на общопрактикуващия лекар или лекаря специалист в извънболничната медицинска помощ.
След едногодишна „принудителна“ професионална пауза започнах работа като старши експерт „Здравни грижи“ към РЗОК – Благоевград, офис Гоце Делчев, а след две години спечелих конкурс за н-к „Информационен отдел и връзки с обществеността“ в МБАЛ „Иван Скендеров“ ЕООД – Гоце Делчев, където почти осем години отговарях за болничния архив и за дейността на лечебното заведение по клинични пътеки и извън тях в чисто документалния й вид. Хората не могат да разберат за тази ненужна бумащина и финансови разходи, която системата налага, вместо тези средства да се влагат в закупуване на апаратура и пособия, за да се подобри качеството на здравното обслужване на пациентите. Тук се сблъсках с абсурдните и безумни условия на монопола „Здравна каса“ при сключване на договори за извършване на медицински дейности. Бях потресена как се рискува живот на пациент с инфаркт на миокарда – с транспорт до друго лечебно заведение, за да се извършва лечебната дейност там /с двама кардиолози в отделението/ според изискванията на рамковия договор на НЗОК. Сякаш преди тази реформа един кардиолог съвместно с други лекари и медицински специалисти не се е справял, а рискът пациентът да умре по пътя е огромен! И много други такива подобни и безумни казуси в ежедневието. Но това е друга и дълга тема…
– Според Вас бъдещите майки имат ли необходимата здравна култура и подготовка за предстоящото майчинство?
– Днес потокът от информация в пространството е непрекъсващ и бъдещите майки са „заливани“ от всякакъв вид знания, опит, клипове, форуми, реклами и каквото се сетите. Това, което Здравната каса предоставя в пакета „Майчино здравеопазване“, според мен е недостатъчно и бременните са принудени /както много други/ да заплащат за допълнителни скринингови методи и пренатална диагностика, особено в областта на медицинската генетика и наследствените болести. Здравната култура на бъдещата майка се определя от много фактори. Но като краен резултат срещам все по-често едни отговорни и объркани бременни с въпроси дали постъпват правилно и как да бъде най-щадящо за психиката на другите, а не за тяхната собствена! Което не е правилният подход за изхода на една бременност. Разбира се, винаги е имало и ще има и единични изолирани случаи на безхаберие и крайно безотговорно поведение.
– Какъв съвет ще дадете на бъдещите майки, от какво трябва да се предпазват, за да родят здраво и щастливо бебе?
– Мили бъдещи майки, вие сте единствени и уникални, защото всяка бременност /дори на една и съща жена/ протича по различен начин. Затова изберете своя екип от специалисти, които да обгрижват вас и вашето бебче, и не се предоверявайте на различна и съмнителна информация, която ви довежда единствено стрес! А той не ви е приятел и не ви е необходим. Избягвайте: контакти с вероятни вирусоносители на грип и др. заболявания, вредни храни и напитки, движете се умерено, осигурете си удобно облекло и обувки, нужната ежедневна почивка и спокоен сън, обграждайте се с позитивни хора /без да ви плашат как ще свърши светът, докато раждате/, информирайте се за всичко, свързано със състоянието ви, само от компетентни медицински лица. И помнете, че вашето настроение и преживявания се „закодират“ в клетките на вашето бебе, затова нека бъдат повече усмихнатите мигове в живота ви! Раждането е най-естественото нещо на света /ако няма придружаваща патология/! И знайте, че кърмата е най-ценната храна за вашето бебе, така че ако няма някакви противопоказания, кърмете бебчето си поне до шестия месец. Бъдете уверени и спокойни майки, защото вие „вибрирате“ на една честота с вашето бебче и ако то ви усеща до сърчицето си нервна и паникьосана, ще реагира със същата тази нервност и ще всява паника и у вас. А от нея и двете сърчица нямате нужда!
– Работили сте и като медицинска сестра към ФСМП в Гоце Делчев?
– Това беше една от най-тежките и отговорни дейности в професионалната ми кариера. Защото акушерката посреща в ръцете си новия живот. За срещата със смъртта никой не е готов! Тук се сблъсках с една друга действителност, където секундата е ценна, а бързината на мисълта и адекватната реакция са решаващи. Тук срещнах много топлота и човечност в лицето на екипите, с които работех, и желание да предадат своя опит.
В началото се чувствах неуверена и несигурна. Трябваше да превъзмогна факта, че ще се грижа за пациенти в същата тази линейка, в която лежеше мъртъв и баща ми, когато внезапно почина от инфаркт! Но всички те непрекъснато ми помагаха да се справям. Дори ми се случи и да изпадна в ситуация, в която да имам нужда от медицинска помощ повече, отколкото пациентът в ръцете ми… И ако болничната помощ имаше своите разнородни проблеми, то тук проблемите бяха „на живот и смърт“.Дейността в рамките на работната смяна се осъществява от два екипа с две линейки. В едната има лекар, реанимационна сестра и шофьор, а в другата – фелдшер /лекар/ и шофьор. И сестра или фелдшер на диспечерския пункт. Диспечерът преценява кой екип на кое повикване да изпрати, но това е само на теория. Защото, докато реанимационният екип транспортира пациент с опасност за живота до друго лечебно заведение, диспечерът получава сигнал например за катастрофа или друго тежко състояние на пациент/и/. И тръгва и втората линейка с екип, а всъщност трета няма… Понякога се е налагало да търсим съдействие от съседен филиал на спешен център. И продължавам да ви запознавам с обстановката – двете линейки са на адрес, в спешния център е само диспечерът, идва поредният спешен случай
/понякога са повече/.
Ето прецедент на нощно дежурство /мое/ за скандал и недоволство и от двете страни: диспечерът не трябва да напуска диспечерския пулт, за да следи и координира обажданията, а в същото време в спешния кабинет пациенти кървят с различни порезни рани, агресивни, след консумация на алкохол. Нямаш лекари и сестра, нямаш линейки, просто си сам и спешната ситуация срещу теб с няколко ранени младежи. Тях не ги интересува къде са екипите, те имат нужда от помощ! Звъня бързо за съдействие в приемен кабинет на болницата да събират екипи, защото разбирам, че се налага хирургична намеса. И преценявам ситуацията с най-тежко пострадалия… Сякаш бях в екшън филм. Пристигна и полицейски екип заради престъплението, което бяха направили, и помогнаха да „озаптим“ агресивните. Навременната помощ на дежурните екипи от болницата беше решаваща! Накрая и една от нашите линейки се завърна от адрес и се включиха веднага, а аз седях върху плочките в манипулационната цялата в кръв /тяхната/ и не усещах, че съм жива! И дълго ще помня този кошмар, един от многото там… Срещу мизерно заплащане… Но това е друга и дълга тема.
– Вие бяхте асистент в катедра „Здравни грижи“ на Факултета по обществено здраве, здравни грижи и спорт към ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград. На какво учехте Вашите възпитаници и каква част от тях намират реализация в България?
– Започнах работа като асистент в катедра „Здравни грижи“ за академичната 2015/2016 г. след прием на първите десет момичета за обучение в специалност „Акушерка“. Тогава сегашният 9-и корпус на ЮЗУ беше само проект. Но патосът да се случат нещата беше голям и сега специалността „Акушерка“ и в Благоевград е факт след успешна акредитация. Последва прием на още 30 момичета в следващите две години. Не само защото имах нужното образование, квалификация и опит, но и защото това беше една моя сбъдната мечта, давах всичко от себе си на тези момичета, посветили се на най-благородната професия.
Да бъдеш акушерка е призвание! Тази любов към живота от неговото зачеване до първата глътка въздух, а и след това, трябва да извира от дълбините на душата. Работила съм три години в родилно отделение на МОБАЛ – Велико Търново, което ми беше в плюс, за да предам целия си натрупан опит на бъдещите акушерки. Виждах как една част от тях мечтаеха да работят в родилна зала, други в неонатологично отделение с новородените, а една немалка група говореха за реализация в частни АГ клиники или извън пределите на страната ни.
Заплащането на акушерките
/и сестрите/ в България е на границата на минималната работна заплата. А недостигът от нови попълнения в системата е огромен. За жалост една част от завършващите акушерки ще тръгнат по професионалния си път извън родината ни, където акушерката има права и автономност да упражнява професията си. От сърце пожелавам успешно дипломиране на първия випуск през следващата календарна година! И успех на всички останали студенти!
– Според Вас има ли нужда от реформи здравната система в България и на какво се дължи агресията към българските лекари и медицински специалисти?
– Реформа в здравната ни система трябва да има. Първо – да се отнеме монополът на Здравната каса и да се даде възможност и на други здравноосигурителни дружества да предлагат медицински услуги. Така сред пазара и конкуренцията ще се повиши качеството на здравната услуга. Второ – всеки пациент да формира самостоятелно своя финансов капитал за здраве чрез индивидуални партиди или пакет за здравни грижи и услуги, които той сам да определя /според част от доходите си/, като остатъкът да се наследява. А не както сега – всичко в общия куп и накрая да плащаш още от джоба си. Трето – нова здравна политика за социалнозначимите и скъпоструващи заболявания /онкологични, такива с трансплантация, лечение в чужбина/, т.е. изцяло финансиране от държавата за определени заболявания. Четвърто – действащи лечебни заведения за терминално болни /хосписи/, изцяло финансирани от държавата. Защото в последния стадий онкологичното заболяване например е ад не само за пациента, но и за близките, безпомощни да го обгрижват. Пето – и не на последно място, но пряко свързано с моята професия – да се дадат права на медицинските специалисти с необходимата квалификация за самостоятелни практики, с възможност за сключване на договори със здравните фондове. Така акушерката ще проследява нормалната бременност и ще получава заплащане от фонда, с който има договор. За всяка друга услуга извън пакета на предлагане пациентът /бременната/ ще заплаща доброволно и регламентирано. Шесто – актуализация на стартовите заплати /така и акушерките ще остават в България/. Седмо – социалната адаптация на пациента е ключов фактор на една бъдеща реформа. Защото ако заболяването те извежда от строя на една работна среда, в България все още няма система, която да гарантира адекватна социална интеграция според фазата на заболяването, степента на увреждане и физическия дефицит, който е настъпил.
В момента не мога да извършвам дейността си като преподавател в ЮЗУ поради влошеното ми здравословно състояние.
Парите от ТЕЛК са нищожно смешни. А уж реформата там и за онкоболните щеше да бъде променена – нищо подобно, решението отново е за една година! И сега, за да не се чувствам съвсем изхвърлена от системата, споделяйки знания и опит, изнасям лекции пред бременни…
А относно агресията – според мен недостигът на квалифицирани кадри довежда до ескалиране на напрежението, ниското заплащане подвежда към нерегламентирани плащания от пациента, а и фактът, че утре пак ще се върне там, защото няма друг избор, налага някои пациенти да се примиряват. А това, че някои лекари и медицински специалисти са позор спрямо етичните норми и в разрез с Хипократовата клетва, е проблем и на съдебната ни система. Когато отнемеш правата доживот на някого, следващият би се замислил къде иска да бъде!
– Преди 1989 г. или сега българското общество уважава повече своите лекари?
Аз мисля, че добри лекари е имало и тогава, има и сега. Демокрацията извоюва на пациента права, както и задължения. Сега лекарите работят при много по-добри диагностични и технологични възможности за лечение. А и пациентът има решаваща роля – да бъде определящ къде да се проведе лечението му, което носи парите за избраното лечебно заведение. В моя случай онкологичното заболяване, което имам, наложи едно по-интензивно лечение през настоящата година, но и възможност за преценка и избор на лечебно заведение и лекуващ екип. В системата съм от дълги години – първо като здравен работник, често и като пациент. В момента лечението ми се осъществява в частна клиника, за което си заплащам изцяло, въпреки че съм здравно осигурена, защото лекарството за химиотерапия не се поема от Здравната каса, а изследването с апаратура, с която се проследява състоянието ми на всеки три месеца, не влиза в клинична пътека. Провеждала съм лечение в общински, областни и др. лечебни заведения с договор със Здравната каса, но без дейностите, които са ми необходими. С прекрасни специалисти в тях. Сега съм принудена да заплащам лечението си в частно лечебно заведение. Също с прекрасни специалисти, условия и отношение. И без помощна на близки хора няма как да се справя, дори чисто финансово. Ами ето повод за агресия, но към управляващите… и това е друга и дълга тема.
– Вие имате и друго амплоа – поетеса сте и Вашите стихове проникват дълбоко в човешката душа. Казват, че силната поезия се ражда от силната болка…
– Когато ми е тежко, пиша най-силните си стихове! В интервюто по-горе споменах, че пиша от дете. Но вече по-сериозно се занимавам с поезия и проза през последните шест години. Имам и стихове отпреди, които трябва да редактирам. Поезията ме спасява от депресията и мислите за болестта. В нея намират отражение преживяното през годините, надеждата, мечтите… Започнах и ново предизвикателство – автобиографична книга, за което споменавам за първи път тук и сега. Част от нея съм използвала в това интервю. Няма безгрешни хора. Така се утешавам, защото покрай различни ситуации, свързани със заболяването ми, взех някои грешни решения. Нараних скъпи на сърцето ми хора, аз също бях наранена… Но затова е прошката! Да се откриеш в нея, да намериш сили да поискаш прошка и да простиш! А после да откриеш смисъла да продължиш напред. Винаги казвам, че Бог ме обича много, защото ми даде път през ада и втори шанс, в който да се науча да ценя всеки миг! И сега зная смисъла на малките неща, за да ги има по-дълго в живота ми… А големите са Божие дело! В живота си съм правила добро – покрай професията ми или просто защото така е трябвало. Звучи нескромно… Но после дойде времето, в което това добро стократно ми се връщаше, за да ме има още! И продължава да се връща с обичта на хората в живота ми, на които ще бъда вечно признателна!
Дълго време отричах пространства като Фейсбук. Но там намерих много нови приятели и истински хора! Когато на 50-годишния си юбилей лежах прикована към леглото след тежката онкологична операция /два дни преди рождения ми ден/, мислех, че светът рухна поредно и този път няма изправяне. И именно Фейсбук се оказа спасителният пояс тогава за мен, защото от профила /не броя л.с. и телефона/ страничката ми за поезия и всички групи, в които бях публикувала стиха – равносметка за юбилея ми, получих над 2500 поздравления /на които отговарях три дни/ и над 7500 лайка на стиха, който достигна почти 32 000 преглеждания! Това за мен значеше обич и подкрепа не само от близките ми хора и приятелите, но и от много непознати за мен човешки съдби, докоснати от моята!!!
– Първата Ви издадена книга е с красивото заглавие „С душата на момиче“. Каква е душата на съвременното момиче и на съвременната жена, и тя има ли това уважение от силния пол, което заслужава“
– Първата ми книга трябваше да излезе през 2015 г., но наивно попаднах в капан, за който си забраних да мисля! Много исках за 50-годишния ми юбилей да имам издадена стихосбирка, но тук съдбата се намеси отново и ми показа, че първо трябва да се погрижа за здравето си, тъй като ракът се завърна като юбилеен подарък! Средствата, естествено, отиваха в направление живот… Така по-късно, като част от лечебния процес, се роди идеята /от добри хора/ за помощ и съдействие при издаването на първата ми реална стихосбирка „С душата на момиче“.Стихотворенията в нея са подбрани според заглавието и с послание, че жената може и на 50 г. да бъде млада, защото е успяла да съхрани чистотата на детското в себе си, живителната сила на младостта и порива за живот! Косите може да сребреят, но песента в душата ще бъде с несломимата вяра за непреходното – любовта! И с мъдростта, дарена й от времето… Книжката ми имаше успешни и вълнуващи две представяния, предстоят още. И искрено се надявам да успея да издам и останалите /около 600/ стихотворения.
Относно душата на съвременното момиче и жена ще кажа, че съвременното момиче все по-уверено крачи към мечтите си, разчитайки на своята воля за щастие! А еманципираната съвременна жена има нужда от опората на силни, галантни и истински мъже, които да допълват нейната увереност с уважение и респект към личността й. Тя знае силата на своите слабости! Знае цената на своето щастие! Знае, че всеотдайността няма цена, защото си заслужава всеки миг! Всяка жена решава докога може и дали иска да живее с безкрайни компромиси само от нейна страна. Аз отричам насилието във всякакъв вид и си мисля, че вече все повече жени намират сила да се опълчат срещу страховете си! И да бъдат уважавани.
– Какво ще пожелаете на съвременните поети и писатели, които в днешно време пишат и се занимават с култура“
– Винаги първо пожелавам здраве, защото разбрах цената на своето. На всички, докоснати от музата на вечността, пожелавам да съхранят в душата си блясъка от очите на хората, когато шепнат благодарни слова, че са се докоснали до красотата и силата на таланта им! Този блясък ще ги топли, защото идва от сърцето! Благословени!
Интервю на НИКОЛАЯ ИВАНОВА
