Оказа се, че в България е по-евтино да оставиш плодовете да изгният по дърветата, отколкото да инвестираш в бране, транспорт, споделя своите виждания Кейси Ангелова
Сядаме в заведение в центъра на Кюстендил и изчакваме Кейси Ангелова – американка, която от 13 години живее в България. По телефона сме се уточнили – аз съм със зелена рокля, а тя е облечена в лилаво.
Това обяснение се оказва излишно в момента, в който тя влита в заведението, усмихва ни се и казва на български: „Само да отида да видя свекър ми“.
Оказва се, че ресторантчето е нещо като място за срещи за цялото семейство, а млада жена с татуси от съседната маса веднага започва разговор с Кейси за техни си неща.
Въпреки че е родена в Бруклин, Кейси изглежда съвсем у дома си тук, в Кюстендил.
„Когато за първи път се преместих тук през 2006 г., „Борат“ беше много популярен и моите брат и сестра казаха: О, ти си се преместила в страната на Борат! И не се шегувам – имаше кон, който тегли мерцедес“, разказва Кейси.
До преди 13 години тя живее в Ню Йорк, има кариера във
филмовата и телевизионна индустрия, работи зад кулисите на телевизионното
риалити Queer Eye for The Straight Guy (в момента то се излъчва в нов вариант
по Netflix). Този динамичен живот обаче изисква да разделя времето си между
двете крайбрежия на Съединените щати. А Кейси и съпругът й винаги са си
представяли, че ще отгледат децата си в България.
Всичко се променя един ден в Санта Моника, когато се разхождат край океана и получават обаждане от България: семейството на съпруга й има нужда от помощ.
„Харесвам Калифорния, но никога не бих могла да живея в общество, в което трябва да шофираш навсякъде. Аз харесвам градския транспорт и ходенето, а човек не може да ходи пеша в L.A. Така че решихме да се преместим“, разказва Кейси. Трябват им няколко месеца, за да продадат къщата си и да преместят багажа си в България. Тогава дъщерите й са на година и половина и на три години.
Три моста и черешова градина
Случвало се е, когато е в София, да се почувства съдена заради акцента си, докато говори на български. Не американския, а кюстендилския. Въпреки че не се е интегрирала напълно в общността, е намерила своето място – трите й деца учат тук, дъщерите й играят волейбол за отбора на „Марица“ и семейството й води български начин на живот, макар вкъщи да си говорят на английски.
Идвайки в България първоначално, Кейси вижда всичко като
приключение, защото е много различно от живота в Щатите. Опитва се да възприема
всяка трудност по пътя като преживяване, от което да се учи.
„Например, когато за първи път дойдох тук, тъкмо поставяха канализация в града,
а тук има три моста. Никога не успявах да запомня коя е улицата, на която са
трите моста“, разказва тя. Дори си е купила карта на града, за да се
ориентира.
Това не е единственото предизвикателство. Липсват й броколите. По това време обаче все още не са толкова широко разпространени големите вериги магазини, в които може да се намери всичко.
„Бях толкова фрустрирана, че не мога да получа това, което
искам, че трябваше да се науча да правя всичко сама. Така че започнах да се
занимавам с работа в градината – защото исках броколи“, казва Кейси.
Постепенно страстта към градинарството и готвенето я води до обучение в
Кулинарния институт в Ню Йорк.
Преместването й в България носи след себе си цяла поредица от промени –
превръщането й от градски човек в такъв, който предпочита да работи в
градината.
„Въпреки че съм от Бруклин, родителите ми имаха лятна вила край езеро в Пенсилвания – малка колибка, тоалетната беше отвън, а аз обичах да прекарвам летата си там. Местенето ми тук ми даде по-силна връзка със селскостопанския живот“, казва тя.
„Целта на живота ми беше да работя в киното, да бъда успешен продуцент. Днес просто искам да се науча как да правя собствени алкохолни напитки, да отглеждам плодовете, които ще сложа в ракията си“, казва Кейси.
Интересът към ракията съвсем не е шега. Кейси, страстен почитател на виното, е изместила фокуса си към българската алкохолна напитка, която иска да произвежда сама в първата крафт дестилационна фабрика у нас, която създава заедно със съпруга си.
Идеята им хрумва, след като се сдобиват с 10 дка черешови дръвчета. Оказва се, че в България е по-евтино да оставиш плодовете да изгният на дървото, отколкото да инвестираш пари в брането и транспорта им. Една от реколтите им носи огромно количество череши, които се превръщат в 300 литра черешова ракия. Така решават да превърнат това в бизнес.
„Не сме си представяли, че животът ще ни докара дотук, но
и двамата се вълнуваме от възможността да правим собствени алкохолни напитки.
Измисляме бранд, работим с хора. С повече късмет през есента ще проведем
първото дегустиране на кюстендилска черешова ракия“, разказва Кейси и
допълва, че иска да правят ракия не така, както се случва в домашни условия, а
с вниманието, с което се създава коняк.
Сред другите им семейни занимания е култивирането на черни зимни трюфели. В
България обикновено се намират сред природата, но отглеждането им все още не е
практика.
И докато се чудя как човек заменя филмовия бизнес в САЩ с това да гледа череши в Кюстендил, Кейси казва: „Животът е твърде кратък за фалшиви хора“.
Днес дори не гледа толкова много телевизия, защото, „когато знаеш как нещо си прави, когато си виждал нещата зад кулисите, не е толкова интересно“. Признава, че все пак харесва Game of Thrones и никога не е работила по такава продукция.
Slow food не значи да се храниш бавно
Кейси е почитател на концепцията slow food, която на запад е много популярна, а тук все още не се разбира напълно. Често, когато спомене „slow food“, хората си мислят, че това значи „да ядеш много бавно“. Истинската идея е да отделиш време, за да опознаеш човека, от когото купуваш храната си. И ако в САЩ хората се връщат към градината, в България е обратното. „Плодовете и зеленчуците тук са много по-добри от това, което съм яла когато и да е, където и да е. Но тук се гледа негативно към селското стопанство и фермерството. Ако кажете на родителите си, че искате да сте фермер, те сигурно ще се разплачат, че не са успели да отгледат адвокат или лекар“, казва Кейси.
Според нея е важно да има промяна на гледната точка към земеделието и оценяването на хората, които отглеждат храната, която ядем.
Назаем от webcafe.bg
