Д-р Веселина Ганева е завършила Медицинския университет в Пловдив. Завършила е специализация по анестезиология и интензивно лечение в Медицински университет – София. От 1996 г. практикува като лекар анестезиолог. Работила е в Националната кардиологична болница, в „Пирогов“, а по време на ковидната пандемия в МБАЛ – Гоце Делчев. Там стабилизира разпадащото се отделение по анестезиология и интензивно лечение, на което е началник до средата на месец май 2023 г. В момента д-р Ганева работи в АГ болница „Св. Лазар” в София и в болница „Клементина Чърчил” в Лондон.
Както „Струма” писа, тя е доброволец в планинската спасителна служба в Благоевград и участва в обучението за въздушна медицинска помощ, което се провежда в базата на ВМА.
- Д-р Ганева, защо избрахте да участвате в обучението за въздушна спешна помощ?
- Мисля, че основната причина да се включа в това обучение е, че съм мечтателка-авантюристка и вече имам известен натрупан опит в наземен транспорт на критично болни както между болници, така и на пострадали в планината. Като лекар на ПСС имам участие в една акция за транспорт на тежко пострадал парапланерист с хеликоптер. Благодарение на въздушния транспорт този човек се възстанови напълно и продължава да лети. Когато видиш разликата, винаги ще искаш да се стремиш към по-доброто.
Като дете исках да стана пилот на самолет, имам пред вид като професия, не като спортист. Годините бяха такива, че за жените това не беше позволено. Занимавала съм се със спортен парашутизъм, имам изпълнени 107 скока. И с това авиацията за мен приключи, особено след като започна следването в Медицинския университет. Да си във въздуха е усещане, което остава в сърцето завинаги. Оттогава не пропускам възможност да се кача на летателен апарат като пътник поне.
- Какъв е Вашият опит като реаниматор? Къде сте работили?
- Практикувам анестезиология и интензивно лечение от 1996 г. от самото начало на лекарската си практика. Никога не съм практикувала друга специалност. Възприемам себе си като истинска късметлийка, защото в годините съм имала изключителни учители и възможност да практикувам и да трупам опит в различни направления на специалността. Започнала съм като доброволец в САИЛ към „Детска хирургия” в МУ – Пловдив, след което продължих като ординатор в ОАИЛ в тогавашната Окръжна болница – Пловдив. Две години по-късно спечелих конкурс за работа в Националната кардиологична болница и продължих специализацията си по анестезиология и интензивно лечение в МУ – София. В НКБ – София преминаха 14 години от практиката ми, където натрупах сериозен опит в областта на анестезия и реанимация в съдова и сърдечна хирургия, което е доста тясно направление в специалността. След толкова години имах нужда от промяна и се включих в първия екип анестезиолози на City Clinic – София, където работих две години от основаването на клиниката. Там имах възможност освен работата в кардиохирургия, да натрупам опит в обезболяване и реанимация при комбинирани съдови операции и различни ендоваскуларни процедури. Следващите няколко години преминаха в работа в частна ортопедична болница и съдова хирургия на „Пирогов”, където беше създаден нов екип от колеги, с които съм работила в НКБ.
Както вече споменах, аз съм авантюристка и обичам динамиката. По това време реших, че искам да поработя извън България, и започнах процедура по регистрация в Английския лекарски съюз, на който съм член от януари 2018. Оттогава, с кратко прекъсване от три месеца в началото на пандемията, практикувам и в двете държави, като летя дотам и обратно почти всеки месец. Не съм имала намерение да се установявам там, но считам опита си, натрупан в друга здравна система, като изключително ценен. Задължително бях включена в обучителни курсове, най вече свързани с организация на реанимационни мероприятия, оказване на първа помощ за възрастни и деца. Миналата година беше отбелязана 70-ата годишнина от основаването на UK Resuscitation Cancel (Съвет за спешна помощ в Обединеното Кралство), което е завиден опит. Имаме какво да научим от тях като организация.
- Разкажете за работата Ви в МБАЛ – Гоце Делчев?
- Считам решението си да започна работа в Гоце Делчев и да оглавя ОАИЛ в пика на пандемията за доста емоционално. Истината е, че самата аз бях все още в болничен след тежко боледуване от Covid, когато дойде предложението за тази позиция. Осъзнавах колко е абсурдно тази болест да отнесе и малкото останали колеги там, знаех, че работят командировани колеги от София, за да не бъде затворена болницата в Гоце Делчев. Мисълта ми тогава беше, че така ще имам възможност да помогна на много повече хора на място, където няма друга болница и най-близката е в Благоевград, където всички реанимационни легла бяха вече заети. Спомням си молбата и надеждата в очите на сестрите в реанимация „дано все пак някой анестезиолог остане при нас“. Те бяха минали вече през твърде много загуби и ужасни преживявания. Градът е малък, всички се познават. Всеки един, починал в реанимация, е ако не техен близък, то поне познат. Това много ме шокира. В големите болници, в които бях работила дотогава, почти не се случва да се грижиш за близък персонално в реанимация. А за тях това беше всеки следващ, който постъпва.
- Кои са били най-трудните Ви моменти като лекар?
- Най-тежкият ми период е именно в Гоце Делчев. Имаше дни, в които сме писали с колегата повече съобщения за смърт за един ден, отколкото за цялата си лекарска практика. Целият екип е изтощен и физически, и психически, всичко в аптеката е на изчерпване, дихателните апарати не стигат и вече няма място в реанимация, а пациентите са в толкова тежко състояние, че не могат да бъдат транспортирани без специализиран транспорт, а и няма къде да бъдат приети. Имаше случаи да ги настаняваме в коридора на носилки и да даваме кислород с транспортните бутилки. Имаше моменти, в които си мислех, че аз просто участвам във филм на Хичкок, че това, което виждам, не е реално. Не искам да си спомням това време. Мисля, че за да остана там, причината бяха сестрите в реанимация, както и пълната подкрепа на ръководството на болницата, на Община Гоце Делчев и общините в околните селища. Освен болните от Ковид, не спираха травматичните случаи, спешни оперативни интервенции, спешни оперативни родоразрешения, интоксикации и въобще цялата гама от патология, която тази единствена за околията болница покрива. Мисля, че макар и емоционално, решението ми е било правилно. С екипа, който постепенно се създаде от пътуващи и местни анестезиолози – специализанти и местни сестри, както такива със сериозан опит, така и новозавършили, успяхме да помогнем на много хора. Беше подновена материално-техническата база, въведохме съвременни протоколи за работа, проведохме обучения както на персонала на реанимация, така и за всички останали. Междувременно с нашето присъствие там стана възможно да бъде открито отделението по инвазивна кардиология, което е безценно за хората, живеещи в отдалечен град, ортопедично и хирургично отделение разшириха значително обема на работата си. Със съдействието на общината успяхме да създадем доста стройна система за транспорт на критично болни пациенти – новородени, деца, пациенти с черепно-мозъчни травми и въобще всички, които имат нужда от лечение, което не може да бъде предоставено на място. И това да е достъпно за всеки нуждаещ се по лекарска преценка, а не близките сами да организират транспорт. Това си беше предизвикателно. Случвало ми се е докато уговарям прием в специализирано лечебно заведение, да чуя от другата страна – няма да успеете да го транспортирате или просто леко съчувствено: „Успех с транспорта“. Не е лесно да осигуриш транспорт на пациенти на апаратна вентилация в линейка, движеща се по планински път. Обикновено транспортът между Гоце Делчев и София отнема малко повече от 3 часа. Изискват се както специални знания и умения, така и подходяща апаратура. Това е безценен опит – както клиничен, така и чисто логистичен. В тези ситуации съм мислела колко по-лесно би могло да бъде, ако има хеликоптер.
Щастлива съм за това, което остава след мен в Гоце Делчев. От май месец аз вече не работя там, отделението оглави друг член на екипа, който ще продължи започнатото. Но от разпадащо се отделение, до успешно работеща структура – това си е постижение, особено във времето, когато това се случи. Благодарна съм много за времето, прекарано в Гоце Делчев. Създаденият екип и аз успяхме да помогнем на много хора, но истината е, че същите тези хора и техните близки спасиха нас. За което съм безкрайно благодарна.
- Имали ли сте случаи, в които пациенти да споделят, че се връщат от „оня“ свят?
- Не съм имала случаи да ми разказват случки от отвъдното.
- Има ли атеисти в реанимацията?
- Атеисти има навсякъде, в реанимация също.
- Случвало ли Ви се е да усещате помощ „свише“?
- Дали се чувствам ръководена свише? Да, чувствам се. Аз не се вземам толкова на сериозно. Моята работа като лекар е да правя най-доброто, което знам и мога, и да продължавам да се усъвършенствам в професията си. Дали някой ще оздравее, ще живее или ще умре, не е моя заслуга. Аз само трябва да направя най-доброто, което знам и мога в този конкретен момент. Нещо, което би трябвало да прави всеки човек в собствената си сфера на действие.
А да спасиш човешки живот, за мен е усещане за добре свършена работа. Аз не мисля, че ние спасяваме хората, те просто имат още дни на този свят и вероятно несвършена работа. Вече Ви казах, не съм се взела толкова на сериозно. Тези въпроси ме карат да се смея.
- Свиква ли се с болката и със смъртта в операционната?
- За болката и смъртта – да се разберем, ако анестезиологът е на място, тези неща не се случват в операционна. Нашата работа е да поддържаме болните живи и обезболени, за да ги лекуват хирурзите, както и да преценяваме дали пациентите могат да преживеят конкретна оперативна интервенция в състоянието, в което са. Смъртта на операционната маса се случва изключително рядко и правилните преценки трябва да не допускат подобни събития, изключая някои крайни състояния, несъвместими с живота.
А истината е, че със смъртта и страданието никога не се свиква. Поне аз не съм свикнала, но се опитвам да търся някакъв смисъл в страданието с цел израстване. Не само за пациентите, но и за близките им. Това е моят начин да понасям чуждата, а и своята болка.
Анестезиологията и интензивното лечение е всъщност единствената холистична специалност в западната медицина. Общата концепция за лечение е тялото да е разделено на части, системи, органи и да има тесен специалист за всяко нещо – кардиологът лекува сърцето, пулмологът – белия дроб, неврологът – нервната система и т.н., а ние сме единствените, които се грижим за цялото тяло. Шегувам се, и ние не сме холистични, защото забравямя душата, но все пак един добър анестезиолог трябва да може да вижда цялото, а не само отделни части. Да бъде готов винаги да е лекарят в сянка, защото хората отиват в болницата, за да ги оперират, а не за да им се даде упойка. Да е много любознателен. Всичко останало е четене и технически умения, а те се придобиват най-лесно.
- Откога сте доброволец в Планинската спасителна служба и в какви акции сте участвали с отряда на Благоевград?
В отряда на ПСС – Благоевград съм лекар доброволец от 2016 г.
Участвала съм в няколко акции в района на хижа „Македония“, охрана на пистата на зимен курорт „Картала” допреди няколко години, както и в охрана на спортни събития. Ролята на лекаря е свързана също с поддържане на медицинската подготовка и умения на спасителите.
- Как релаксирате, с какво се презареждате?
- Обичам да правя дълги преходи в планината. Имам приятели, с които организираме и изкачвания на по-високи върхове извън България, обичам да спя на открито, да карам колело, да карам ски през зимата, обичам да пътешествам, да слушам музика. Най-много ме възстановява времето, в което правя обикновени човешки неща с любимите ми хора, като да приготвим вечеря, да изпием по чаша вино, прости и много съществени неща.
В секцията хобита ще кажа и че съм дипломиран класически хомеопат и се занимавам с тази нежна медицина в свободното си време.
- Защо решихте да си построите къща в с. Логодаж? С какво Ви привлече това гранично село?
- Логодаж е интересна тема. Мои приятели купиха земя там и започнахме общ проект за строителство с цел да се установим там за постоянно. В момента, в който отидох до мястото и погледнах язовира с планините отсреща, реших, че искам да се събуждам с тази гледка пред очите. Това е. Не си представям друго място, където бих живяла. Като добавим и многото приятели, които имам в Благоевград, не мисля, че има нещо, за което да се колебая.
Интервюто взе БЕТИНА АПОСТОЛОВА
