Много хора в момента очакват бързи резултати и забогатяване от днес за утре, защото маркетингови „гуровци” им обещават бизнес, в който за три дни да направят милиони, но не всичко е цветя и рози, трябва си копане!
Разговаряме на семейната им вила в местността Бодрост, където Анна отсяда по една седмица през лятото и всеки ден прави дихателни упражнения, не пропуска и да се изкъпе в студената река, която е на минута разстояние от вилата. Зарежда я и природата, която тук е наистина уникална, и двете се питаме колко малко хора оценяват това богатство, което имаме на 30 минути път от Благоевград. „Тук някак си по-бързо се наспива човек и умът става по-ясен”, споделя Анна, „по-продуктивна ставам, за разлика от условията, които ми предлага градът”.
Кръстена е на баба си Анка Грозданова по бащина линия, която е на 92 години и е била начална учителка в Седмо основно училище. Питам я дали прилича на нея: „Преди години гледах нейни албуми и с изненада установих, че нося черти от лицето й. Чупливата ми коса също е от нея, защото и майка, и татко са с прави коси”, споделя Анна и продължава: „Бащата на баба Анка се казваше Сандо и беше пощальон. Него помня повече от дядо Кирил, дядо ми, който е от село Пороминово. Бил военен, но почина млад, въпреки че беше едър, хубав мъж. Прадядо Сандо беше висок, кокалест мъж и ходеше с бастун, защото и той доживя до около 90-годишна възраст. Живееше в стара къща с чешма отпред, а зад къщата отглеждаше 2 прасета. Спомням си как женската беше родила, но тя отхвърляше болните прасенца, просто спираше да се грижи за тях. Едно такова прасенце прибрахме с прадядо и го гледахме в една кошница вътре в стаята през зимата. Дядо Сандо палеше печката на дърва, за да е топло на прасенцето, когато стана по-студено. Аз го хранех с биберон. Беше чистичко, розово, много хубаво, но една вечер печката беше изгаснала и то беше починало през нощта”.
Майка Тинка и татко Евгени са се запознали и харесали в ресторант „Бор”. Баща ми е бивш баскетболист от „Пирин”, но след спортната кариера започна да се занимава с частен бизнес. Чичо ми Александър Грозданов беше добър по математика и рисуване, но е по-известен като музикант.
Майка има сестра близначка, която пък се казва Латинка. Имат и по-голяма сестра Величка, която живее в София. Баба ми по майчина линия е Стоянка и е от района на с. Полена. Баща й е държал мелницата в селото и са имали земеделска земя. Искала е да учи за лекар, но не са й разрешили, уви. По онова време жените е трябвало да са в къщата. Тя беше изключително работлива жена и баща ми й казваше „японско багерче”. Брат ми, който е четири години по-малък от мен, е кръстен на нея – Стоян. Тя беше много вярваща жена и изключително добър човек. Никога не съм я чула да казва лоша дума за някой. Дядо, съпругът на баба Стоянка, се казваше Саве и е бил счетоводител. Брат ми се занимава със земеделие, има ферма и семейно с жена му Слава произвеждат чудесни зеленчуци. Имат две прекрасни дечица: Жанет на 3 години и Иван на 4 години”.
Анна е родена на 24 май 1978 година. До седми клас учи в Седмо основно училище, след което продължава в Националната хуманитарна гимназия „Св.св. Кирил и Методий”, бивша Солунска. Записва режисура в Югозападния университет, но не завършва тази специалност и през 2000 година заминава за Кипър, където записва „Хотелиерство и туризъм”.
„След демократичните промени светът се отвори, започнаха бригади по Щатите и много мои приятели заминаха”, споделя тя. „Аз тогава не знаех друг език и не ме взеха на бригада, въпреки че от малка се интересувам какво става извън пределите на града и страната. Баща ми знаеше, че искам да пътувам, и един ден ми каза, че видял информация за Колежа по туризъм в Кипър и ми предложи, ако искам да замина. Там бях четири години и половина. За мен по-ценно от дипломата, която ми даде колежът, беше, че там научих английски език. Владеенето на език ти дава изключителна свобода в общуването и развитието. Не беше лесно, защото заминах без никакви знания по английски. Баща ми казваше: „Ако не ти харесва и е толкова трудно, прибери се”, но отговорността, че съм похарчила техни пари, не ми даде правото просто така да си тръгна без резултат, и стиснах зъби, за да продължа. За да си помагам финансово, работех като сервитьорка и барманка. Сутрин ходех на училище и от понеделник до петък работех в един ресторант, а в събота и неделя работих и в дискотеката, за да мога да си плащам квартирата, учебниците, образованието и всичко необходимо за живеене. През лятото работих и в един петзвезден хотел, но всичко това беше много добра школовка за мен, защото човек, ако иска да постигне нещо, намира начин, ако не иска, намира оправдания.
След като завърших висшето си образование, се прибрах. Започнах работа с моите приятели Любомир Палаханов, един от собствениците на „Ъндърграунд”, и с Борис Секулски, който се беше прибрал от САЩ, и работихме като бармани в това известно заведение в града три години. С още двама съдружници направихме заведение на морето, което стана много успешно, но за съжаление на третата година трябваше да се откажем и да започнем отначало. После направих в София заведение с други познати. Тръгна добре, но ни удари финансовата криза и тогава преминах през много труден и тежък период със заеми и кредити. Около 7–8 месеца преди да затворим заведението беше много трудно. Нямаше пари за заплати, за осигуровки, за ток, за зареждане – за нищо, и постоянно трябваше да жонглирам между всичките хора – на кой да платя, на кой да отложа, колко да платя…
Аз не обичам да дължа пари и това беше много изтощително и много ме натоварваше. Ипотекиран беше апартаментът на родителите ми и тогава си казах, че повече със заведения не искам да се занимавам. Беше 2010 година и след това се опитах да си намеря работа в офис. Известно време работих за една рекламна агенция, после при един приятел, който внасяше отоплителни печки за заведения. Опитах и в други фирми, но видях, че работата в офис не ме удовлетворява и продължих да търся моето място. Така се случи, че заминах за остров Бали, където живях година и половина. Още преди това бях започнала да се интересувам от йога, медитация и алтернативни практики и методи. Отидох да изкарам курс за йога учител, защото това бях решила да правя, но той беше доста скъп – около 5000 долара. Тогава нямах тези средства и направих кампания за набиране на средства с дарения от приятели. Събрах около 2000 долара и си казах: „Колкото съм събрала – толкова”. Отидох, без да събера парите за курса, но си казах, че ще живея максимално скромно, докато съм там. Живеех при едно местно семейство в една стаичка с два стола, една маса и едно гардеробче. Харчех пари само за храна и исках да остана колкото се може по-дълго. Почнах да правя преводи от английски на български. Запознах се с друга българка, която имаше нужда някой да гледа детето й. Гледах го известно време, после с нея започнахме да правим групи от България за Бали. Аз правих програмата на място. В един момент се появи семинар по метода на Вим Хоф. Стана ми любопитно да видя какво е това влизане в ледена вода. Не знаех кой е Вим Хоф и какви ползи за здравето носи този метод, но когато отидох на този семинар, цялото преживяване много ме впечатли и ме изуми как тялото ни може да чувства топлина в екстремно студена среда. Феноменални бяха дихателните практики и всички преживявания, през които преминах. Веднага разбрах, че това е нещо, което искам да правя, като се прибера в България, и да може повече хора да се докоснат до него, защото разбрах какви са ползите за здравето. Спокойствието и тишината те обгръщат, когато се потопиш в ледената вода. Един от големите проблеми на съвременния човек, според мен, е, че ние постоянно мислим за нещо, което може да бъде изключително изтощително и натоварващо, и нямаме минута спокойствие, в която мислите да спрат и да присъстваш в настоящия момент – да си свързан с тялото си, с природата, с всичко, което те заобикаля, и да намериш спокойствие и хармония. Това усетих в ледената вода и заради този мир и блаженство, които изпитах, си казах, че всеки човек си струва да се докосне до това преживяване. След година и половина се прибрах в България и през април 2019 година направихме първите семинари по метода на Вим Хоф с дясната му ръка Барт Пронк. Нещата и в България потръгнаха и от 2022 г. съм първият официално сертифициран инструктор в страната по метода на Вим Хоф. Сега правя съвсем различни неща от това, което съм правила преди 15 години.
Никога не съм си мислила, че ще работя нещо подобно, но животът ни поднася интересни предизвикателства”.
Анна отдавна практикува метода на Вим Хоф, но я питам, след като вече е сертифициран представител в България, какво се променя в нейната дейност и в начина на предаване на този метод.
„Това ми дава възможност аз самата официално да правя семинари и да обучавам хора по този метод. За мен беше изключително важно да завърша академията на Вим Хоф, защото, на първо място, поставям безопасността на хората. Колкото и ползи за здравето да има този метод, той носи и своите рискове и противопоказания и в обучението много се набляга на правилното приложение. Имаме една общност от инструктори, които помагат във всеки един момент, когато човек има нужда от подкрепа или има конкретен здравословен казус за разрешаване и не е сигурен дали този метод ще му е полезен. Вече правя обучения в България и в чужбина. Отстрани хората виждат бляскавата част, но цялото това нещо изисква доста посветеност и работа. Това е постоянен процес на обучение и учене, защото аз след като завърших академията на Вим Хоф, продължих да надграждам с Oxygen Advantage – курсове, свързани със здравословното дишане, тъй като ние можем да дишаме по начин, който подкрепя нашето здраве и благополучие, но можем да дишаме и по начин, който саботира нашето здраве и реално ни вреди. Хората нямат никаква идея колко важно е дишането. Неправилното дишане може да ни създаде голям стрес, да води до по-малко насищане на клетките и на мозъка с кислород и до стесняване на кръвоносните пътища, а оттам – високо кръвно налягане, сърдечносъдови проблеми и повишена кръвна захар, защото тялото се намира в постоянен стрес само заради начина, по който дишаме. Неправилното дишане може да предизвика затруднен метаболизъм, инсулинова резистентност, задух, замайване, тревожност, проблеми със съня, фокуса, концентрацията и паметта и доста сериозни заболявания. Работейки с хора, виждам фини промени. Начинът, по който дишаме, води до качествена промяна в начина на живот на хората. Подобрява им се сънят, повишават се нивата на енергия, увеличава се издръжливостта и хората могат да си регулират кръвното налягане, животът им се променя на 180 градуса. Имам доста интересна история с метода на Вим Хоф. Певицата и актриса Нети Добрева от напълно глухо ляво ухо от дихателните практики има 70 процента подобрение на слуха, а друга жена, която е с последен стадий остеопороза, има 30 процента подобрение в костната плътност пет месеца след тренировки в ледените вани. Това е така, защото този метод намалява възпалителните процеси в тялото и променя pH-то на организма. Реално рестартира цялата система и помага тялото да започне да се възстановява и да се завръща към изначалните настройки, защото в днешно време начинът ни на живот е доста нездравословен. Стрес, бързане, нездравословна храна, алкохол, цигари, кафета – и последното нещо, което хората правят масово, е да се грижат за здравето си. Скоро имах среща с един човек със сериозни здравословни проблеми с белите дробове. Пита ме какви дихателни практики да прави, а в същото време пуши цигари. И аз му казвам: „Ти на колата си можеш да смениш частите в магазина, но тялото ти няма резервни части. Защо не се грижиш за него, за да може да издържа по-дълго време?”.
Всичко това на теория е много хубаво, но как човек да разбере кое е правилното дишане за него, питам Анна.
Има няколко основни критерия за правилно дишане – през носа, дишане с диафрагма, с долната част на белите дробове, дишане, което да е бавно и леко. На Изток казват, че дишането трябва да е толкова леко, че дори ти самият да не го усещаш. Нинджите и самураите навремето са ги карали да се фокусират върху дишането и преди да ги посветят в длъжност, трябвало да държат перце под носа си и да дишат толкова леко, че перцето да не се помръдва. Това е означавало, че могат до съвършенство да контролират нервната си система.
Много хора мислят, че като дишат по-дълбоко, дават повече кислород на тялото, но всъщност се случва точно обратното. Когато дишаме бавно, плавно и леко, това помага на тялото да усвоява по-голямо количество кислород. Когато дишаме плитко с гърди или с дълбоки вдишвания изпълваме белите си дробове и дишаме учестено – това нарушава баланса между кислород и въглероден диоксид в тялото. Кислородът, който вдишваме, ние го издишваме обратно, но той не стига до клетките, до мозъка и органите, до тъканите – съответно в тялото се образува метаболитен стрес, то влиза в режим на оцеляване и оттам нататък всички функции на тялото се променят”.
Анна е изучила всички вреди от неправилното дишане и ползите от правилното, което е строго индивидуално за всеки човек, и продължава да се образова, защото темата е много обхватна и интересна за нея. На масата беше оставила книгата „Челюсти”, за която казва: „Тази книга обяснява каква е връзката на съвременното общество с навлизането на индустриалната революция и меката храна, която хората започват да ядат. Това води до стесняване на дихателните пътища в нашия череп, тъй като мозъкът ни нараства. Съответно стесняването на дихателните пътища променя дихателните навици на съвременния човек и оттам се появяват редица здравословни проблеми. Изкривените зъби не са такива, защото генетично сме ги наследили. Причината е в меката храна, спирането да дъвчем и неправилното дишане през устата. Когато децата спят с отворена уста през по-голяма част от времето, когато пораснат, получават деформация на челюстите и имат хлътнали брадички. Ортодонтите в днешно време слагат шини, за да изправят зъбите, но трябва да се проверява причината защо тези деца дишат през устата. Дали имат трета сливица, дали имат изкривени или стеснени дихателни пътища… Масово се лекува само симптомът, но не и причината. Това е скрита епидемия, за която никой не говори, и затова съм се хванала да работя в тази посока и да образоваме хората. Отне ми доста време да науча всичко това, но продължавам да ходя на курсове и да уча. Правила съм семинари в Бали, в Кипър, в Люксембург, в Швейцария… В България след Ковид пандемията хората започнаха да обръщат повече внимание на здравето си и да търсят алтернативни начини и методи, с които да си помагат да бъдат здрави. Разбира се, има още много какво да се желае, но всяко нещо с времето си”.
Преди време Анна Грозданова организираше така наречените срещи Fuckup Nights, но сега каза: „Впоследствие го променихме и си направихме наш бранд – Master The Failure, където канех хора от различни професионални сфери да разказват професионалните си неуспехи и какви уроци са научили от допуснатите грешки. Те осъзнаваха, че това да допускаш грешки е част от пътя към израстването и успеха. Тези събития бяха една терапия и за мен самата след всичко, което преживях, и ми дадоха възможност лека-полека да си стъпя на краката и да си повярвам, че мога да правя нещо полезно. Защото когато човек няколко пъти почва нещо отначало, в което влага цялата си любов, сърце и средства, и нещата не се случват както иска, загубва увереност. Тези срещи ме вдъхновиха и ме накараха отново да повярвам в себе си, донесоха ми и контакти с много ценни и интересни хора. Това бяха търсещи, интелигентни, хубави хора с доста разчупено мислене. Зареждащо е да срещнеш хора, които се интересуват не само от това какво ще ядем, но търсят посока, търсят развитие. На принципа проба – грешка и все отнякъде ще изкочи заекът. Никой в този живот не е застрахован от грешки и когато срещнеш себеподобни – изтупваш се, изправяш се и продължаваш. За съжаление, по отношение на провалите в нашата страна сме доста закостенели и когато нещо не се случва, все едно е дошъл краят на света, докато хората в САЩ мислят по различен начин и на мен това ми харесва. Следвам в Инстаграм един бизнесмен, който чак в деветия си бизнес става суперуспешен, но преди това се е провалял в различни бизнес начинания. Нещата със сигурност няма да се получат, ако не опитваш и нямаш търпението да си постоянен, да влагаш много труд. Много хора в момента очакват бързи резултати и забогатяване от днес за утре, защото маркетингови „гуровци” им обещават бизнес, в който за три дни да направят милиони, но не всичко е цветя и рози. Трябва си копане! В момента малко съм замразила този проект, защото не мога да смогна с всичките неща, които искам да реализирам, но не съм се отказала”.
Питам дали накрая е намерила своя път, занимавайки се с алтернативни методи за здраве и развитие.
„Усещането ми е, че това е постоянен процес на развитие. Вим Хоф беше първото стъпало от стълбата към нещото, което искам да правя. След това Oxygen Advantage ми даде още по-голяма перспектива в необятния свят на дишането. Вярвам, че посоката ми е да бъда свързана със здравето на хората, с алтернативни практики и методи. Вярвам също, че това е началото на нещо друго, което постоянно се развива и се променя. Аз самата постоянно търся нови неща. Сега подготвям продукти, свързани с подобряване на дишането – лепенки за нос и за уста, защото е изключително важно като спим да дишаме с нос; подготвям продукти за хигиената на устната кухина, предлагам и дигитален курс за правилно дишане с 22 епизода засега. Има интерес към тези практики, но в България, каквото и да си говорим, пазарът е много малък и човек трябва постоянно да търси различни варианти, да е гъвкав, да се адаптира към средата и да пробва. Целта ми в крайна сметка е да направя курсове и на английски и да изляза на глобалния пазар, защото знам, че това, което правя, е на световно ниво и качество.
Питам дали това, което прави, й осигурява финансова стабилност.
– Не мога да кажа, защото нещата са на приливи и отливи. Когато има работа – имаш приходи, когато няма работа – нямаш приходи. Затова постоянно съм активна и правя някакви неща. Без да преувеличавам, но мисля, че в университета не съм учила толкова, колкото уча сега, защото материята за мен е нова и ми отнема време да осмисля всяко нещо”.
Анна споделя, че щастието не е постоянно, то идва и си отива. Ако човек иска да е щастлив през цялото време, е обречен на страдание, тъй като това не е реално. И още: „През последните години като че ли ми е по-ценен вътрешният мир и спокойствието. Така се чувствам прекрасно с мястото, където се намирам, с нещата, които правя. За мен е важно как реагираме на предизвикателствата, които животът ни поднася. Много хора смятат, че като постигнат определена цел, създадат семейство, купят си къща и кола – всичко се подрежда, проблемите спират. А в крайна сметка, ако едно се случва добре, друго ще е зле, и аз съм спряла да търся някакво щастие, което за всеки е различно. Чувствам се добре например сега тук, на „Бодрост” – на тишина и спокойствие. За мен е важен вътрешният мир. И тук не медитирам по цял ден, работя си, но хубавото на това, което правя, е, че взимам лаптопа и раницата и отивам да работя където поискам – в планината, на морето, някъде по света… Тази свобода ми харесва. Доста често си задавам въпроса за смисъла на живота и до ден днешен не съм го открила. А пък и кой е казал, че трябва да има някакъв смисъл. Някои смятат, че смисълът е да построиш къща, да създадеш семейство, да натрупаш някакви пари – ако са щастливи с това, супер, но не винаги е така. Вътрешният мир и усещането са състояние, което не зависи от външни обстоятелства. Най-щастлива и свободна се чувствам, когато съм сред природата, на къмпинг някъде – на палатка, на каравана… Простите неща в живота ме карат да се чувствам щастлива и да не се съобразявам с очакванията на хората към мен, а по-скоро с това, което на мен ми носи радост. Да си отворя сутрин очите, да заровя краката в пясъка, морето, звездите, приятелите, да седя край огъня, един домат, малко сирене и хляб – и това е достатъчно. А тук ме вдъхновява природата, близостта до реката. Ние можем да живеем с много по-малко и да бъдем по-щастливи, но затова човек трябва да е намерил себе си и да се чувства комфортно в тялото си, без да търси одобрение от външния свят. Ако ти нямаш усещане за собствената си стойност, то това никога няма да се запълни с фактори отвън”.
Исках да разбера кога за първи път е усетила влечението към духовните практики и Анна, връщайки се назад във времето, каза, че „това нещо се е случило явно в тийнейджърските ми години, защото тогава попаднах на книги за силата на съзнанието от моя приятелка, чиято майка работеше в АУБ. Една от първите книги, които ми попадна, беше „Изкуството да бъдеш Бог”. Тогава четох и „Джонатан Ливингстън Чайката” на Ричард Бах, която до ден днешен ми е една от любимите книги и буквално се чете за час. Много дълбока книга. Тогава сме чели и Карлос Кастанеда. Не че нещо съм разбирала по онова време, но имам чувството, че точно тогава са засети семенцата на духовното в мен. После нощният живот и партитата ме завладяха, но в един момент, когато фалирахме със заведението в София, едни клиенти ми препоръчаха семинари за личностно развитие. Приятелка ме заведе при хомеопат, защото не можех и да спя. Тя пък ми препоръча книгите на Ошо и така лека-полека след 2010 година започнах да се интересувам повече от темата за вътрешния свят на човека. Тогава разбрах, че когато вътрешният ти свят е хармоничен, и животът ти навън е хармоничен. Но когато вътре в теб е хаос – няма как животът ти навън да е подреден. И любопитството ми продължава да ме води по този път до ден днешен”.
Питам я дали не иска да има свои деца. Каза, че на 47 не мисли за това. Радва се на двете прекрасни деца на брат си и точно сега не иска да спира да прави това, с което се е захванала. Чувства се на мястото си и не усеща драма от това. Ако Господ реши друго – ще го приеме, но не й е самоцел. „Вярвам, че човек, ако иска да бъде родител, може да бъде такъв по много други начини. Има достатъчно деца в неравностойно положение, които се нуждаят от грижа, така че човек, ако иска да дарява любов, има хиляди начини за това!”.
Отдавна знам за желанието на Анна Грозданова да работи за промяна – първо в себе си, после и в света около нея, и съм сигурна, че тя ще продължава да се предизвиква, като изпробва методи, свързани с неограничените човешки възможности. Желанието й е и другите да разберат, че могат да живеят по-дълго, по-добре и по-достойно, когато са на „ти“ със себе си и когато не се страхуват да търсят своя път. Тя вече върви по нейния и е убедена, че животът е движение и път.
