Точно преди 80 години, на 11 октомври 1941 г., във Вардарска Македония стартира т.нар. антифашистка съпротива, чествана като „Ден на народното востание на македонскиот народ”. Държавен празник, далеч по-важен от Илинден 1903-та. Защо ли? Защото “востанието е против фашизмот и со тоа започнува борбата за ослободување на македонскиот народ”.
Преди две години (1.12. 2020 г.) скопският университет “Кирил и Методи” на Македония (УКИМ) излезе с декларация, породена от решението на българския парламент да блокира старта на преговорите на Северна Македония за членство в Евросъюза. УКИМ, титулуван „динозавър на македонизма“, подчерта важността на третата (освен идентитет и jазик) “црвена линия”, които Скопие фанатично отстоява – т.нар. “антифашистичка борба”. Последна по време, но не и по значение. Ключът за нейната значимост е посочен в декларацията “Създаването на македонската държава е обща придобивка на дълготрайната борба на македонския народ, чието историческо тежнение доживя кулминация в антифашистката война, поради което македонската държавност е основана на антифашистки начала“.
Този „ключ“ предопределя важността на темата, в Скопие фалшифицирана, а у нас странно пренебрегвана!
Нищо че фактите, които ще приведем, „бодат очите“ . И доказват: по своята цел и характер
„АНТИФАШИСТКОТО“ ДВИЖЕНИЕ Е АНТИБЪЛГАРСКО.
Тъй като историческата наука не само у нас е отдавна доказала: режимът на цар Борис ІІІ не е фашистки, а авторитарен. Опитът на македонската историография да прикрие антибългарската борба на партизанските отряди в Македония със социално-класови лозунги и заклинания, удобно е прикрит със „смокиновия лист“ за някакъв имагинерен български фашизъм.
Когато Тито разбира, че през 1941/42 години неговият пълномощник Добривое Радославлевич „не става“ за мръсната работа, за която е пратен в Македония, бъдещият маршал на Югославия изстрелва една одиозна фигура – русокосият черногорски социопат Светозар Вукманович-Темпо. Ней е съдено да играе демонична роля през 1943-1945 години във Вардарска Македония.
Темпо идва в Скопие на 26.02. 1943 г. темпово да „завърти“ кълбо от кървави престъпления спрямо македонските българи. „Що се отнася до пълномощията му – пише Коста Църнушанов (верен съратник на Иван Михайлов) – Тито му казал: „Получих известие от Косово. Съобщават, че в партизанските отряди има около 3000 борци. Затова те пращам в Македония. С 3000 партизани можеш да направиш чудеса“. „Тито ми каза – се фука във белградския официоз в. „Политика“ Темпо – че имам извънредни пълномощия от Централния комитет и Върховния щаб да предприемам всички мерки, които намеря за необходими, за да се развие въоръжено въстание на територията на Македония и Косово“ (Виж още:„Revolucija koja teče“. Beograd, Komunist, 1971).
Прецизният познавач на македонския въпрос Костадин Палешутски (родом от с. Скребатно, Гоцеделчевско) бележи: „Инструкцията на ЦК на ЮКП е Темпо да пристъпи към изграждане на Македонска комунистическа партия (МКП) и нейно ръководство в рамките на ЮКП. В Областния комитет вече надмощие имат проюгославски ориентираните комунисти. Техните позиции още не са утвърдени, но именно с такава цел се решава и създаването на МКП. Със създаването й се цели да се отнемат аргументите на автономистки настроените и на борещите се за присъединяване към България или за независима Македония дейци, че партийната организация в Македония и освободителното движение са „сляпо подчинени на сърбите“ и на „сръбското ръководство“.
Темпо, сочи проф. Ангел Димитров, „успява да направи това със основна реорганизация на всичките партийни организации и еднолично създава ЦК на МКП, в който включва като негов секретар своето намиращо се в български затвор протеже Лазар Колишевски и като членове Кузман Йосифовски, Страхил Гигов, Мара Нацева и Бане Андреев“.
В писмо до Тито от 8 август 1943 г. той информира за създадени „доста ударни групи“ от по 70-80 партизани и няколко по-малки партизански отряди. Но когато конкретизира данните, се разбира, че партизаните са максимум 300-400 души. В писмото потвърждава тезата за мизерно партизанско движение: „Во текот на 1942 година имаше 6 одреди со по 10 до 15 борци и тие сите се разбиени“.
Промяната идва чак есен 1943 година, импулсирана от външни събития, а не толкоз вътрешни процеси. Коренният ПРЕЛОМ настъпва след Курската битка, където е „пречупен гръбнакът“ на Вермахта.
Темпо успешно решава задача № 1, поставена от Тито: прочистване на ПК на ЮКП от Шарловистките (антисръбски) кадри и замяната им с верни. По-трудна е задача №2: рязко да активизира въоръжената съпротива срещу „бугарската окупациjа“. Без нея не е възможна югославизацията на Македония. Пътят към нея минава, от една страна, чрез разпалване братоубийствена вражда между масата българи и сърбоманите, доминиращи в северната част на Вардарско. От друга страна, братоубийствени битки между българските войски и полиция с комунистически зомбираните партизани.
Темпо гъвкаво паразитира връз обективна ситуация: тактическите възможности, които му дава слабата власт в италианската окупационна зона в Западна Македония (на запад от Вардар). Именно в Тетово преформатира ПК на ЮКП във МКП. Темпо бил улеснен от благоприятните възможности за развой на „антифашистката“ борба в районите, населени със сръбски колонисти и градове като Скопие, Куманово и цели сърбомански села. Максимално черпи кадри от сръбския и сърбомански генетичен фонд.
Македонистката историография мълчи или превратно оценява ролята на сръбския фактор във „антифашистката“ борба. Историчарите създават мита, че през пролетта на 1943 г. във Вардарска Македония вече се разгръща масово народно въстание. Стартът на този фалшив мит дава Лазар Колишевски на І конгрес на МКП (19-22 декември 1948 г.). Нищо че първият партиен бос на НР Македониjа няма принос: от ноември 1941 г. до 7 септември 1944 г. лежи в Плевенския затвор.
С напредване на събитията, когато новините от Източния фронт са все по-лоши и особено след капитулацията на фашистка Италия (Мусолини пада на 25 юли 1943) и съюзническата офанзива в Италия (3.09 – 10.10. 1943 г.), нараства значението на Западна Македония. Темпо, военно-тактически грамотен, и бившият кралски генералщабен майор Михаило Апостолски (виж фотоса), възглавил Главния щаб на НОВ и ПОМ, анализират възможностите, които предлага изпадналата в хаос и безконтролност Западна Македония.
На запад от Вардара има дребни сблъсъци между македонските партизани с албанци (балисти). Но рядко. Бързо сякаш се наговарят как да вгорчат живота на българите. В посока изток бягат от терора хиляди семейства под закрилата на българските войски. Така Западна Македония става сигурна база на „антифашисткото“ партизанско движение. За разлика от Източна Македония (източно от Вардар), където българските войски държат строг контрол. Темпо е доволен от рехавата италианска власт и прехвърля в Тетово ЦК на МКП и Главния щаб на НОВ и ПО. Бившата италианската окупационна зона става своеобразен „гео-байпас“, през който обиколно се прехвърлят партизански части в посока Егейска Македония и обратно към Козяк планина и Косово.
Тактиката на масовизиране „антифашистката“ съпротива обсъждат на Преспанското съвещание (2-4.08. 1943 г.). Ангел Димитров: „То става няколко дни след свалянето на Мусолини от власт и във времето, когато съветската армия вече е надделяла в ключовото за съдбата на Източния фронт сражение за Курската дъга. Едно от най-важните му решения е насочено към масовизиране на партизанското движение и окрупняване на партизанските единици. Това обаче реално става чак есен 1943 г., след капитулация (септември) на Италия. Събитие с важно значение за Македония, създавайки още по-благоприятна обстановка за партизаните в западната част на областта“. Именно тогава се извършва ПРЕЛОМ, който през лятото на 1944 г. прераства в ПРОБИВ в развитието на съпротивителното движение.
При Кралска Югославия Вардарска бановина едва ли случайно включва части от Южна Сърбия и Югоизточно Косово. Там живеят сърби и албанци. Районът е особен гео-етнически триъгълник (Враня-Прешево-Куманово). Оценен от Темпо, планирайки разрастване на партизанското движение. Гледа на „триъгълника“ като на „боен резервоар“ на кадри за македонските отряди.
На границата между Северна Македония и Южна Сърбия се издига труднопроходимата Козяк планина, в чието северно подножие се намира присвоеният от сърбите старобългарски манастир „Св. Прохор Пчински“ (виж фотока). В него на 2 август 1944 г. се провежда първото заседание на АСНОМ (Антифашистко събрание за народно освобождение на Македония). То предпоставя началото на македонската държавност.
Районът, центриран около Козяк планина, функционално играе ролята на
СТРАТЕГИЧЕСКИ КАДРОВИ ГЕО-БАЙПАС
между Вардарска Македония и Южна Сърбия със сложна конфигурация по зиг-загообразната линия Враня-Прешево-Козяк-Куманово. В сведение (31.05. 1941 г.) на Централното управление на Дирекция на полицията – София четем: „Граничните райони на Скопска област по посока на Враня, Сурдулица, Прешево, Кумановско и Скопие сърби, турци и албанци са в единна акция и използват всеки момент на подхранващи апетити от албанци и италианци“.
Особено уязвима е Кумановска околия. Поверителен доклад до полицията (октомври 1941 г.): „Гр. Куманово. Разположен всред плодното Кумановско поле. Голям и хубав град с богата околия. Българското стои потиснато, то не се вижда. Преобладават албанци и турци. Тук сръбската пропаганда е нанесла съкрушителен удар върху съзнанието на българина и сърбоманството е утвърдено… В тая околия, а особено във Вранска [Южна Сърбия], откъдето според моите впечатления идат зловещи симптоми, ще трябва да се засилят гарнизоните, да се изпратят избрани в качество държавни и общински служители – предимно служили във войската. Практиката да се назначават местни жители за кметове е много опасна. В своето болшинство те са корумпирани и със съмнително чувство към идеята за целокупна България“.
Горе споменатият „гео-байпас“ включва и Скопска Черна гора (планина между Северна Македония, Косово и Сърбия), разположена северно от Скопие – леговище на сърбо-косовските отряди и албански шайки. За българските военно-полицейски власти е ясна логистико-кадровата връзка между партизаните в Южна Сърбия и Македония, чиито състав и действия в Козяк планина македонистката историография представя за македонски партизани. С идването на Темпо стартира контролиран процес на инфилтрация на сърби, черногорци и албанци-косовари в македонското партизанство. В него, с редки изключения, сърбите имат ръководни позиции. Най-виден от тях е черногорецът Петар Брайович, командир на Първа македонско-косовска ударна бригада. (виж фотоса).
Коста Църнушанов: „В ръководството на скопския отряд са действували чистите сърби Петриша Савелич, секретар на местния комитет, и Чедомир Миленкович – Мирко (командир), и двамата по-сетне заловени и обесени в Софийския затвор“. Набирането на привърженици за отряда се върши в скопските сърбомански села Булачани, Баняни, Чучер, Бродец, Побоже, Синджелич и др. Скопският отряд, на брой 25 души, е смесица от македонци-сърбомани, сърби, турци, черногорци, хървати.
Нахлуването на сърбите в Македония чрез партизанското движение се потвърждава и от директива на Тито в писмо от октомври 1941 г. Тито: „Наскоро ще можем да ви дадем едно голямо количество оръжие и бойни припаси. Също така ще изпратим един по-силен отряд партизани от Сърбия в Македония, който вече е придобил голям опит в тукашните борби. Старайте се вашите партизански отряди да бъдат съставяни и от сърби, и от македонци“. Ясно: Тито праща Темпо в Македония с програмна цел – югославизация на македонската съпротива като „предястие“ към основното „ядене“ (цялото Повардарие).
Поверителен доклад до полицията (19.10.1941 г.) предупреждава за силата на сърбоманството във Скопие, придобило импулс и сила със пораженията на Вермахта на Източния фронт. „Тъй наречената столица на Македония – Скопие, е средище на най-живата сръбска пропаганда. Днес в Скопие, който си остава средище на националния, политически и културен живот на Македония, се коват в потайна събития, чийто израз ще видим по-късно, и които ще ни донесат сътресения. Тук живее компактна българска маса, която в най-надеждните й генерации е похабена национално и морално“.
ПАРТИЗАНСКО ДВИЖЕНИЕ (МАРТ-ЮЛИ 1943)
Всепризнат “мастодонт” на фалшивата версия за “големите успеси на антифашистичкото партизанско движење против бугарските окупатори” е о.з. генерал от запаса Михаило Апостолски, преквалифициран сетне в академик. Бездоказателствено твърди: “Како што е познато, во 1943 востанието во Jугославиjа бележи крупни резултати. Ист е случаjот и со востанието и во Македониjа, каде што исто така се постигнати големи успеси на военен план. Создадени се слободни територии, со два слободни града (Дебър и Кичево), формирани се воени единици, а создадени се и органи на народната власт, коишто бргу се шират по целата териториjа на Македониjа“.
Документите обаче не потвърждават академичния Апостолски оптимизъм. В търсене истината за действителния теч на събитията март-юли 1943 година нека се позовем на
СПОМЕНИТЕ НА ЕДИН БЪЛГАРСКИ ЮГОЕНИЧАР –
генерал-лейтенант Трифон Балкански (1920-2005). Прекарва две и кусур години сред югославските партизани. Израства до политкомисар на бригада и на Трета оперативна зона в Македония.
От мемоарите „Нашите партизански пътища“ (София, 1967) научаваме как коминтерновският лунатик бил пленен от страстно ефирно обръщение (15.03.1942) на ЦК на БРП(к) по московската радиостанция „Христо Ботев“: „Войници, офицери! Спрете братоубийството! Не покривайте българското име с позора на предателството! Обърнете пушките срещу тия, които ви заставят да нападате славните югославски патриоти! Преминавайте на страната на югославските борци за обща борба против хитлеристките хищници!“.
Трифон Балкански е роден март 1920 г. в село Спанчевци, Фердинандско (дн. Монтана). Член на БРП(к) от 1942 г., сетне „прелита“ в Титовата ЮКП. Като войник от Трети пехотен бдински полк, дислоциран в Поморавието, дезертира и се присъединява към Топличкия партизански отряд на ЮНОА (29.05.1942 г.). Става партиен секретар. От януари 1943 г. е заместник-командир на Црнотравския партизански отряд. По заповед на Темпо е пратен (29.04.1943) в Македония за заместник-командир на трета оперативна зона, но (от юли) е политкомисар. С него ще замине още един еничар.
Заповедта им свежда Васо Смаевич, секретар на Окръжния комитет на ЮКП в град Враня. Нашенецът „наивно“ пита:
– Защо не заминем за България?
– Сега в Македония се създават партизански отряди. Те имат нужда от помощ. Вие ще отидете да оглавите партизаните в Трета оперативна зона. Освен това населението, като види и български партизани при македонците, ще се приобщи по-лесно към борбата. Там на много места считат нашите партизани за сръбски националисти. Това мнение трябва да се разбие“.
Така политкомисар Трифон Балкански става „кука“ на „въдицата“, примамка за идеологически зомбирани наивници. Той и другарят му с охота обещават да дадат своя „интернационален принос“ в братоубийствата. Под диригентската „палка“ на Темпо. Кръволокът на Македония по-късно ръководи македонската кървава Коледа (януари 1945 г.). Тогаз из цяла Македония е извършен масов елитоцид – избити са близо 20 000 македонски българи! Темпо копира Хитлер. Който в „Нощта на дългите ножове“ (30.06.1934 г.) избива вътрешнонацистката опозиция.
Трифон Балкански не крие: „Опитът да се разгърне партизанското движение в Македония още 1941/42 година излезе безуспешен. Създадени са били отрядите „Димитър Влахов“, „Питу Гули“, „Гьорче Петров“ и чета „Яне Сандански“. Създадените отряди бяха разбити, а битолската чета се прехвърли на гръцка територия. Но сега положението се измени“.
С гордост сочи причината: „Съкрушителните удари на съветската армия през зимата на 1942/43 години разклатиха из основи хитлеристката военна машина, измениха хода на войната в полза на антифашистката коалиция и създадоха необходимите предпоставки за победата над фашизма“.
Сърбо-еничарят пристига в Трета оперативна зона май 1943 г. Тя включва районът източно от жп линия Велес-Прилеп-Битоля и югозападно от жп линия Велес-Гевгели. Юго-еничарят признава: „Сериозна пречка за организиране на партизанската борба в този район бе отношението на населението към българската власт. В този край хората все още вярваха на приказките на фашистката власт, че „всичко ще се оправи“, че трудностите се дължат на това, че е „военно време“, и т.н. Това оказваше влияние върху решителността на по-несъзнателните маси. Те не се решаваха да вземат оръжие и да започнат борба против фашистката власт“.
Авторът е твърдо убеден, че роля за слабата „антифашистка съпротива“ във Вардарска Македония имат ванчомихайловистите. Роля, съзнателно надута. При все това промяна настъпва… Във Вардарско протичат молекулярни (невидими) процеси на бавно и постепенно смаляване доверието на населението към българското управление. За това допринасят корупционните практики на чиновничеството, в голяма част дошло да се обогати (следвайки заветната „солунска митница“ на Алековия „Бай Ганьо“) от Стара България. Процесите се ускоряват от външнополитическите събития. Те обективно „работят“ за Тито. Този синтез ускорява корозията и подрива на доверие у населението към българските власти. Третият фактор за недоволство: българските власти позволяват на немците безогледно да експлоатират подземните и надземни богатства на Македония, своеволно да провеждат реквизиционни и други акции сред населението.
1943 година се оказва ПРЕЛОМНА и за съпротивителното движение, към което има теч на млади хора. „Към 13 май 1943 година – пише Тр. Балкански – от Гевгелийско, Кавадарско и Неготинско излязоха доста партизани“.
В търсене обективната истина да съпоставим партизанските мемоари с документите. В Изложение (нач. 1945 г.) от комисия начелос о.з. генерал Васил Бойдев са описани материалните щети и човешки жертви във Вардарска Македония и Южно Моравско: „В подетата борба между властта и югославските партизани саботажите по жп линии, палежите по селата и гарите бяха единственият начин на действие от страна на партизаните. Голяма част от общинските домове и училища бяха запалвани и изгаряни с цел да се унищожат архивите на общините и се пречи на правилното провеждане на военната отчетност, реквизицията и пр., а училищата – за да се лишат от подслон нашите полицейски, жандармерийски или военни части при воденето на борбата… В развилата се борба за надмощие между Титовисти, Дражевисти и Недичевисти, местното население плащаше кървав данък. Обвинявано ту от едната, ту от другата страна, че дава подслон, и подкрепа на едните или другите, партизаните вършеха често убийства и палежи, като наказателна мярка за назидание на другите…“.
В своите мемоари Трифон Балкански описва митинг в с. Горниково. Там главен оратор е представителят на МКП Борко Темелковски – Лиляк. „Нашироко Лиляк – пише Тр. Балкански – им обрисува международната обстановка, запозна ги с успехите на Съветската армия, с народоосвободителната борба на югославските народи, със задачите, които има да решава македонското население за своето освобождение от фашистко робство“.
Всъщност пред селяните говори „маскирано лице“. Доказват го публикувани от К. Църнушанов самопризнания на същия Лиляк. В секретен партиен документ за отношението на населението към партизаните, признава: „Този край е известен със своето българофилско настроение. Също така е известна и специалната политика и поведение на българските окупатори по отношение на населението на този край. Макар че всеки може да види грабителската роля на българските окупатори, населението все пак се надява, че ще бъдат изпълнени обещанията, които са давали окупаторите на разни събрания и тържества… Когато влязат в някое село, селяните бягат от нас. Селяните се изпоплашиха и се изпозатвориха в къщите. В повечето къщи мъжете се криеха, а излизаха само жени“, завършва изложението си той. А и духът на самите партизани е бил спаднал съвсем. Това са били предимно непълнолетни момчета, подмамени, без разбиране на борбата“. Мнозина се върнали по домовете си, когато видели около себе си сърби, псуващи българската майка.
СЪПРОТИВАТА И СЪРБО-МАКЕДОНСКИТЕ ШУМЦИ (АВГ. – НОЕМ. 1943 Г.)
„Под влияние големите победи на Съветската армия на Източния фронт, на събитията в Италия – пише Тр. Балкански – партизанското движение в зоната през септември 1943 година почна да се масовизира. Идваха бойци от Гевеглийско, Кавадарско, Велешко, Неготинско. Дойдоха при нас трима запасни офицери от Скопие. По същото време на Каймакчалан пристигна Цвятко Узуновски – политически комисар на народоосвободителната армия в Македония, който донесе решението на Главния щаб на НОВ и ПО: наред с партизанските отряди да се формират и военни единици – батальони, бригади и др. – които след това да станат ядро за създаването на македонска народна армия. На основата на същото Цвятко Узуновски на 24 септември нареди на щаба на трета оперативна зона да формира от отрядите „Добри Даскалов“, „Сава Михайлов“ и „Гоце Делчев“ един батальон с отделно командуване, подчинено на щаба на зоната. На батальона да се предаде знаме и партизаните да положат клетва“.
ФОРМИРАНЕ НА НАРОДООСВОБОДИТЕЛНАТА ВОЙСКА
След Преспанската конференция на 18 август 1943 година в разположената в италианската окупационна зона Славей планина е създаден батальона „Мирче Ацев“, като дотогава Вардарска Македония е единствената част на Югославия освен Косово, където такива формирования не съществуват.. На 24.09. 1943 г. е формиран батальон „Страшо Пинджур“ в Кожух планина, на 30 септември – Дебърския младежки батальон, на 11 ноември край Битоля – батальон „Стив Наумов“, и на 1 декември 1943 година в Куманово – батальон „Орце Николов“.
Последователно територията на Вардарска Македония е разделена на оперативни зони (виж картата): Първа (Тетовско-Гостиварско, Мавровско, Кичевско и Дебърско); Втора (Пелагония, Преспа, и Охридско-Стружкия край); Трета (Велешко, Тиквешко, Гевгелийско и Мариовско); Четвърта (Източна Македония); Пета (Скопско, Кумановско и Кривопаланечко).
В Кичевско започва дейност Кичевско-Мавровският партизански отряд, а от юни и албанския Втори Кичевско-Мавровски отряд. В Азот действат остатъците от Велешко-Прилепския народоосвободителен партизански отряд „Димитър Влахов“, създадени са Гевгелийският народоосвободителен партизански отряд „Сава Михайлов“ и Тиквешкият народоосвободителен партизански отряд „Добри Даскалов”, а в Битолско партизанските отряди до края на годината се обединяват в Народоосвободителния батальон „Стив Наумов“. Във Виница е разбит новосъздадения Брегалнишки партизански отряд, а Шарпланинският отряд прераства във Втори косовско-метохски народоосвободителен батальон „Борис Вукмирович“, който обаче скоро след това е разбит. Общо на територията на Вардарска Македония има 8 отряда и няколко малки партизански групи.
Като успех се смята създаването на войнишкия партизански батальон „Христо Ботев“, ръководен от Дичо Петров. Неговото излизане в планината и присъединяване към партизаните е подготвено от специална среща, осъществена на 13 декември 1943 г. в полите на Кожух планина, в местността Конски гроб. На нея Трифон Балкански се среща с подофицер Дичо Петров и редник Никола Тончев. На срещата се уточнява: Дичо Петров да премине с цялата рота, заедно с оръжие, боеприпаси, продоволствие.
Не само партизанските части на трета оперативна зона, но и от други зони намират убежище на гръцка територия, когато се усложни престоят им на българска територия. Тук като важен сборен пункт се оформя село Фущани, където пристига изгонената от Вардарска Македония Втора македонска ударна бригада, базирана в Тиквешията в планината Кожух, както и трета група батальони – „Христо Ботев“, „Стив Наумов“.
По същото време в района северно от Скопие зачестяват сблъсъците между български военни и полицейски сили и инфилтрирани от Сърбия и Косово партизански отряди. За Темпо изключително е важна
РОЛЯТА НА ПЪРВА МАКЕДОНО-КОСОВСКА БРИГАДА,
подчинена директно на Главния щаб на НОВ и ПИМ.
През есента на 1943 година военната обстановка във Вардарска Македония става все по-благоприятна в района между Шар планина и Охридско-Преспанския район и комплицирана за българските власти. Владо Стругар: „Военната обстановка в Македония за партизаните беше благоприятна. В района между Шар планина, езерата Охрид и Преспа партизанските части разоръжиха части от италианската дивизия „Фиренце“ и освободиха няколко населени пунктове. В централната част на Македония и в района на Куманово партизаните често нападаха неголеми гарнизони на българските окупационни войски, разрушаваха комуникации“.
В опит да прекъсне „пъпната връв“ между Южна Сърбия и Скопско-Кумановска област българската войска в края на 1943 година планира акция по прочистване на Козяк планина. На 31 декември в своя дневник премиерът Богдан Филов записва: „Едва след нашата енергична намеса от вчера е почнато провеждането на акцията в района на Козяк планина (северно от линията Куманово-Крива паланка) с изселване на мъжкото /сръбско/ население“. Тогава Първа македоно-косовска бригада е в Егейска Македония, дето води сражения с германци и сили на Бали Комбетар, както и срещу български части в Крушевско, Ресенско и Охридско, а към 18 декември е във с. Фущани (Егейска Македония).
Първа македоно-косовска ударна бригада е „юмручен авангард“ на сръбската кадрова инвазия в македонското партизанско движение. „Както видяхме на друго място – посочва Коста Църнушанов – Темпо в доклада си до ЦК на ЮКП прави голямо признание: че народът е посрещал българските войски с цветя, има вяра в освободителната мисия на България; че масите са българофилски. Тук Темпо прибягва до юдински средства. На първо място той използува лозунга „борба за обединението на цяла Македония чак до река Места“, с което ще се постигне заветният идеал на ВМОРО, но със великосръбска добавка: „под покрива на Югославия, към която ще се присъедини и България“. Това е то югославянизация.
Втора задача на Темпо е да тласне измамените маси към сътрудничество с партизаните. Понеже нямал на разположение достатъчно местни сили, прибягва до съвета на Тито: организира нападателни акции чрез небългарски елементи, намиращи се в Косово и Метохия. Примерът е Първа македонско-косовска ударна бригада.
Проф. Ангел Димитров резюмира: „Въпреки че през 1943 г. в унисон с военните събития, които разкриват упадъка на германската мощ, комунистическата съпротива показва признаци на съживяване, дори до лятото на 1944 г. тя остава лишена от масова подкрепа и се проявява само като смутител на обществения ред, но не и като фактор за осъществяване на радикална политическа промяна. След това, макар че комунистическото влияние се простира върху тесен кръг от населението на Вардарска Македония, лавинообразният ход на военните събития в Европа разчиства пътя на МКП към властта и я превръща в единствена легална политическа структура, отъждествявана с придобитата държавност.
Днес се намират учени и по-рядко политици в Скопие, доблестно изричащи парещи истини. Като бившия македонски премиер Любчо Георгиевски. През 2013 г. по повод споровете за събития и личности в периода 1941-1945 г. зададе три неудобни въпроса: 1) Защо македонските комунисти по време на Втората световна война единодушно се отцепиха от Югославската компартия и се присъединиха към БКП? 2) Защо македонското партизанско движение бе най-слабо в сравнение с всички останали югославски републики, за което много често ни се подиграват? 3) Защо пратеникът на Югославската компартия Светозар Вукманович-Темпо често определяше македонските комунисти като пробългарски политици и често ги наричаше врагове?
Никой не му отговори! Ни историк, още повече политик! До ден-днешен. Вече осем години…
НИКОЛА СТОЯНОВ
