Спас Попов
Спас Попов
Хр. Воденичаров-Ризе
Къщата на Ризе е оградена със стобор от използвани ски
Спас Христов Попов е роден на 4 юли 1937 г. в с. Гостун, Благоевградско. Завършва Литературния институт „Максим Горки” в Москва. Редактор в сп. „Антени”, публицист и очеркист. Издадени книги: „Гранична зона” (1972), „Доброто е по пътя” (1983), „Бели ризи за утре” (1987), „Тежки люде” (1987), „Психотронно око” (1992), „Открадната любов” (1994), „Ванга, нейните събратя и измамникът” (2008). Член е на Съюза на българските писатели. Живее в с. Гостун и е живата история на селото.
Само преди няколко дни Сп. Попов се обърна с молба към в. „Струма” да публикуваме негов апел към банскалии – призивът му е те да съберат пари, за да покрият дълга от 100 000 лв. на съгражданина им Христо Воденичаров-Ризе, който е световноизвестен биатлонист, участвал в 2 олимпиади, а в момента опитва да се издържа със ски училището, което ръководи. Миналия месец съдебен изпълнител обяви за публична продан къщата на Ризе, която е с ограда от ски, заради непогасена ипотека на собственика й.
С. Гостун в община Банско макар да има само 2 стръмни и дълги улици, по които цяла зима децата можеха волно да се пързалят със саморъчно направени шейни и ски, е дало на света двама елитни състезатели в зимните олимпиади: Иван Георгиев Лебанов, първият българин, спечелил медал от Зимните олимпийски игри в Лейк Плесид, САЩ, и Христо Воденичаров-Ризе, участник в състезанията по биатлон в 2 поредни олимпиади – през 1988 в Калгари, Канада, където зае 8-о място в щафетата за мъже, и през 1992 г. в Албервил, Франция, наредил се на 15-о място в световния елит.
Иван Лебанов, макар и преживял доста катаклизми като кмет на Велинград, почти благополучно стигна до пенсионна възраст и сега може да напише чудесна книга със спомени за българския ски спорт.
Не такава обаче е съдбата на Хр. Воденичаров-Ризе, когото сега го грози съдебен иск за неизплатен дълг от 100 000 лв. и може да попадне в затвора, ако не успеят да продадат запорираната му къща за 69 254 лв.
Факт е, че не всички успешни спортисти, които прекратяват своята спортна карера, успяват да се влеят и успешно да се реализират в бизнеса. Те често биват изкуствено бламирани и провалени от опитните си съперници, както навремето стана с Пеле. Помните навярно, че 20 г. неповторимата бразилска футболна легенда удивляваше и радваше зрителите по стадионите, печелейки стотици мачове. Той, Пеле, не познаваше поражение. Напускайки поради напреднала възраст футбола, наивният и неопитен Пеле обаче се впусна и напълно се провали в големия бизнес. Само след 2-3 г. големите акули го атакуваха от всички страни и най-безпощадно го смазаха – Пеле хлътна с дълг от 60 млн. долара и остана без всякакъв шанс да се спаси от доживотния затвор. Жена му също го напусна, приятелите се разбягаха.
И тогава лично президентът на страната се обърна с призив по радиото към своя 120-милионен бразилски народ с молба да съберат нужната сума, за да погасят дълга на Пеле и да го върнат обратно към нормалния живот. Отзова се мало и голямо, бедно и богато, и Пеле беше спасен. Нещо повече – президентът го назначи за минтистър на спорта, където футболният гений наново показа блестящите си качества. Като министър Пеле вкара в хазната на страната си милиарди долари, организирайки състезания по различни спортове, Бразилия по негово време спечели много континентални и световни титли, а самият Пеле спечели… само сърцето на мургавата „Мис Бразилия”, която му стана втора жена.
Подобна финансова катастрофа замалко да преживея и аз. Преди 60 г. неочаквано попаднах в аналогична ситуация, която можеше да ме прати в затвора. Назначиха ме за директор на градска търговия в Рудозем. Още не бях приел най-големия склад, в който имаше хранителни стоки за над 5 млн. лв., а от Пловдив и Хасково продължаваха да пристигат десетки камиони и да го зареждат със стока, на която не можех да контролирам теглото. На третия ден отидох за съвет при началника на междинната търговска база, снабдяваща със стоки магазините на 3 околии. И насаме началникът ми заяви: „От твоя главен склад с налични пари ще купят хранителни продукти 5 училищни пансиона за 300 000 лв. Вземаме парите и си ги поделяме поравно. След месец на всички стоки ще бъдат дадени зимни цени, ще се приспаднат законната фира и работните заплати на стотината сортировачи и товарачи. Предприятието пак излиза на печалба. А твоите 150 000 лв. можеш да ги вложоиш на свое име в банките в Хасково, Пловдив и София.
Началникът идеше от затвора, имаше опит в гешефтите. Мигновено осъзнах, че може и аз да попадна в затвора, че тези хиени веднага ще ме пожертват. И избягах. Изпратих писмо-заявление за напускане. После постъпих като държавен контрольор във флотационна фабрика, където никому не би и хрумнало да краде дори кофа емулсия от оловно-цинковия концентрат. И до тази си възраст още не съм влизал в съдебна зала или затворническа килия.
Но нека се върнем при биатлониста Христо Воденичаров, който сега живее в Банско.
Ризе, ясно е, не е бразилецът Пеле. А аз бих добавил – той наистина не е Пеле, но и дългът му не е 60 милиона долара, а някакви 100 000 лв. – джобни пари за новите български милионери, да не говорим за държавните ръководители, които боравят с милиарди.
Воденичаровата къща в Гостун, където се е родил Ризе, е през един двор от моя, затова не мога да бъда равнодушен към съдбата на световния спортист. Но има и друга причина, която ме блъска от всички страни да изляза в защита на къщата му – домът му е може би единственият в света, изцяло заграден със ски, които са участвали вече в състезания. Това е негова колекция.
Практичните банскалии могат да спечелят пари дори само от тази ски ограда, ако превърнат къщата на спортиста в музей. Сега съм на 82 г. и имам още за 20 г. сюжети за писане на книги. Но ако бях на 30 години, щях да хвана моя селски Ризе /само него от сем. Воденичарови не познавам/ и щях да го помоля да разкаже историята на всяка една закована на оградата стара ска. Представяте ли си каква мозайка от съдби на скиори ще възкръсне, на личности от цял свят, оставили ските си в Банско! Ограда, достойна не само за роман, но и за филм.
Аз нямам творческо време да напиша тази книга, но предлагам това да го сторят българските журналисти и режисьори, които могат да направят филм за най-колоритния спортен музей в света, на който дори Лувърът ще му се поклони.
Имам и други причини да се застъпя за моя непознат селски Ризе. Воденичаровият род е с уникална историческа съдба. Преди 5 поколения Воденичарови са били баща и майка с 4 момчета и едно момиче. Живеели в Кукуш. Момата била най-хубавата в града. Бейският син в Кукуш й хвърлил око и започнал да я задиря, а тя се оплакала вкъщи. Братята го предупредили да остави сестра им на мира, но бейският син им се присмял и продължил набезите си. Тогава братята го сгащили и го набили, а той взел, че умрял. Момчетата се уплашили от отмъщението на бея, през нощта натоварили покъщнината на две каруци и от Кукуш тръгнали към Стара България. След 2 седмици стигнали в Градево и от там ги посъветвали да отидат в Гостун – хем селото е скрито в родопските гори, хем е гостоприемно, хем в него нито един фес не е пуснал корени. Бъдещите Воденичарови пристигнали в Гостун и веднага били оземлени. Ала бащата решил да се застрахова и изпратил тримата си синове в неврокопските села Обидим, Илинден и Сатовча. И за прикритие те взели фамилията Арнаудови. Така се наричали албанците и турците не ги преследвали като бежанци. Тримата братя навсякъде говорели, че бягат от бедност от Албания.
В Обидим има голяма фамилия Арнаудови – Димка, сестрата на майка ми, е омъжена за техен син. В Сатовча няколко пъти съм гостувал на техните роднини. Но най-интересна е историята на Арнаудови от Либяхово, днешното с. Илинден. От този род е знаменитата пиринска воеводка Екатерина Арнаудова. 5 години тя водила дружина от 40 души, облечена в мъжки дрехи, и никой не разпознал, че е жена. В един горещ летен ден нападнали турска чета, разбили я и после отишли да се измият в река Мътница. Там, без да иска, Екатерина малко се поразголила и харамиите с изумление видели женските й прелести. Останали обаче с нея и през 1912 г. заедно стигнали чак до Бяло море. Цар Фердинанд научил за смелата воеводка, поканил я в столицата, направил я придворна дама и ръководителка на женското движение – останала там чак до октомври 1944 г.
Прадядото на биатлониста се казва Георги Воденичаров. Той бил дългогодишен селски кмет, яко ненавиждащ турските поробители. Бил и председател на нелегалния комитет и имал тайни канали за минаване и пренасяне на оръжие от Чепино и Батак. Агите го надушили и лично беят от Неврокоп пристигнал и му устроил провокация – дошъл с 40 аскери охрана и намерил кмета да коси ливадите със 17 селяни в Седруле. Спрял коня, извадил една нова белгийска пушка, после една италианска карма, свалил от коня две торби с патрони за тях и ги оставил на тревата, казвайки: „Георги ага, искам да продължим достлука си до гроб, затова ти донесох тия дарове – пази султана от враговете”. И си заминал.
Всички косачи се разбягали, а кметът се прибрал с подкосени крака в дома си. Излязъл по някое време на балкона и изведнъж от насрещния рид се чули 4 изстрела. Куршумите надупчили вратите на втория етаж, но не успели да улучат кмета. Кметът избягал и се скрил в дома на Георги Дьонков, заместник-председател на нелегалния комитет. Знал, че Дьонков го преследва да го убие и никога няма да се сети да го потърси в собствения си дом. После кметът се преместил в къщата на прапрадядо ми отец Трендафил Попов. Свещеникът го посъветвал да напусне за няколко дни Гостун и като се върне, да донесе чувал, пълен с отрязани турски глави. „Тогава и мъртвите ке ти повярват, че не си с агите”, уверил го дядо ми.
Георги Воденичаров го послушал и на петия ден се върнал с 8 отрязани глави с фесове и чалми. Селските мъже радостно наскачали и започнали да го прегръщат, възвръщайки си загубената вяра в кмета.
Всичките тези неща ги знам от моя баща и от дядо Стоил Воденичаров. Дядо Стоил беше много колоритна личност. Въртеше двете воденици на фамилията и със стоманено длето лично изписа всички камъни около Горната воденица с исторически дати и имена на загинали войводи, а накрая сам си издяла надгробен кръст с имената си и рождената дата, като остави празна само датата на смъртта си..
И тъй, все си мисля, че Банско може да намери изход и да спаси своя спортист олимпиец Христо Воденичаров-Ризе. От 3 г. при всяко отиване до столицата търся да открия проф. Цеко Минев, председател на Българската федерация по ски, който също е банскалия. Вярвам, че и той може да помогне и да спаси своя съгражданин и бивш елитен състезател.
Не мисля, че изходът ще е лесен, както при бразилеца Пеле, но знам, че изход има.
СПАС ПОПОВ, с. Гостун, община Банско
