Проф.Христо Симидчиев е посветил около 50 години на оранжерийното зеленчукопроизводство. Бил е заместник-директор и директор на ИЗК „Марица“, работил е като консултант и директор по трансфер на технологии за създаването на оранжерии в Мексико по покана на правителството. Проф. Симидчиев е бил също така консултант към Германското дружество за научно-техническо сътрудничество и по програма на ФАО към ООН. Ръководил е консултантския отдел на българо-холандска фирма и от години е управител на консултанска фирма в Пловдив, която се занимава с изработване на цялостни проекти за оранжерии и технологии за отглеждане на оранжерийни култури. Професорът в съавторство с доц. д-р Венета Каназирска написаха единствената българска съвременна книга-учебник за оранжерийно производство „За хидпорониката от А до Я“.
Проф. Христо Симидчиев първи е въвел хидропонното производство у нас през 1982 година. В тази сфера познанията му са енциклопедични.
Преди близо 40 години той вече е минал през спор дали произведените по хидропонния метод зеленчуци се отличават с по-ниски вкусови качества. Водил го е с партиец. Партийният секретар бил казал, че зеленчуците на хидропоника са безвкусни. Но след като по идея на Христо Симидчиев опитал на сляпо две салати със зеленчуци, отгледани на почва, и с други, отгледани на хидропоника, той посочил хидропонните като по-вкусни. И така се самоопровергал.
Нещо повече. През периода на съществуване на промишлената хидропонна технология качеството на продукцията е проверявана нееднократно от много учени и експериментатори. У нас колектив от научни работници към ВМИ „Ив. П. Павлов” – Пловдив и ИЗК „Марица” – Пловдив изследваха влиянието на зеленчуците, отгледани на почва и по хидропонния метод, върху животни, и опитно, и чрез анализ на продукцията установиха, че по биологично качество и хранителна стойност продукцията от растенията, отгледани по двете технологии, нямат разлика. Сензорният анализ също не установи разлика при продукцията, отгледана по хидропонния метод.
Помолен да разкаже за оранжерийното производство и българската хидропоника, проф. Симидчиев се върна назад в годините и ето какво научихме:
„Ако цивилизацията е тръгнала от земеделието и животновъдството, когато номадите са усетили, че е по-удобно да отглеждат храната си край колибата, вместо да я търсят и преследват, то днес след няколко големи скока, вече имаме добре оборудвани с механизация и със складове за продукция, торове и препарати стопанства.
Оранжериите са един от примерите на великите постижения на човечество. Те са идеята, че можеш да направиш растежна среда и да отглеждаш тук и сега това, което расте в Африка или в Америка, като създадеш подобен климат. Хидропониката и компютъризацията идват по-късно от стремежа на човек да може да контролира факторите на растеж – микроклимат, хранене, поливане.
При хидропониката контролираме 13 хранителни елемента до милимол, включително рН и солевата концентрация – всеки ден и всяка минута. Грижата за този контрол е на компютъра, който контролира и регулира количеството и съотношението между хранителните елементи. По този начин растението получава всичко необходимо.
Една от новите технологии в миналия век бе отглеждането на краставици на субстрат слама
Когато сламата започне да ферментира и да се разлага, отделя хранителни вещества, които са важни за краставиците. И като поливаме допълнително – растат. В Европа първи прилагат отглеждането на краставици върху слама във Великобритания, а скоро след това методът е копиран от Холандия. Именно опита на Холандия със сламата приложихме и у нас.
Защо англичаните са започнали да отглеждат върху слама? Това идва от Индия, която е колонизирана от англичаните през 19-и век. В Индия краставиците растат като лиани в джунглата и раждат прекрасни плодове. Някой англичанин, който не само е гледал, но е и мислил, се е сетил, че богатата растителност там, която, умирайки, подхранва почвата, може да се минимизира като опит със слама в Англия.
През 1934 г. е създадена първата в България оранжерия. Построена е в Кюстендил от архитект, който решил да използва топлата минерална вода. Той е видял такива оранжерии във Франция и като се е върнал, е приложил видяното и у нас. Разбира се, говорим за малка стъклена оранжерия, опряна до стена.
Първите стъклени оранжерии за научни цели пък са направени в институт „Марица“ от академик Христо Даскалов някъде около 1948-1950 г. Тези оранжерии са ниски и дори и днес могат да се видят в двора на института. Вече не се използват, защото са неудобни.
Първата съвременна индустриална оранжерия в България е построена в Пазарджик. Тя е 30 декара. Видях я за първи път като студент през 1965 г. Следващият голям оранжериен комплекс – 400 декара, е построен в с. Звъничево, Пазарджишко. Близо до него малко по-късно са построени от „Тексим“ 200 дка оранжерии по инициатива на Георги Найденов. След това „Тексим“ създаде още 200 декара оранжерии в Стрелча.
В България всичко в оранжериите беше на почва. После започнахме да слагаме слама на краставиците. И най-накрая преминахме към хидропониката.
Хидропониката я въведох аз в Пазарджик по холандска технология
Първите две оранжерии бяха с 30 дка домати и 30 дка краставици. Това беше 1982-1983 г. И тогава партийните кадри казаха, че зеленчуците нямат вкус. По-нататък направихме и оранжерията в Баня, Карловско. Първата българска хидропоника бе с каменна вата, а по-късно я направихме на основата от перлит, когато край Кърджали се откри негово находище. В Холандия днес също използват перлита, като го смесват с торф.
Качеството, включително и вкусът на един зеленчук, първо зависят от сорта
Второто е от климатичните условия. За да расте нормално един домат, трябва да има 200 вата осветеност – у нас това условие го имаме през деня. През нощта няма нужда. Например когато се опитат вносни домат, диня или каквото и да е, няма да ви харесат. Когато бях в Мексико и опитах техните дини, никога след това не повторих. Защо? Защото там температурата е толкова висока, че това растение се развива много бързо и затова става безвкусно. В условията на България този процес е по-плавен, натрупването на захари е по-бавно и пълноценно, затова качеството у нас е по-добро. Ние се намираме в една природно-климатична област, която е много добра за полското производство. Докато холандците са стигнали до извода, че за да отглеждат култури като домати и краставици, трябва да направят оранжерии и изкуствено осветление, за да доближат условията до биологичните изисквания на дадената култура. Затова днес те са едни от най-добрите технолози и производители в света. Те правят оранжерийно производство вече над 130 години основно по хидропонните технологии.
Преди много години в Мексико е имало хидропонна система за производство, но не в оранжерии, а на открито. Някога, преди да се създаде столицата Мексико сити, там е имало езера и блата. И тогава бедните мексиканци, за да има къде да отглеждат растения, са събирали утайката от блатата и са я хвърляли върху по-твърда земя. Така са създавали субстрат. А отдолу водата се просмуква в него и така са се хранили зеленчуците. Можем да приемем, че една от най-първите примитивни хидропоники е била в Мексико.
По-късно хидропониката започва да се развива научно в Африка. Но едва когато се развива компютъризацията, чрез която могат да се контролират елементите на храненето, хидропониката започна да се развива и като технология.
Едно от първите хидропонни производства е било на американските самолетоносачи,
които са обкръжили Япония след избухването на двете атомни бомби в края на Втората световна война. За да консумират войниците чисти, а не радиоактивни зеленчуци, върху тези кораби е имало производство на зеленчуци.
Грубо пресметнато, хидропониката се развива бурно през последните 70-80 години.
И ние имаме какво още да научим от света.
Няма никога да забравя колко бях учуден, когато преди години наблюдавах как в Холандия извършват лабораторен анализ на почвата. У нас също правим агрохимичен анализ на почвата като я третираме с различни реактиви и това, което се утаи, го анализираме. Така разбираме колко азот, фосфор и други елементи има в почвата. В Холандия правят друго, което в началото не можех да проумея. Те вземат почвата, заливат я с вода и изследват това, което е извлечено. Чудех се защо с вода. Какво въобще правят холандците? Докато един колега не ми обясни.
Растението няма химикали, за да разтвори това, което е в почвата. И затова холандците искат да узнаят какво може да усвои то, когато вали дъжд и когато го поливат с вода. Това, което ние правим с анализа на почвата, ни показва какви запаси от азот и фосфор има в нея. Но те не са в усвоимо състояние. Не че нашият метод не дава информация, но ние правим анализ на почвата като съдържание, а не като наличност на достъпни за растението хранителни вещества.
В хидропониката понеже използваме минерални вещества е отворена една скоба. Ако аз торя с натурални вещества, какъвто е суперфосфът или калиевият сулфат, а това са минерали, които се срещат в природата, мога да правя биологично производство. Когато трябва да се тори с азотен тор – амониев нитрат, това е продукт на химична реакция и затова този тор е забранен за биопроизводството. За да дам азот на растенията, той трябва да е произведен по естествен път – от бактерии.
Колкото повече наука има в земеделието, толкова по-природосъобразно можем да отглеждаме растенията и заедно с това да се радваме на високи добиви. А в хидропониката има вложено много знание. Благодарение на внимателното производство холандците добиват по над 80 тона краставици от декар и по 50-60 тона домати. Ако ние достигнем тези добиви, това ще е повод за гордост“.
