Д-р Павел Парасков е основател на неврологичното отделение в Благоевград, един от златното поколение доктори през 60-те години на миналия век, заедно с д-р Гоце Николов, д-р Чудомир Георгиев, д-р Борислав Бобчев, д-р Георги Даскалов, които упражняваха професията си в името на човека и лекуваха, като стриктно спазваха Хипократовата клетва. „Нито един от тях не беше печалбар.Частните им прегледи струваха един лев”, казва арх. Анелия Параскова и разказва един любопитен случай от практиката на своя баща д-р Павел Парасков. След прегледа една жена му оставила половината от два книжни лева. Докторът я настигнал и казал: „Няма проблем, че нямаш един лев, но си вземи половинката, защото така нито един от нас няма да може да я използва”. Разказвал е на дъщеря си как при него отива на преглед един от управляващите по онова време и той го пита какво работи. „Аз съм първият секретар на партията”. Докторът му казва: „Не те питам кой си, а какво работиш”. Не му е било чуждо чувството за хумор, наследено от рилчани.
Д-р Павел Парасков е роден в град Рила. Неговите родители са Темелаки и Христена Параскови. На тях Анелия е казвала стари татко и стара майко. Родословието на Темелаки е от Егейска Македония, но в семейството не е споделял подорбности за своето минало, а и Анелия е била малка, за да го разпитва. Запомнила е пушката и големите рога на стената, както и стенния часовник в старата им къща. Тя знае, че Рила, където живее сега, изцяло е населена от бежанци, които са намерили уют в землището на Рилския манастир. Криели се там от турците, защото тогава църковните имоти не са били облагани с данъци и не са ги преследвали. Били са мили и шеговити хора. Навремето рилските зевзеци бяха прочути и често търсени от журналистите, но се разпръснаха по страната и Анелия казва: „Отидоха да управляват държавата”.
По време на Втората световна война баща й Павел Парасков отива войник на Драва. Прострелян е с шрапнел и родителите му получават известие, че е загинал на фронта. Правят символично погребение с дрехите му. След шест месеца той се прибира, целият в белези, много променен физически. Майка му пада на колене пред него на вратата, защото познава сина си. Тогава, всички, които се връщат живи от тази война, са имали право да запишат да учат каквото желаят. Павел Парасков записва медицина. Анелия си спомня, че баща й е имал феноменална памет. Ходел е на училище само с една тетрадка. Не е бил от отличниците. От прочетеното е помнел това, което му е било интересно. Завършил е медицина, но в личната му библиотека е имало много книги, свързани с психология, психиатрия, неврология. Анелия го помни като комплексен лекар, но през 1960-а работи в продължение на две години в Алжир като психиатър. „Тричков го уреди да замине за Алжир, защото без благословията на партията навремето никой никъде не можеше да отиде”, казва Анелия. Управлявал е лудница и понякога е водел дъщеря си с него. Била е дете и е виждала как баща й изражда бебета. Много са уважавали д-р Парасков в тази африканска държава. Веднъж на плажа един от алжирците му дал няколко наполеона, защото тогава се събирал златен данък от населението. През 1959 година Франция признава независимостта на Алжир, но все още имало французи в страната, а българите отивали да им помагат в здравеопазването. Анелия си спомня, че управниците на града отцепвали плажа специално за българи и французи, за да се къпят в отделни часове от местното население. Страхували се да не се заразят. Майка й Зоя е работила в Алжир като медицинска сестра. Когато се връщат от гурбет, д-р Парасков донася на всички по един транзистор за подарък, а за себе си купил черен „Опел”, който на времето бил забележителност в града.
Семейство Параскови
Анелия със сина си ПавелАнелия със сина си Милан
Майката на Анелия – Зоя Антонова Даскалова по баща, Параскова по съпруг, е потомка на Антон Попстоилов от Лешко. Майката на баща й Антон Даскалов е сестра на Антон Попстоилов, известен учен, етнограф, фолклорист, учител. Зоя казвала, че при децата на Антон Попстоилов е имало пресичане на коляното и затова нямат наследници. Децата на Антон Попстоилов отиват в София, а той се връща в Лешко и на един събор се заразява от коремен тиф, провокиран от въшките по хората. Предците на майка й са от Скопско, във Вардарска Македония. Един от дядовците от майчината й фамилия е бил областен управител на Скопие, но след промените на 9 септември е убит. Бащата на Антон Даскалов е стрелял по турци и затова бягат от там, заселват се в Горно Лешко. Килийното училище в селото е основано от Антон Попстоилов. Като архитект преди години Анелия прави проект за реконструкцията на училището в музей, но след това е обявено за продажба. Тя твърди, че няма никаква държавна политика за схраняване на историческата ни памет. Заселвайки се в Лешко, предците на майка й купуват много земи. Били са богати, тяхна е била и земята, където сега се намира хотел „Ален мак”. Дедите на дядо й Антон са били учители, завършили във Виена. Анелия е чувала, че един от тях е бил женен за дъщерята на Христо Ботев, но и двамата умират във Велико Търново, една година след сватбата. За съжаление не са намерили доказателства за това твърдение. Дядо й Антон Даскалов става писар, бирник и касиер на ВМРО в Горно Лешко. Лежи няколко пъти в затвора. Първия път по време на фашизма, защото е бил касиер на ВМРО, която по това време е забранена, а след това по време на социализма, защото е бил бирник. По-късно бъдещият свекър на Анелия – Милан Джабиров, като комендант в града го спасява, защото през фашистко са лежали заедно в една килия. Когато дядо Антон умира, викат поп да го опее и след това родителите на Анелия имат проблеми с властите, защото не е било разрешено да бъде опяван мъртвец. „Всички са били атеисти, същите, от които днес човек не може да се вреди в черквата”, казва Анелия.
Д-р Парасков с внука си Павел
Д-р Павел Парасков се запознава със съпругата си Зоя в Благоевград – той е хубав млад доктор, а тя медицинска сестра. Той зодия Стрелец, тя – зодия Риби. „Несъвместими зодии според астрологията – казва Анелия – но не можеха един без друг”. Анелия казва, че не е присъствала на тяхна свадба, или ако са се карали, не е било пред децата. Изпращат нея и брат й на лагер в Белица, но тогава там пламва голяма вирусна инфекция. Анелия е на 1 година, току-що проходила, и след лагера се разболява от детски паралич, а брат й, който е бил на четири години, се разболява от менингит. От 1 до 4-годишна възраст Анелия преживява по медицински учреждения за лечение. Преместват я в няколко болници, след това в Момин проход, където престоят й се струва толкова дълъг, че на майка си е казвала „лельо майко”. Често е ходила да я вижда и вуйна й Йорданка Даскалова и тя се обърквала коя точно е майка й. Предпочитала да е вуйна й, защото била красива руса жена. Анелия е кръстена на дъщеря на вуйна й, която се е казвала Анелия, но умира на 1 година. След това се раждат Христина и Венци Даскалови. Вуйна й я гледа през по-голяма част от времето, когато родителите й са били в Алжир. Когато оздравява от детския паралич, Анелия става най-буйното дете в махалата, което води другите да обират черешите на съседни дворове.
Павел и Зоя Параскови с деца и внуци
Анелия Параскова и Боби Джабиров с приятели
Брат си Пламен Парасков Анелия помни като много талантлив архитект, но той си отива твърде рано от този живот, поради тумор в главата, който според нея е следствие от менингита, който получава като дете. Анелия признава, че е станала архитект благодарение на брат си, защото неговите реализации, начинът му на мислене и замах са били невероятни за нея.
Баща им д-р Павел Парасков умира точно на 70 години през 1970-а, но името му все още се помни в Благоевградския регион. Анелия казва, че паролата „Парасков” все още отваря врати, когато разбират, че е дъщеря на доктора. Защото и днес я срещат хора, които й казват: „Благодарение на баща ти аз съм жив или жива”. Той не беше службогонец, но за него страшното беше, че точно когато навършва годините за пенсия, го пенсионират в деня на рождения му ден. Преживява го тежко, защото не е очаквал, че с пенсионирането приключва неговата работа с хората”. Анелия го е виждала как се прибира и си плави устата с ракия, защото е правил изкуствено дишане на починал човек с пяна на устата. Опитвал се е да го спаси. Баба Ванга много хора е изпращала при него и той ги е спасявал, си спомня Анелия. В неврологията го наследява го д-р Чопев. След това се разболява от рак на дебелото черво и това го довършва. Три години след операцията си отива. Погребват го в новите гробища, защото тогава старите не работят. И един ден, когато Анелия отива да запали свещ, двама възрастни хора от Разлог я питат къде е гробът на д-р Парасков. Разбрали, че е починал, и идват да го почетат.
Милан с дъщеря си Анелия
Анелия от дете е научена на любов и преклонение пред Бога от двете си баби по бащина и майчина линия. И двете носели името Христена. Днес си дава сметка, че не страхът от смъртта е причината за вярата й в Бога. Разказва ми едно свое видение като малка, когато баба й я води в храма на Великден. Точно в 12 часа в двора на черквата „Свети Николай” в Рила, когато попът излиза със светлината и пее „Христос Воскресе”, Анелия с детските си очи вижда на небето огромна скала, която се разцепва, и цялото небе започва да свети, а от светлината й маха една ръка. И дърпа баба си да види това, защото мислила, че всички го виждат. По-късно, когато пораства, не е било необходимо да я убеждават в Божията сила и в нейното възкресение. Оттогава тя никога не се съмнява, че не й е махал, че я спасява многократно. И винаги вярва, че доброто се връща стократно при човека, който го е направил. Наричали я „лудата архитектка”, но тя никога не се отказва от своята благотворителна дейност за възстановяване и поддържане на храмове. Списъкът им е дълъг, но аз си спомням, че когато работеше за възстановяване на Руенския манастир, веднъж колата й не можеше да тръгне, защото бяха взели костите на погребания там игумен Павел. Когато ги върнаха на мястото им, колата запали. Получаваше своите духовни уроци по пътя си. Разказа ми, че в съня си е видяла къде да бъде мястото на манастира и чула глас да й казва да търси истинската вяра. И сама разсъждава, че храмът е нужен не на Бога, а на нас, за да стигнем до него пречистени чрез молитви. Нейната вътрешна убеденост е, че Свети Иван Рилски е син на цар Симеон от любов, която е било невъзможно да бъде официално обявена, и любимата му е била въдворена в Скрино да роди царския син. Когато строят манастира в Скрино, Анелия е получавала дарения от Южноафриканската република, от Гърция, от къде ли не, но е запомнила едни 20 лева, дарени от момиче от Гоце Делчев, които според нея не свършвали, защото когато лептата е дадена от сърце, тя сякаш се умножава стократно, като рибите.
Архитект Параскова смята, че си потъпкваме руините и историческите светини, вместо да доведем цял свят да ги види и да се гордеем с това, което имаме. Сега тя, заедно със семейството си, поддържа черквата „Света Варвара” в Рила.
Първият съпруг на Анелия е Бойко Джабиров, който е работил като директор на БКС, но умира твърде рано. Бракът й с Бойко завършва с развод. Ходила е при баба Ванга, с надежда да й помогне да вземе правилното решение, но за разлика от други, на които се карала, че се разделят с половинките си, на нея е казала да не поема други ангажименти, преди да се разведе, и да отиде при нея на Голяма Богородица. И точно на този празник Анелия получава документа за развод.
Днес Анелия смята, че паленето на свещи и благотворителността не променят съдбата и не оправдава постъпките на грешниците, каквито сме повечето хора на земята. Но когато славим Бога, по някакъв начин се връщаме в правия път, от който често се отклоняваме.
Анелия продължава рода с две момчета. Големият й син е Милан Джабиров. Той завършва информатика с отличие в Американския университет и сега е IT специалист в Ню Йорк. Купил си е къща в Ню Джърси, женен е, с една дъщеря, която е кръстена на баба Анелия. По-малкият й син Павел завършва специалност „Геология” в Софийския университет, но и той работи като IT специалист към спортна фирма в София. Сега Анелия живее с втория си съпруг – фармацевта Костадин Вълчев, и посрещат в дома си деца и внуци.
Споделя, че като архитект трудно работи с всяка администрация. За себе си казва, че никога не е принадлежала на някоя партия, но винаги е имала проблеми с всички, които са на власт. По-леко й е било само по времето на Лазар Причкапов, който я познава от подкрепата й за реката. Направила проекта като дарение и той й бил благодарен, защото чужденците по време на дипломатическия корпус забелязали обърнатата с лице към хората природа. По време на корпуса тя е бременна с втория си син Павел и в деветия месец е била в реката. След раждането на детето й през 1986 година цялото Горско стопанство се е включило в отглеждането на бебето, докато тя се зинамава със строителството. С майсторите е оформяла всички каменни гънки и тераси. Анелия успява да спаси река Бистрица да не стане бетонирана като галерите, издигнати в коритото на река Вардар. Поради страх от бъдещи наводнения искали водата в реката да тече в бетонен улей. Един ден брат й – арх. Парасков, й се обжда, че багерите копаят и махат дърветата в реката, защото знае, че тя се бори за всяка елша и клонка. Анелия вижда, че фадромата гребе при пазара. Инж. Захари Донев ги изпратил да изчистят цялото дъно, защото ще се прави бетоново корито. Анелия разказва, че с цялото си нахалство им казала: „Мен Причкапов ме изпраща, вадете багерите!”. Човекът обърнал багера и си тръгнал. След това Причкапов я защитава, като казва: „Ако падне и едно дърво, глава ще пада”. Анелия казва, че Причкапов е вярвал в специалистите, без значение дали са комунисти, или не са.
Арх. Параскава е убедена, че всичко, което прави и носи в себе си, е благодарение на баща й, с когото е имала силна връзка. Той е бил до нея винаги. Смята, че и сега я наблюдава и пази. Но усеща пазители и от майчиния й род като Антон Попстоилов, който давал пари да се изчисти килията на Паисий в Атон. „Даже и капчица кръвчица от двете линии да е останала, за да оцвети това грешно, трудноразбираемо същество, каквото съм аз, пак съм благодарна!”. Била е главен архитект на Рила, била и вещо лице, проектирала е много сгради, храмове, но за себе си знае, че никога не взима подкупи и че върви след нейните клиенти, както татко й е вървял след своите пациенти. Най-много се страхува да не опорочи и с най-дребното нещо тази фамилия, да не хвърли и петънце върху нея. Не може без грешки, но се стреми да стъпва внимателно и се надява Господ да й помогне да приключи пътя си така, както е дошла на този свят: чиста и с Божията благословия.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА