Снимката на Д. Лазаров "Полски цвят", за която той получил 400 паунда хонорар
Футболният отбор "Дъбова гора", състоящ се повече от българи, Д. Лазаров е третият отдясно наляво, клекнал
Автограф от Григор Димитров на турнира "Уимбълдън"
Снимка, заснета с дрон в Кресненския пролом, в м. Каменния мост
Снимка "Сутрешна мъгла" на Д. Лазаров, поместена в световното списание "Дрон"
Част от техниката на фотографа
Д. Лазаров на един от кортовете преди мач на Григор Димитров на "Уимбълдън"
Димитър Кирилов Лазаров е роден през 1986 г. в Кресна. От 10 години работи в Херефорд, Англия, като асистент-администратор във ферма с име „Окчърк“ /Дъбова гора/. Преди да се отправи за Албиона, е преподавал около година химия в СУ „Св. Паисий Хилендарски“ в Кресна, в което е учил. Образованието си е продължил в Професионалната гимназия по икономика „Иван Илиев“ в Благоевград. Завършил е магистратура по публична администрация с направление „Национална сигурност“ и е бакалавър по педагогика на обучението по химия от ЮЗУ „Н. Рилски“ – Благоевград. Баща му Кирил Лазаров е общински съветник в Кресна, специалист е по горските дейности. Голямото му хоби е фотографията.
– Димитър, от 10 г. си в Англия, не тъгуваш ли по Кресна?
– Едва ли на Земята ще се намери човек, на когото, след като се отдели от родното си място, да не му домъчнява за него. И с мен е така, но затова пък си вземам отпуски и си идвам. Естествено, че Кресна ми е по сърце, но вече се чувствам не като гост и в Англия.
– Там докога?
– Ами, както се казва в един стар лаф, „ще поживеем, ще видим“.
– Свикна ли с английския начин на живот?
– Справям се донякъде. Знаеш ли, в Англия съм повече, както се казва, тялом, а по сърце съм си в Кресна. Но там съм, защото тук не намирам все още път за нормална реализация.
– И в какво я търсиш своята реализация?
– В едно само – да работя това, за което съм учил, и да върша тази работа с мерак, с желание и уважение.
– В Англия намираш ли я?
– Почти. Там работя горе-долу това. А имам си и едно голямо хоби – фотографията, което мога да развивам и усъвършенствам там по-добре. Пък, да си го кажа направо, не е без значение и какво получаваш като материален стимул от работата.
– Какво работиш там?
– Работното ми място е близо до град Херефорд в една частна ферма. Името й е „Дъбова гора“. В офиса й съм като асистент-администратор. Фермата е край едно село – Стоунтон. Започнах като берач на меки плодове – череши, маслини, ягоди. Само след 2 месеца собственикът й оцени възможностите ми и ме назначи в офиса като асистент-администратор и вече 10 години съм на тази работа. Отговарям за част от организацията на трудовите процеси и заплащането на работещите, които са към 200 души. Там се плаща седмично, като в петък се уточнява кой какво и що, и във вторник всичко е по индивидуалните сметки в банка. Ще добавя, че сред работещите има и много нашенци, включително и от Благоевградска област.
– Механизиран ли е трудът във фермата?
– В земеделската ферма всичко не може да се механизира. Резитбите и сеитбите са си на ръце. Всичко друго обаче – като поливки, растителна защита, почвени обработки – всичко е компютризирано. В Англия, както и в нашата ферма, непрестанно се търсят възможности за усъвършенстване на трудовите процеси и за облекчаване на труда на работещите с цел получаване на повече продукция, а с нея и повишаване на трудовите възнаграждения. Да вземем за пример ягодите. Така се отглеждат, че чрез специални съоръжения се вдигат до кръста на берачите, нещо като върху маси, и берачът не се навежда, като така хем му е по-удобно, хем и повече работа върши. Цялата продукция се изкупува по предварително договаряне с други фирми.
– Що за село е Стоунтон?
– Не прилича на наше село. Жителите му са към 400. Създадено е към 13 век и много от тогавашните сгради се използват и сега. Впечатлява с чистотата си, с цветя, зеленина, ред, хората са вежливи и към чужденците.
– Как се озова в Англия?
– След като завърших училището в Кресна, учих в икономическата гимназия в Благоевград, после завърших ЮЗУ „Неофит Рилски“. След университета се оказах за втори път в училището на Кресна, но вече като преподавател по химия. Не знам точно как се случи, но разбрах за работа в Англия, кандидатствах, приеха ме и заминах.
– С английския език как се справи?
– О, трудно! Даже и сега, след 10 години, продължавам да го уча. Преди да замина, имах малко време и реших да понауча поне 1000 думи. И ги научих, но не стана, както си мислех, че ще са ми достатъчни. Пък не се връзваха нещата по акцентуването, изговарянето, та се наложи да продължа подготовката си и още я продължавам. Да не ти се види смешно, но и сега, след 10 години, се случва, както е при преписвачите, да си записвам английски думи на дланите на ръцете си и да не ги изтривам, докато не разбера, че съм ги запаметил добре.
– Скъп ли е животът там?
– За англичаните е по кесиите им. Аз лично нямам основания за оплакване, защото в сравнение с работещите вътре във фермата съм много по-напред. Заплащането и на най-лошата работа все пак е в пъти по-добро от това, което при същия труд може да се получава в България. За Англия обаче е малко. И ако все пак нашенци си идват с някакви спестени пари, това се дължи на факта, че са мизерствали, много са работили и са се лишавали от удоволствия и личен живот. Живели са във фургони, лишавали са се от електричество и други елементарни битови условия. Аз лично се справям по тамошния стандарт. Наел съм малка къща, за която плащам месечно към 600 паунда наем, трупам разходи за електричество, вода, такси за чистота и други, но се справям.
– Димитър, откриваш ли разлика по организацията на работа в България и Англия?
– Много. У нас работодателят си прави някаква организация и много-много не му мисли да я усъвършенства и плаща на работещите минимума. В Англия е друго – там работодателят се старае да надникне във всички новости и да ги внедри. Старае се да намира възможности за облекчаване труда на работещите и така постига по-добра производителност, от което следват и повече печалби, и не му е трудно да отделя от тези печалби и на работещите. Там работодателят се старае да усъвършенства работника, да го направи инициативен, а така и по-добре платен. Ще дам пример пак със себе си. Моят работодател с цел да повиши квалификацията ми на негови разноски ме е пращал на различни курсове, от които имам сертификати. Примерно съм обучен като лице, осигуряващо контрол в производството, по оказване на първа медицинска помощ на работните места, което си е и социална политика.
– Димитър, как се запали по фотографията?
– През 2008 г. вече бях в Англия. Там където и да попаднех, виждах туристи с фотоапарати в ръце и щракат, щракат що им попадне пред очите. Това най-много ме впечатли при едно мое пътуване в Кембридж с приятелите ми от Кресна Георги Веселинов и Никола Стоянов, купих си и аз фотоапарат и започнах да снимам. И колкото повече снимах, толкова повече се увличах и все научавах нещо ново по отношение технологията на снимането.
– С какво започна?
– Купих си един „Канон“ за малко над 3000 лева, после и дрон, чиято цена е малко по-височка от тази на апарата. И така с „Канон“ и дрон започнах да снимам и от земята, и от небето.
– Дронът освен за фото за какво друго се използва?
– У нас може би при военните има някакво значение, а иначе за фотографии.
– До каква височина стига твоят дрон?
– Тук, из Пиринско, го вдигам до 5000 м, но в Англия на не повече от 220 м, че там вече има закон за частните дронове и по-голяма височина не е разрешена, но при нас все още е свободия. Ще добавя още, че дроновете в Англия вече широко се използват и за стопански цели. Не вярвам да има ферма, която да не си служи с тази машинка. Тя може да дава сведения на фермера за движението на животните – къде се намират, в какво състояние са. С тях наблюдават и земеделските култури, за места на засушаване, площи, засегнати от разни заболявания, и с ответно вземане на мерки за растителна защита.
– Имаш ли снимки, с които се гордееш?
– О, да! Тук ще си позволя да се похваля. Бях по работа в болницата на село Стоунтон. В коридора видях една снимка на района от 1970 година в рамка. Отидох с моя дрон на едно възвишение и с него хванах от небето същия район. Излезе прекрасна снимка. Занесох я в болницата, събра се целият персонал и най-тържествено я поставиха до другата снимка. Още по-голям успех за мен се оказа една снимка на лайка, кръстих я „Полски цвят“. Един пожарникар, англичанин, обхождаше фермата ни, видя я и ми каза: „Защо не я пратиш на областния вестник в Херефорд – „Херефорд Таймс“?“. Пратих я и я публикуваха, като към радостта ми добавиха и 400 паунда хонорар. Моя снимка с дрон с име „Сутрешна мъгла“ излезе в световното списание „Дрон“ през 2017 г. Това е много престижно. Списанието е луксозно и се разпространява в много държави по света.
– Димитър, човекът или апаратурата правят добрата снимка?
– Мисля, че по-важната страна е човекът. Ще го сравня с кухнята. Дори и в златен тиган да се готви манджа, и то с добри продукти, то лош ли е готвачът, нищо няма да излезе, но в одимен черен тиган готвачът майстор ли е, ще се получи. Все пак нещата донякъде вървят ръка за ръка.
– Кое е най-подходящото време за снимане?
– Всичкото. Снимам и денем, и нощем, и на земята, а и от небето. Все пак всеки фотограф знае, че има и „златно време“. И то е 1 час в утрото и 1 час при залеза. В тези часове светлината е мека, въздухът най-чист, сутринта подсказва към пробуждане, вечерта – към приятно умореност. В тези часове всичко се откроява по-детайлно.
– В Кресна снимаш ли?
– О, да. Най-вече Кресненския пролом със своите природни чудесии, но и селищата със старите им църкви, посрутени вече къщи, отживялата, но съхранена в руини романтика.
– Портрет или пейзаж предпочиташ?
– От портрета съм далече. Ако снимам, то ще е, за да запечатаме някой миг с хора. Предпочитам нещата да са в широк план. Снимал съм в открита природа и в градове къде ли не. Попътувал съм из Хърватска, Сърбия, Македония, Гърция, Турция, Румъния… От всякъде по нещо съм запечатал. В Истанбул – изглед от Босфора, от Синята джамия, църквата „Св. София“. В Париж – Айфеловата кула, в Румъния – двореца „Синая“. Предпочитам пейзажа. Вдъхновява ме природата, която никога не е зла, всякога е справедлива. Снимам и в Англия, а и в Кресненско. За родния си край ще подготвя постепенно една цялостна библия с фотографии.
– Като идваш в Кресна, виждаш ли града в някаква промяна?
– Уви, не! И как да има, като поне половината от младежите сме из чужбина. Пък и общината е бедна – просто перспективите й са нищожни.
– Между работата и фотографията случва ли ти се свободно време?
– Търся си го. Обикновено го ползвам за четене. Някога бях на криминалета, но сега се настроих на философия и психология. Обичам разходките, пътуванията. Из Англия доста градове съм пообиколил – Лондон, Кардиф, Манчестър, Норич, Бристол. Ходя и на футболни мачове, страст ми е футболът, някога в Кресна играех, а и сега във фермата си имаме футболен тим. От спорта обаче най-много се увличам от тенис на корт. Обичам да гледам, а и да играя. Посещавал съм мачове на звезди, включително и на великия „Уимбълдън“. Там съм се виждал и с нашата звезда Григор Димитров. Веднъж си и поговорихме. Имам от него и личен автограф.
– Димитър, все пак в бъдеще накъде?
– Спомням си, в една песен се казва: „Ама след време, а не сега“, та ще използвам тези думи да кажа, че засега в Стоунтон, Англия, пък нататък сигурно ще е Кресна. Искам още да се пооправя, да надникна повече и във възможностите на фотографията. Иначе в Кресна съм, както се казва, „добре дошъл“. Тате и мама са изградили къща, на мен ми е предоставен цял етаж, добре обзаведен, и чака връщането ми.
– И на този етаж, тъй като си ерген, ще се чуе ли и женски глас?
– Ами работя по въпроса. Да, имам си приятелка, та тате и мама в едно добро време мога да ги зарадвам още и с това, което най-много искат – внучета.
БОРИС САНДАНСКИ
