Двете живеем на една улица повече от 20 години, но за първи път я потърсих за разговор, провокирана от нейните душевни преживявания, които е побрала в книги с разкази. Усещането ми беше, че се познаваме отдавна, просто защото трептим на една честота. А подобни трептения се привличат.
Елена Бърдарова е родена през 1972 година в Благоевград. Дъщеря е на известната, авторитетна и понякога строга, по думите на учениците й, учителка по физика Янинка Бърдарова и на Бойко Бърдаров, икономист по образование, занимавал се с частен бизнес в годините на демокрацията. Елена е завършила Езиковата гимназия „Академик Людмил Стоянов” с английски език, след това специалността „Журналистика” в Американския университет в България (АУБ) с първия випуск на университета. Работи в АУБ като „Партньор човешки ресурси за академичен и международен персонал“. Отговаря за всички преподаватели и чужденци в университета, за аспектите на трудовите им отношения с АУБ, както и за многобройните административни и документални процеси, свързани с престоя и работата на чуждестранните служители в страната.
„Това е любимият ми град”,споделя тя за Благоевград. „Тук съм израснала, тук съм учила, тук работя и живея“. Тук е срещнала и съпруга си Ивайло Акшаров. „Той е син на журналиста Кирил Акшаров, когото със сигурност познаваш от вестник „Пиринско дело”, казва Елена. „Иво също е завършил Американския университет, дълги години работи в АУБ като основател и координатор на Центъра за професионална реализация на студентите, а сега има свой бизнес и се занимава с онлайн търговия”.
Елена и Иво имат две дъщери – Виржиния и Лора. Голямата е избрала да учи, работи и живее в Бостън, САЩ, където е вече осем години. Там завършва бакалавърска степен „Биохимия” и магистратура „Медицински науки”. Желанието й е да учи медицина.
„Кандидатстването и ученето на медицина в САЩ е по-различно, отколкото в България. Там се кандидатства на ниво магистратура, като задължително преди това трябва да си учил нещо свързано с химия или биология”,обяснява Елена. „Затова и дъщеря ми избра да учи тези специалности в бакалавърската и магистърската си програма. След това се държи много сложен изпит, който продължава 8 часа, тя го държа миналата година, след което изпрати апликации към университети и сега чака резултати. Тази година ще се разбере дали ще я приемат. Приемът за медицина в Америка е много труден, както и навсякъде, но междувременно тя работи във фармацевтична компания и ако не я приемат, ще продължава да работи и може би ще пробва пак, докато сбъдне мечтата си”.
По-малката й дъщеря Лора е ученичка в 7 клас и в „момента се борим с трудностите на тийнейджърството”, смее се Елена. „Тя е едно изключително забавно, интелигентно и остроумно дете, което беше известно сред фейсбук приятелите ми като „маленкото“ във времената, когато беше по-малка, поради шеговитите си „бисери“ и умозаключения от ежедневието, с които ме засипваше и които аз често поствах“.
За децата си Елена казва: „Искам да правят това, което умеят и им идва отвътре. Например голямата ми дъщеря, освен че иска да става лекар, е и прекрасен художник. Лора е в такава възраст, че ми е трудно да определя какъв избор в живота си ще направи. Сега сякаш е в опозиция със света, който я заобикаля. Но знае ли човек, животът е най-умелият художник на съдбите ни и каквото трябва, ще се случи”.
В рода й има писателска жилка, която тя смята, че продължава. Споделя, че вуйчото на баща й Бойко Бърдаров е бил писател на детска и юношеска литература. Казва се Христо Стойков и през 60-те до 80-те години е издал над 15 книги, между които заглавията: „Маша и катеричката”, „Войнишки дъжд”, „Вражда”, „Гост пристигна по роса”, „Дребосъчето” и др. Друг писател в рода е братовчед й Мирослав Бърдаров-Миро, който е роден през 1967 година, но за съжаление си отиде наскоро от нас. „Шум от писменост” е неговата дебютна стихосбирка, с която печели първа награда на националния конкурс „Южна пролет“ в Хасково през 2005, а през 2007 г. романът му „Еврофутбойс” е номиниран за роман на годината.
Елена е избрала псевдонима Зелена не само защото се римува с името й. За нея този цвят олицетворява възраждането на новия живот, дава свеж полъх и усещане за вечност. „От дете обичам зеления цвят и сега го свързвам със свежест, младост, но не само на тялото, а и на духа, съзряване за нов живот, природа, все неща, които обичам. Мисля, че този псевдоним ми пасва добре и си го харесвам”, споделя Елена.
Първата й книга е „Другата Елена”. „В нея съм събрала весели, тъжни, необикновени и съвсем обикновени истории”. А Ина Иванова пише: „А героите? Героите в „Другата Елена” са ангели, пратени в ада да пекат кюфтета. И човеци като всички нас”.
Писателят Иван Вакрилов пък добавя: „Тази Елена. Пътьом е минала през времето, през всички времена – и във всяко от тях е останал по един зелен смокинов лист. Тази Елена лети напред, а читателят я следва задъхан – от смях ли, от плач ли, кой знае. И тъкмо си решил, че най-сетне сте стигнали да накрай световното село – ей го на, вижда се, тази Елена спира, обръща се, поглежда те в очите и протяга ръце за прегръдка. Стоиш като вкопан и не вярваш на очите си – паднал е и последният смокинов лист… И докато се взираш невярващо в голата й душа, изведнъж разбираш – това е Другата Елена”.
Сигурно за душата магьосница става дума, душата, с която писателката Елена се е научила да разговаря и с памук да вади тайните от онези кътчета, които с всеки следващ разказ се опитва да разгадае.
Втората книга на Елена е пак в зелено – „Зелено птиче”. И отново Иван Вакрилов влиза в диалог с читателя и пита: „Помниш ли как подтичвахме подир Елена, която се щураше по света – кой знае защо и накъде? Е, сега е спряла само за малко под старата маслина, надянала е розови очила и се взира право в теб. Или не, обхожда с поглед света в търсене на Оня Костадин, с когото ще избяга. Не От, а Към. Към реката, към хлебарницата, към всеки бар, пълен с чужди хора, пробиващи с очи дупки в масите. Не се вижда накъде гледа, скита зад тези смешни розови очила, само върти глава и слуша вятъра. Много вятър има в тази книга – фучи и блъска, докато изрови болката и я запокити насред забравата, откъдето тя няма да се върне. Никога. Чудиш се защо са розовите очила? – ами защото през тях светът е объл и мек, без остри ъгли и дори зелените богомолки са нежни и любящи”.
„Селски туризъм” е аудиокнига, съчетала два по-дълги разказа от „Другата Елена” и „Зелено птиче”, но звучи като индивидуална повест, която може да се слуша в платформата Строител, озвучена от актрисата Гергана Стоянова.
„Това е една веселяшка екскурзия на трима приятели, които тръгват от големия град, в който преобладават стоманобетонът и асфалтът, и отиват на село да прекарат уикенда”, разказва Елена. „По пътя имат много перипетии и приключения, запознават се с нови хора, срещат дори любовта – това е едно хумористично, романтично, любовно издание. Звучи и жаргонна реч на места, така както биха си говорили приятели, без превземки и високопарни разговори помежду им. И както е и в живота, има забавление, но има и драми, мисли и разсъждения, до които водят преживяванията им.
Във всичките й книги героините носят името Елена, защото признава, че й е трудно да измисля толкова много и различни имена, а мъжете герои е кръстила с името Костадин. Те са с еднакви имена, но чрез тях Елена разказва различни сюжети, вдъхновени от ежедневието, от ситуации на обикновени хора, които са я впечатлили с дума, жест, външен вид, или разказана история.
„Да измислиш 44 различни имена на герои, защото толкова са разказите в първата ми книга, за мен беше кошмар и затова всичките си женски образи кръстих Елена. И това не е от тщеславие, а защото във всяка от тях има и частица от мен и съм се обръщала навътре към себе си. Това са едни разнолики, всевъзможни Елени, които са щастливи, нещастни, влюбени, страдащи, смеещи се, всякакви. Каквито сме и ние самите. И това, разбира се, не съм аз. Но истината е, че във всяка една от тези Елени има по една малка частица от мен. И чрез тях съм опитала да погледна навътре към себе си, към другия в мен. Търсила съм се. Защото другият в нас често е този, който искаме да бъдем, но невинаги ни достига кураж или търпение, или ентусиазъм, или сила, или категоричност, или вяра. И понякога го намираме, друг път остава скрит зад външния ни образ. Убедена съм, че всеки писател оставя нещо от себе си в историите и героите, за които пише”.
Елена се вълнува най-много от отношенията между хората и техния вътрешен свят, от психологическите им реакции и тези теми преобладават в разказите й. Между измислените герои и сюжети, които са повече, има и истински, реално съществуващи хора, които провокират творческото й писане. Един от тях е музикантът Лъчезар Кацарски от Благоевград, едно талантливо момче, което тази година спечели наградата за музика на фондация „Стоян Камбарев”.
„Не го познавах лично”, разказва Елена, „но веднъж негова близка приятелка ми показа едно 10-минутно филмче, което беше снимала за него, и то ме впечатли. Там тя пита Лъчко – какво ти се иска да правиш и какъв искаш да бъде животът ти, и той отговаря, че въпреки слепотата си, много иска да шофира автомобил и че има в главата си паралелен свят, в който се запознава със Стиви Уондър и той му подарява вълшебни очила, с които да вижда. Всичко това така ми остана в съзнанието, че в продължение на три дни лягах и ставах с мисълта за него. И накрая написах разказ, в който случката е плод на моята фантазия, но Лъчко е главният герой. Имам и друг разказ, провокиран от една жена. Когато се разделяла с първия си съпруг, той изпаднал в паника и се юрнал из апартамента да прави ремонти и да поправя неща, които с години чакали реда си, но тя му казала: Просто всичко свърши! Това отдавна трябваше да се случи, но търпението има край!”.
И стиховете й са в нюанс зелено. Ето едно от тях:
Липсваш ми.
Обиколил съм тази земя надлъж и нашир
като неспокойна лястовица,
загубила децата си.
И никъде не срещнах човек,
който да е изпитвал подобна липса.
Никога не е имало такъв човек.
Никога не е имало такава липса.
Прегръщам до корен дърветата,
мятам листата им в пропасти
и свистя в студените им пролуки
като разстроен хор от попилени гнезда.
И откакто слънцето пропадна в ниското
и кестени се раждат от черупките си,
аз, вятърът, все тъгувам за теб,
пролет моя.
Елена е завършила журналистика в Американския университет в България, Благоевград. Тя е зодия Дева и е доста подредена, дисциплинирана и изпълнителна като човек, но си признава, че в писането е разхвърляна. Обяснява си това като опит за баланс в живота й: „Едното се опитва да балансира другото в мен. Понякога дори не знам как ще завършат моите истории. Започвам нещо, то върви до определен момент и спира. Ужасявам се, че не знам как ще завърша разказа, но краят идва сам, така че нищо не мога да планирам предварително. Не мога да напиша разказ по поръчка. Всичко при мен идва естествено и не на всяка цена”.
На въпроса дали пише нова книга казва, че не пише нищо в момента и не знае кога творческата искра ще я докосне. „Аз пиша от дете, в началото стихове, после и разкази, но сега, връщайки се назад, те ми звучат доста наивно. Тогава беше неосъзнато, дори се срамувах от това, което пиша. Като ученичка се отдалечих от тази дейност, мислела съм, че това е нещо странно и през последните 10 години пиша по-скоро за мое успокоение и удовлетворение. Публикувах ги в интернет и виждах, че се харесват, че набират популярност, и това ми даде стимул да издам книга. Издателство „Потайниче” ги хареса, защото те издават предимно български и не толкова известни автори, за да дадат шанс на добрата литература да стигне до повече читатели”.
Елена обича да чете класически автори като Достоевски, когото смята за гений, защото докосва в дълбочина човешката същност. Харесва Стефан Цвайг, Никос Казандзакис, от по-модерните писатели чете Харуки Мураками. Видях, че обича да превежда любими нейни поети като Езра Паунд.
„Това става спонтанно и когато решавам, че имам капацитета да го направя, защото поезия се превежда трудно. Езра Паунд е изключително сложен поет и съм избрала това, което е най-достъпно за мен“.
Няма определена философия в живота, но се опитва да бъде такава, каквато на нея й се иска, без да пречи на останалите и да предизвиква драми, да обича близките си хора и да възпитава децата си така, че да бъдат преди всичко човеци. Да се чувстват свободни и да вървят с вдигната глава и с удовлетворение през живота.
Представям си, когато се появят внуците й – какви ли приказки ще пише, провокирана от децата от бъдещето, които идват сега в живота ни. Те са най-свежият полъх, който всички се надяваме да донесе онова зелено начало в живота, за което мечтаем, но единствено Елена си го е избрала за име.
