За първи път я срещам, но ми се иска връзката да продължи, защото все по-рядко се срещат качествени българи, които, където и да живеят, носят гордостта от наследството на българския род и език. По професия Елена Пеева е юрист. Завършила е Юридическия факултет на Карловия университет в Прага, Чехословакия. Там получава магистърска степен по международно право. Владее 5 езика. От 30 години е омъжена за Василис Никифоридис и живее с него в Солун, Гърция. Половин година са на море и половин година на планина в Банско. Елена има три издадени книги с разкази и през 2011 година получава специалната награда за разказ на тема „Емигранти” в конкурса на МФЖ, асоцииран член на ЮНЕСКО, провеждан в Марсилия, Франция.
Показа ми каталог с азбуките на държавите, които се намират по Средиземноморието. „България също е средиземноморска страна”, казва Елена, „защото съгласно международното право, щом можеш да стигнеш по море до Средиземно море, ти също си част от тези държави. Затова в този каталог ще видите Русия, Египет, Израел и много други средиземноморски държави. Този каталог беше издаден преди 11 години в Марсилия на Международния панаир на книгата, организиран от ЮНЕСКО, там, където и аз получих специална награда за мой разказ. Там се намира Световната асоциация за буквите. Бях облечена случайно с черна фланелка, на която бяха изписани буквите от глаголицата, и с удивление видях, че на този каталог има всички държави, без България, и нашата азбука е под Русия. Питам къде е българската азбука и председателката на Международната асоциация за азбуките ме поглежда особено и пита: Каква българска азбука? Казвам: Вие сте пропуснали моята страна. А тя казва: Аз не знам за такава. Посочвам й фланелката си, а тя ми казва: Не ме занимавайте с тези знаци! Аз й казвам: „Госпожо, това не са пещерни знаци, това е система от букви, организирана в азбука. Аз съм дошла тук, за да си получа специалната награда от ЮНЕСКО, и моят разказ е написан с тези букви. Не е написан на руски, а на български език”. Този каталог струваше 10 евро, но ме втрещи нейната реакция. Каза ми: „Щом е така, аз ви давам каталога за 8 евро”. Тогава на мен ми стана лошо и написах разказа „Колко струва кирилицата?” – точно две евро. Нито повече, нито по-малко. Това е европейската й цена на пазара към днешна дата. Тогава не купих каталога, но този, който ви показвам, ми подари участничката в конкурса от Египет, която беше получила първа награда. Видя ме, че съм много разстроена, и ми каза: „Не се притеснявай, ние в Египет учим и знаем за Кирил и Методий!”. Да, но в центъра на Европа нас ни няма и струваме две евро, ако искаме да се покажем, че ни има. Разказът „Колко струва кирилицата?” събра някъде около 6 хиляди лайка, нещо, което не се беше случвало дотогава. Какво се е променило? Не мога да кажа, но се надявам, че свърших моята работа. Това, че ми няма азбуката, за мен си е една „откачена събота” за Асоциацията за азбуките в Марсилия.
В Регионалната библиотека на Благоевград Елена Пеева Никифоридис представи книгата си с разкази „Откачени съботи”, което веднага провокира въпроса защо е избрала това заглавие. Тя разказа, че това е израз от баба й Невена от Велинград и като малка винаги се е чудила къде отиват тези съботи, кой ги откача, къде ги носи, а баба й казвала, че ще разбере, когато порасне. И разказа на всички: „Като видеше някой човек с интересни особености – положителни или отрицателни, баба казваше: „Откачена му е съботата”, и това му оставаше като парамон за цял живот. Този човек по никакъв начин не можеше да си закачи съботата и аз вече ги разпознавах по този израз, но не знаех същността на „откачените съботи”. Когато човек върши нещо толкова добро, че забравя себе си, баба казваше: „Откачена му е съботата, какво да го правя?!”. Но тя си отиде и си взе „откачените съботи”.
Когато започнах да пиша тези разкази, те имаха друго заглавие. Бях кръстила книгата „Балкански мъже”, тъй като в първия разказ става дума за трима мъже от Балканите: турчин, грък и българин. Книгата беше почти готова и преди да я дам за печат, една събота късам листа на календара на бюрото ми, но той се оказа дефектен и се получи бял лист. Пиша си датата и си казвам: Брей, откачили са ми съботата, и изведнъж се сещам за израза на баба и препрочитайки разказите, разбрах, че във всеки разказ най-интересният човек е този с „откачената събота”. Осъзнала бях, че този израз определя най-типичното в характера на даден човек. И реших така да се казва книгата. Този израз е типичен за хората от Велинград, но сега, когато идвам в България и отсядам в жилището си в Банско, и там имат същия израз. В Банско казват „бегала му е саботата”, но това се отнася само за лошо качество на човека. В тази книга всеки ще разбере коя е неговата „откачена събота”, защото сигурно всеки я има, но не се е замислял, че това го прави различен и симпатичен сам на себе си и запомнящ се за онези, които са близо до него през живота му. Обикновени прости мъдрости, но имащи голямо значение за човека в този живот.
Книгата „Откачени съботи” печели трета награда на конкурса на Международната лига на българските писатели от петте континента, която се намира в Чикаго. Елена е получавала награди на конкурси за разкази предимно на морска тема. Преди няколко месеца излиза последната й книга „С гръб към морето”. За първи път съвсем наскоро я представи в Сандански, защото смята, че в тази книга всичко е наопаки и е търсила град, в който няма море. Питали я – като си с гръб към морето, има ли море? Отговорът е, че „има толкова много, че от всяка страница може да се удавите. За море се пише трудно. Обикновено за него пишат мъжете, защото разказват за бурите, за корабите, за оцеляването, а една жена се интересува от чувствата, от любовна история по време на пътешествие в морето. Но когато се обърнете с гръб към морето, може да го усетите със сърцето си. Може да чуете шума и разказите на морето. Аз разбрах, че то разказва много неща, които се разпиляват по брега, пък аз се научих да ги събирам и да разказвам за тях. Не обичах морето, но Господ винаги ти дава това, което не обичаш, за да се научиш да го обичаш и да го разбереш. Когато се обърнах с гръб към морето, го усетих по друг начин. Морето също си има своите „откачени съботи”.
Разказът на Елена „Улица Отечество” е включен в новия учебник по български език за чужденци на Нов български университет и се изучава в часовете по „Родолюбие” в българските училища в чужбина. Тя е от онези писатели, които с лекота пишат за миналото, за настоящето и за бъдещето. Впечатлена съм от разказа й „Молитва за Преподобна Стойна”, в който споделя, че докато пътувала към Златолист, се молила Преподобната да й даде знак, че я има. Когато седнала на леглото й на втория етаж на храма „Свети Георги” и видяла хилядите изписани страници с молби за изцеление, помощ, щастие и благополучие, закачени по най-причудлив начин по стените и тавана на стаичката, усетила силно сърцебиене и нещо, което свивало гърлото й. Слязла в черквата, застанала под купола на храма и се усетила като в безвремие или в друго измерение. Започнала да плаче. „И тогава със затворените си очи видях една бяла женска длан, която сякаш галеше лицето ми. Не я усещах, а я виждах. Казах женска, защото я почувствах като ръката на родната ми майка, която отдавна се е преселила в царството небесно – ръката, която ме утешаваше в детството”. И след това озарение отново се изкачила в стаичката на Преподобна Стойна и написала на белия лист своята молитва: „Разбрах не за какво, а за кого да се моля. Тя, Съвършената, имаше нужда от молитва за нея и написах: Господи, не допускай душата на Преподобната да тъне в човешката мъка и алчност и да страда от нашето неразумие. Запази я от неспирните ни желания и вопли. Пази я в Светлината близо до Тебе. Нека тя препраща тази Твоя светлина към нас, грешните човеци, за да освети затъмнения ни от земни страсти ум. Нуждаем се от Твоята и Нейната любов. Вярвам, че отново ще я пратиш сред нас на земята. Ще я познаем по любовта, с която ще ни дарява! Амин!”. Оттогава в който и храм да влезе Елена, молитвите й са кратки: Боже, дари ме с любовта си според Твоята воля!”, защото една баба от село Глобочица в Северна Македония й казала: „Той си знае колко ни се полага!”.
„Многото думи са излишен товар на мисълта, затова предпочитам по-лек език и по-достъпен за читателя. В началото на 2020 година в Солун е издадена „Антология на Балканската проза”, в която съставителят Ставрос Г. Дагиос е включил 71 разказа на 68 автори от 12 балкански държави – по трима класици от всяка балканска страна и трима съвременни автори. За мое голямо щастие от българска страна са включени Иван Вазов, Елин Пелин, Емилиян Станев и моят разказ „Да си подариш море завинаги”. Сред имената на съвременните автори са Христо Запрянов и Тодор Тодоров. Ние сме вече 12 балкански държави. На Балканите имаме особено виждане за живота, за миналото, за бъдещето… Може да се караме, да не се разбираме, но по особен начин животът ни държи заедно. По-различни сме от другите и бих казала, че целите Балкани сме една „откачена събота” за останалия свят и който иска, да ни разбира, който не иска – губи. Радвам се, че се осъществяват литературни връзки между балканските писатели, каквато в момента се провежда в Солун, и аз тръгвам, за да участвам в нея”.
Срещата вече е завършила, но Елена не пропуска възможността да представя, когато и където е възможно, българската литература и българската азбука, с която се гордее, но тъгува заради невежеството, и то в институции, които в европейски мащаб се занимават с различните видове писменост.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
