Кулите, сътворени от Чолев и дарени на музея в Банско
Валявицата в Банско
Църквата "Св. Троица" и часовниковата кула
Съпругата на Михаил Чолев - Лиляна, малкият му син Милен и по-малкият внук Михаил
Уникални макети на часовникови кули и исторически забележителности в България, изработени от даровитите ръце на вече покойния Михаил Чолев от Банско, дари семейството му на Музейния комплекс в курортния град. В изработването на всяка една творба самоукият майстор е вложил изключително много старание, прецизност и най-вече любов. Всяка една от кулите е изработена от естествени материали и до най-малкия детайл е копие на оригинала, включително часовниковите механизми. Сред творбите на Чолев е и часовниковата кула и църквата „Света Троица“ в Банско, която е последният макет, сътворен от него. Сръчният майстор е работил върху творбата си цели девет месеца, забравяйки дори да се храни, увлечен от любимото си занимание.
Още една емблема на Банско – валявицата, е намерила място сред уникатите на Чолев. За да бъде максимално прецизен и точен в изработката на макетите, творецът е посетил лично всяка една от тях, оразмерил я е, проучил е историята й.
За да се запазят и съхранят произведенията му, да останат като наследство за поколенията напред, семейството на Чолев ги дарява на Музейния комплекс в Банско и те намират специално място на юбилейна изложба „65 години музейно дело в Банско“, открита в Европейската нощ на музеите. За дарението и в знак на признателност семейството на Чолев е удостоено с дарителска грамота.
А какво е отнела на твореца и семейството му неговата страст, разказва съпругата му Лиляна Чолева.
– Г-жо Чолева, какво провокира съпруга Ви да започне да се занимава с изработката на макети?
– Здравето. През 1986 година се влоши здравето му и тъй като трябваше да се пази, започна да твори. Съпругът ми е завършил металообработване в бившия техникум „Сталин“, но работеше еднакво добре и с дърво, и с желязо, което в случая му помогна много. За съпруга си мога да говоря с часове. Той беше работохолик, безпределно честен човек. В него нямаше злоба, завист, искаше просто да създава, имаше план за много години напред. Аз и семейството се сърдехме, защото това отнемаше част от него, отнемаше му енергията, защото той мислеше кое как ще стане дори когато спеше. Предварително виждаше пред себе си всяка една от кулите, знаеше какво му трябва и какво да търси. В дома ни всичко той е създал и направил, майстор вкъщи не е влизал. Затова сега им е толкова трудно на синовете, защото те не искаха да научат от него занаята. Всеки тръгна по собствения си път. Сега са го наследили, но се блъскат сами да открият това, което баща им знаеше и можеше да им го предаде. За него дните бяха много кратки, независимо от сезона, и нощите толкова дълги. Ние много се ядосвахме, въпреки че това беше по-скоро творческа работа, която не изискваше физически усилия, но пък го удовлетворяваше. Той превръщаше нощите в дни. В началото работеше в една ламаринена постройка, където палеше печка, но беше много студено. През последните две години му направихме в мазето кът, където да работи. Слизала съм по пет-шест пъти да го приканвам за обяд, за вечеря, защото той се увличаше и не се сещаше за ядене. Винаги казваше: „Още малко, още малко“, но това малко често ставаше цяла нощ. Много рядко си е лягал до 03:00 часа през нощта, обикновено осъмваше, увлечен в работата.
– Откъде намираше информация за кулите, за да ги направи толкова прецизно?
– Посетил е всички градове, където се намират тези кули. Всяка една от тях го е впечатлила с архитектура, история.
– Можете ли да ги изброите?
– Не, за съжаление аз не проявявах такъв интерес. Може би в мое лице той не намери човека до себе си, човека, който да го подкрепи, за което страшно много съжалявам. Може би се опитвах да го предпазя заради здравето и не исках да има толкова голямо натоварване, и макар че е седнал, макар че това му доставяше удоволствие, хабеше много от енергията си, а тя му беше нужна. Исках да му осигуря поне малко почивка, нещо, което той не можеше да си осигури. Всички кули, които той е изработил или почти всички, знае къде се намират, посетил ги е, разглеждал ги е в най-малките им детайли.
– Коя беше последната кула, която е изработил?
– През 2016 година имаше производство в чин на големия ни внук Михаил във Велико Търново. Ние бяхме там и той видя някаква кула, която аз така и не разбрах коя е, не й обърнах внимание, дори не я забелязах. Тя много го впечатли. Малкият внук, който също се казва Михаил, я снима от всички страни, за да може дядо му да я направи, но така и не знам дали успя. На него му представляваше интерес не само визуално самите кули, но и часовниковите механизми. Занимаваше се и с фина механика и изпипваше в детайли дори и часовниците на кулите. Всичко е направено в мащаб и напълно отговаря на оригинала, всичко е детайлно отразено.
– От какви материали са макетите?
– Подръчни материали. Никога не е работил със скъпи материали, всеки детайл в часовниковите кули е от естествени материали, които търсеше и събираше. Съсипа една талпа много хубава, която синът си беше отделил за мебел. Наряза я, за да си направи дребни детайли за кулите. Събираше камъчета, пясък, борови шишарки. Идваха му невероятни идеи.
– Колко кули е сътворил и за какво време?
– Не мога да ви кажа броя, много са. Тези, които дарихме, ги е правил през последните две години. Всяка кула на мен ми е изтръгната от сърцето. След смъртта му ни караха да страдаме и затова взехме решение да ги дарим. Първо, защото ние не можем да ги съхраним така, както ще се съхранят в музея, второ, там ще ги видят много хора, а ние не можем да посрещаме непрекъснато хора в дома си. Дори и изложба да направим, дори и една стая да обзаведем, това не може да стане. Големият внук се интересуваше къде можем да ги дарим. Беше говорил в София, в Пловдив, а ние си имаме прекрасен музей.
– Какво повече можете да ни разкажете за макетите?
– Всички са много интересни и всяка кула е уникална сама по себе си. Всички са с осветление, тъй като той беше и електротехник. Когато се пусне осветлението, се вижда и детайлът, вижда се красотата. Той умееше да прави компромиси към хората, но с това, което създаваше, не правеше компромиси. Искаше, като го погледнеш, да знаеш какво гледаш. Абстрактното изкуство не го възприемаше и винаги казваше: „Гледам един огнен език и отдолу пише – тук тече река“. Това той не одобряваше, искаше да е истинско. Кулата на Банско я прави много пъти, но последната е уникална. Там всеки един камък си е намерил мястото, всяка една фуга, всеки един бойник. Той не е сложил нищо от себе си. Пресъздал я е в оригинален вид. Стотици пъти ходеше да я гледа, църквата също. Тя е направена така, както той я е видял и каквото е била през 2016 година. Компромиси в това отношение не правеше – мереше, броеше и правеше
всичко както е при оригинала. Аз му казвах какво е това око, дето всичко забелязва, а той отговаряше: „Не е нужно да имаш окомер. Ето преброй – тук са 13 реда, а от другата страна 14, виж как е килнато (наклонено). За това аз дори няма да се сетя да направя. Обичаше много старините, старата българска архитектура, искаше да се запази, защото виждаше в нея много топлина. Има много дърво, но има и много камък. Основите са каменни, дълбоки, здрави, на канара, устойчиви на бурите, а същевременно помещенията са топли. Той беше влюбен в Ковачевица. Много често ходехме там и когато започнаха да видоизменят и осъвременяват селото, се дразнеше. Искаше да бъде такова, каквото е било преди 250 години. Ковачевица тогава е било едно цивилизовано селище. Може би много малко хора знаят, че там е имало на втория етаж вътрешна тоалетна, а ние бяхме с външни тоалетни до преди 50 години.
– Интересувал ли се е от историята на кулите, които правеше?
– Да, интересуваше се. Много се впечатли по време на една екскурзия в Сан Марино. Там той видя прототипа на банската кула. Снима я от всички страни, измери я детайлно. Времето, което ни беше отредено за престой там, той го оползотвори в това да разглежда детайлите, да мери и снима. Още там каза, че това е прототипът на нашата кула, и когато се прибрахме, се оказа, че е прав. Веднага отиде, оразмери тази тук и заяви, че е заимствана от Сан Марино. Тамошната кула е много по-поддържана от нашата. Може би всяка година се лустросва. За съжаление ние не си ценим толкова много културните и старинните ценности. Беше удовлетворен, че видя и разбра откъде е заимствана нашата кула. Докато бяхме там, взе историята на тамошната кула, преведоха му я и се запозна подробно с нея. Той проучваше историята на всички кули, които е правил. Поръчваше книжки, купи си книгата за часовниковите кули в България, купи си телефон с гласова търсачка, за да може по-лесно да търси в интернет това, което го интересува, защото напоследък имаше и влошено зрение. Той остави много голяма следа не само в семейството ни. Ние искахме тази следа да я видят и хората. Това ни подтикна да направим дарение, за да видят хората, че има банскалии, които държат на старините, на паметниците на културата. Където и да отидем – в Гърция, в Турция – два камъка един върху друг и са направили музей, къде сме ние“ Тук едва ли не се е зародил животът, непрекъснато се правят археологически разкопки, непрекъснато се откриват невероятни неща, но никой не им обръща внимание “ един-два дни и се забравя. Кога най после ще узреем“ Затова искахме това да остане. Ако е при нас, ще го похабим. Това е плод на много труд, на много мисли, създавано с много любов. Всяка една кула е негова рожба. Той я е видял, но я е и проучил в детайли.
– А внуците Ви проявяват ли интерес в тази насока?
– На тях като чели генетично им е заложено каквото да пипнат – да го направят, но засега не ги влече. Когато големият внук беше малък, непрекъснато нещо правеше. Един съсед казваше: „На дядо Мишо взел ръцете“. Но като че ли още не са съзрели за това. Заложбите на съпруга ми са от неговия дядо Петър, който беше голям майстор, самоук, разбира се. Когато е бил дете, са правили с него различни неща – малко станче, воденица, правели са макетчета за детски играчки. Едно дете, създало воденица, не може да я похаби, пази я. Много дълго в старата ни къща имаше детайли от тази воденица. Те са самоуки. Това е невероятна заложба, но я имат генетично.
Затова исках тази следа, която той ни е оставил на нас, да остане за всички, да я видят и другите хора. Той не е работил с амбицията и идеята да става известен, да прави изложба, или да търгува с това. Това не е била неговата цел, правеше го за лично удовлетворение. Аз пък се чувствам удовлетворена, че успяхме да направим дарението на нашия музей, защото големият внук беше в преговори с друг музей в София и може би щяха да ги вземат като експонати, които можеха да отидат в някакъв склад и да остане забравено. Тук веднага го изложиха. Дори сега удовлетворението ми е по-голямо.
ЯНА ЙОРДАНОВА
