Орлин Делибалтов обича моторите
Със синовете си Велислав, Борислав и внучето
Орлин Делибалтов след свое участие
Орлин Борисов Делибалтов е роден на 02.08.1960 г. в семейство на ми-ньори. Завършва основно образование в родния си град Бобов дол и Минния техникум. Дълги години работи в рудник „Бабино“, а след това е шофьор на линейка в здравната служба в село Паничарево. Орлин Делибалтов е един от най-известните акордеонисти в Югозападна България. Председател е на НЧ „Просвета 1903“. Той и съпругата му Наташа са щастливи родители на двама синове – попфолк певеца Борислав Делибалтов-Борис Дали и заместник-председателя на мотоклуб „Неразделни братя“ – Дупница Велислав Делибалтов. Съвсем наскоро излезе първият му самостоятелен албум с македонски песни „Пиринска обич“. На чаша ароматно кафе разговаряме с народния певец и акордеонист Орлин Делибалтов за неговия живот.
– Г-н Делибалтов, Вие сте един от известните музиканти в Югозападна България. Откъде идва любовта Ви към акордеона?
– Влюбих се в акордеона, когато бях на 10-11 години. Родителите ми Николина и Борис Делибалтови бяха много трудолюбиви хора, работили са в „Мини Бобов дол“. Заведоха ме на една сватба в село Дяково. Тогава нямаше ресторанти и сватбите се правеха на мегдана, идваше цялото село… Там за първи път видях оркестър, погледът ми срещна акордеониста и се влюбих завинаги в този инструмент… Моят братовчед имаше малко акордеонче, даде ми го и започнах постепенно да се уча на него. Един ден баща ми каза: „Мога и последната стотинка да дам, но ще ти купя акордеон“, и на другия ден отидохме в София и татко ми купи 60-басов акордеон. Свирех по цял ден. По-късно татко ми купи голям, 120-басов акордеон. Музикант съм по душа.
– Дълги години сте работили в рудник „Бабино“, община Бобов дол, в контролната бригада. В какво се изразяваше Вашата работа и при какви условия на труд сте работили?
– Завърших ОУ „Христо Ботев“ в Бобов дол, а след това специалност „КИП и автоматика“ в Минния техникум в града. Спомням си, че тогава в Минния техникум бяхме три паралелки с 45 ученици в клас. Бяха прекрасни години. Завърших средното си образование и влязох в казармата в Харманли. Там изкарах 65 дни и подписах договор да работя в рудник „Бабино“ пет години, там изкарах и казармата. Работех с още 20 колеги, а работата ни се състоеше в това, когато се докарва комплекс за изкопаване на въгледобив, ние да го подхранваме с 6 киловата ток. Генерален директор на мината беше г-н Стоянов. Няма да забравя как той влизаше при нас в рудника и ни питаше: „Кажете какво Ви липсва?“. Имаше в Бобов дол пет стола за хранене. Преди да влезем в рудника, минавахме през столовата и се хранехме с невероятно вкусна храна. То не бяха пържоли, то не бяха сладкиши… а след това ни слагаха в една торбичка храна за рудника. След това работих в „Минстрой”. Подписах тригодишен договор и при подписването ми дадоха на ръка 2000 лева за това, че ще работя там.
– Изплащаха ли ви редовно трудовите възнаграждения?
– Да, в дните за заплата касиерите стояха с нас, миньорите – първа, втора и трета смяна, за да ни ги изплатят. Заплатите ни не закъсняваха нито с дни, нито с часове. Имаше голяма дисциплина на труда, нямаше инциденти. Бяхме прекрасен колектив…
– Дълги години сте работили в здравната служба в село Паничарево. Там сте спасили човешки живот?
– Работих като шофьор в здравната служба в село Паничарево. Имахме зъболекар, лекар, акушерка и медицинска сестра. Правехме посещения по селата Мали Върбовник, Шатрово, Блато, Локвата и други. Докато работех там, наистина спасих човешки живот. Беше една мразовита зима, месец февруари… Тъкмо се бях нахранил, излизах от столовата, тръгвах към здравната служба и видях едно момче, което идваше към мен и викаше: „Бързо, жената умря!“. В село Паничарево тогава живееше едно турско семейство, което работеше тютюн. Бяха много трудолюбиви хора. Жената беше отишла да вземе храна от столовата, но беше забравила печката включена у дома. Връща се и вижда пожар. Докато се опитва да отвърти бушоните от елтаблото, я удря ток и си глътва езика. Тогава аз казах на момчето: „Дай ми една лъжица!“. С тази лъжица й извадих езика, направих й изкуствено дишане, сърдечен масаж и я върнах към живота… Като се сетя за този случай, още ме побиват тръпки. За тези хора аз бях като роден син и освен Орлинчо друго не са ми казали. След това дълги години те правеха курбан на този ден и аз бях специален гост. После семейството си тръгна за родния край, но никога няма да ги забравя, докато съм жив. Работил съм и като шофьор в бившата работническа болница „Д-р Стоян Сантев“ в Бобов дол. Болницата имаше вътрешно, неврологично, АГ отделение, стоматологичен кабинет, детско и хирургично отделение. Всеки ден в болницата по една медицинска сестра и акушерка черпеха с шоколадови бонбони за това, че в АГ отделението се е родило бебе. Прекрасен колектив, а болницата беше една от най-добре оборудваните в България.
– Да се върнем към музиката, кога за първи път излязохте на сцената като акордеонист?
– Беше още докато работех в рудник „Бабино“, бях към Концертна дирекция в Кюстендил и вечер свирех по ресторантите. Спомням си, че ресторантите в Бобов дол бяха пълни. Миньорите взимаха редовно заплатите си и почти всяка вечер, особено в събота и неделя, хората излизаха да се веселят със семействата си. Бяха хубави времена…
– Председател сте на НЧ „Просвета 1903“ в община Бобов дол и имате доста изяви в чужбина. Разкажете за тях?
– Имах магазин в Бобов дол. През 2004 г. при мен дойдоха група будни бобовдолци, които ме помолиха да стана председател на НЧ „Просвета 1903“, защото до този момент читалището беше затворено поради това, че не са спазени условията за пожарна безопасност. Аз им отговорих, че ще си помисля. И така една вечер мислих и реших да поема тази отговорност, защото хората от общината заслужаваха да го има това читалище. На 24 март 2004 г. свикахме общото събрание и ме избраха за председател на читалището, а след 14 дни излезе официално решението на съда. Първата ми задача беше да отида в София при генерал Войнов, който отговаряше за противопожарната охрана. Той ме прие радушно и ми издаде заповед за три месеца. На другия ден, когато дойдох в Бобов дол, поканих шефа на пожарната в общината и инспектора по противопожарна охрана и ги помолих да ми кажат на какви условия трябва да отговаря читалището, за да стане пожаробезопасно. Съдействаха ми веднага и читалището беше отворено. Оттогава не е спирало да работи. В момента то има над 120 самодейци към ансамбъл „Разметаница“ с ръководители Бойко и Александър Седефчови. С ансамбъла сме ходили на много фестивали в чужбина. Били сме в Турция, в гр. Назали, на международен фестивал за 15 дни. Там ни посрещна един милионер, български турчин от Разград, изселил се по времето на Тодор Живков. Когато излязохме на сцената, която беше в един парк в Назали, и започнахме за играем наше, българско шопско хоро, присъстващите почнаха да ръкопляскат и да казват: „Бобовдолци, българи“, а българският турчин ни гледаше с просълзени от радост очи. Човекът ни покани в ресторанта за негова сметка и беше с нас през цялото време. Останахме очаровани от посрещането в Турция. Опитахме от тяхната кухня, чай, кафе. Опитахме от техния невероятен кадаиф, баклави, торти… На един фестивал в Гърция ни посрещна един солиден гръцки бизнесмен – Никос, който има бизнес в България. Бяхме настанени в луксозен хотел в центъра на гр. Солун и се хранехме в ресторанта в хотела. Там бяхме пет дни. Навсякъде имаше чистота, перфектно обслужване, храната беше разнообразна и вкусна… Ходили сме и в Сърбия…
– Бяхте кандидат за кмет на община Бобов дол. Какво искахте да промените в родния си град?
– Кандидатирах се за кмет на община Бобов дол, защото съм роден в този прекрасен град, обичам си го. Исках да върна живеца в общината. Имам контакти с много бизнесмени, които искаха да инвестират в града, да създадат работни места. Смело мога да кажа, че досегашните кметове не създадоха нито едно работно място в общината. Мина им мандатът, сега не са в община Бобов дол, а хората са оставени на произвола на съдбата. Масово миньорите са в Бюрото по труда. Няма работа за младите хора. Имам приятели, които живеят в чужбина и ми казват: „Орлине, ако има работа в Бобов дол, веднага се връщаме!“. Това беше моята идея, за да стана кмет на община Бобов дол – да върна младите хора в града, но за съжаление не ме избраха. – Вие сте баща на един от най-известните попфолк певци – Борислав Делибалтов-Борис Дали, и на заместник-председателя на мотоклуб „Неразделни братя“ Велислав Делибалтов. Имате ли общи участия със сина си Борис Дали?
– Със съпругата ми Наташа Стоянова Делибалтова, която е счетоводител по професия, се оженихме през 1980 г. Тя участваше в танцовия състав в село Мламолово, а аз свирех на един концерт и там се запознахме. Имаме 37 години щастлив семеен живот и двама прекрасни синове. Още от малки съм ги научил на труд. Борислав завърши висше образование и всичко в живота си е постигнал с много труд. А малкият – Велислав, работи заедно с попфолк певеца Константин, който пък е кум на Борислав. Да, с Борислав имаме общи участия, заедно бяхме и на събора в село Кременик.
– Според Вас дават ли се достатъчно средства на национално и местно ниво за култура?
– На местно ниво не е дадено нищо за култура, а на национално имаме субсидии, които не са достатъчно. За съжаление няма пари за култура…
– Какво ще пожелаете на вашите съграждани от община Бобов дол?
– Да се надяваме, че ще дойдат по-добри времена за община Бобов дол.
Интервю на НИКОЛАЯ ИВАНОВА
