Родопски пешчемали /престилки/
Самодейки от Бабяк с местна народна носия, с която се обличали девойките на сватби и различни други празници преди около 50 години
Преди около 1 година моя позната от Разлог ме помоли да й намеря жена от нашите села, която тъче на разбой /стан/, за да изтъче на нея и няколко нейни приятелки народни носии, характерни за града.
Обещах й, че ще намеря, но за съжаление начинанието ми препърпя крах. Не намерих нито в района на Бабяк, нито в другите селища в общините Белица и Якоруда, където проверих чрез мои познати. Чрез близки на съпругата ми я насочих към Драгиново, Велинградско, но за мен остана удивлението, че в тази част на Западните Родопи е изоставено и забравено нещо, което десетки поколения наред е било неразделна част от бита на местното население. Допреди около 30-40 години във всяка къща на родопчани имаше разбой. По онова време беше рядкост жена или девойка да не може да тъче. Монтираха разбоите в някоя свободна стая или в стопанска постройка и започваха да тъкат. Изпод ръцете им излизаха чудни творения – халища, аши /губери/, китеници, шарени черги, аба, малки и големи торби /шарени/… Съпругата ми, учителка, също беше голям майстор на стана. Имаше удивителни умения да пресъздава опита на по-старите и опитни жени, но и да добавя свои неща, да импровизира, и то много успешно. Сама си монтираше стана, приготвяше цевите и совалките, набръдилата, през които преминават нишките на основата от едното кросно към другото, и т.н. Но преди това се извършваха не по-малко и трудоемки дейности – чесане на вълната на ръце, като за целта се събираха по 10-ина и повече девойки – чешарии, след което се събираха предарици, за да се изпреде преработената вълна. При тези дейности се правеха големи седенки, на които ходеха и ергените, за да продължат до първи петли с много закачки и песни. Често от седенките някоя от момите вместо вкъщи отиваше в дома на своя възлюбен заедно със своите дружки…
Съпругата ми, както и повечето жени и девойки родопчанки, се отдаваха изцяло на тази магия на народното изкуство, някои от които уникати. И когато ги виждаха чужденци или дори български граждани от по-големите градове, толкова се впечатляваха, че ахкаха и не можеха да откъснат очите си от приказните багри на тези прекрасни творения. Спомням си в началото на 90-те на миналия век сърби – жени и мъже, идваха в Бабяк да купуват тъкани, изработени на ръка. Съпругата им показа една перова черга /с изтъкани пера с три дилци – части/, обединени в едно. Те бяха толкова впечатлени, че бяха готови да й платят колкото пари иска. Накрая й предложиха една от колите си. На сериозно или на шега, но това беше така. Тя пак не се съгласи и те си отидоха, разочаровани и ядосани…
Майка ми, която е над 95 години, споделя, че в ония времена, когато не е имало електричество, всичко вечер се е правело на газена лампа. През пролетта, лятото и есента, когато жените са били ангажирани с усилена земеделска работа, тъкането се извършвало до късно след полунощ. Въпреки голямата умора от изминалия ден, с лампа, закачена до разбоя, трудовият процес продължавал, но в друга сфера – да създава чеиза на своята дъщеря или дъщери. А когато нямала дъщери, тя ги правела с мисълта да ги дари на своите бъдещи снахи. Не мога да си представя каква е била тази воля, тази издръжливост и мерак на родопчанката да се лишава от почивка и сън, за да създава нещо за поколенията /красиво и полезно/.
За съжаление, по всичко изглежда, че времето на създаването на магическите тъкани от родопчанката в този район на Родопите вече е отминало. Те са изместени от изкуствените /синтетични/ фабрични тъкани.
Разказва ли са ми как жените в село Краище разменят с цигани търговци китеници, черги, аши, пешчемале, та дори и халища, за съмнителни по качество завивки, пътеки, одеяла и килими. И това го правят, без да се замислят, че те се отказват от неща, които са безценни, от неща, в които е втъкана паметта на техните майки, баби и прапрапрабаби.
“О, времена, о, нрави!” са думите, които могат да се кажат за това явление на загърбване на вековни традиции.
И нещо друго. Преди години по време на така наречения възродителен процес властта с големи усилия успя да накара девойките и жените да свалят забрадките, цюлбетата и фереджетата и да започнат да ходят по-модерно облечени. Но сега, убеден съм, нищо и никой няма да е в състояние да накара днешните жени и девойки да облекат отново старите носии. Аз смятам, че е възможно, но само отчасти. Ще започна от чорапите – те са плетени и много красиво извезани. Следва везана бяла кошуля със сукман върху нея. Вместо тях, двете може да се заместят с фустан от зелено, алено или синьо китайско кадифе и пешчемал /престилка/, забрадка /шамия/, шарен кушак, като предпочитаният е с паун върху него. Струва ми се, че няма на друго място в Родопите такава красива стара носия, каквато носеха девойките в селата и махалите на общините Белица и Якоруда преди около 50 години. И защо да не започнат да я носят и днешните девойки. Но запазете спокойствие. Това няма да бъде ежедневна носия. Ако не, когато има сватби, то напълно възможно и нормално е носията да се облича 2 пъти в годината – на Рамазан Байрам и на Курбан Байрам. Необходими са само повече усилия от страна на майките да убедят дъщерите си и да извадят от сандъците или гардеробите тази красива носия, да ги накарат да я облекат, да се огледат в огледалото и приятно ще се изненадат колко им отива и колко добре им стои. Заслужава си, защото освен че е красива, тя има и нещо историческо заложено в нея. В нея е заложен стремежът към красивото в облеклото на много поколения жени родопчанки. Това трябва да се помни и да не се забравя. Преди няколко години мой приятел християнин от Разлог и бивш военен офицер ми се похвали, и то не без гордост, че е направил /ушил/ народни носии на тях двамата със съпругата му, на двете му дъщери и на техните деца. И, разбира се, те не стоят на окачалките в гардероба, а ги обличат на всеки по-голям християнски празник и отиват на орището /площада/ да се веселят. Свалям им шапка на такива хора, които са намерили добър начин да поддържат връзка с традицията. Народната носия е връзка с миналото, но тя носи послание към днешното, а и към бъдещите поколения. Имам преки впечатления и от с. Драгиново, където девойките не само на Байрам, а и на всяка сватба обличат традиционната местна носия, въпреки че са много модерни и през останалото време носят съвременно модерно облекло. И като красиво допълнение към носията е задължително гердан с нанизани на него 10-15 жълтици. Рядко са девойките, които не носят такива гердани. И винаги най-отдолу стои най-голямата жълтица. И нещо друго любопитно – всяка година на Гергьовден, 6 май, тамошните младежи, наредени и пременени, се изнасят в една красива местност извън селото, където се люлеят на предварително приготвени люлки, цял ден пеят, играят и се веселят…
Пешчемалът /престилката/ е най-важната и най-красивата част от женската носия в района на Бабяк.
За създаването й са вложени много труд и въображение, големи умения и майсторство, за да стане нещо наистина впечатляващо със своето многообразие от цветове и багри, които са така подредени, че излъчват истинска хармония, хармония, която е радост за очите, и доставя истинска естетическа наслада. Затова тази част на носията задължително трябва да се запази за поколенията. А това най-добре и най-сигурно може да се справи ръководството на читалището в Бабяк. Колкото се може по-скоро да намери пари и да изкупи определен брой пешчемали, които, убеден съм, стоят някъде из гардеробите на родопчанките. Защото сега само чрез читалището може да се съхрани пешчемалът, който е уникално творение на родопчанката.
Не са за пренебрегване и чорапите /вълнени/, на които има извезани такива елементи /мотиви/, каквито никъде другаде ги няма. В тях има прекрасна смесица на няколко цвята. Чорапите са дълги до над коленете, а шарката стига до 20 см над глезените. За обувките няма определени изисквания, но е желателно и те да бъдат в тон с носията. Традиционната забрадка с аспри постепенно бе изместена от шарения кушак с предпочитания към този, върху който има паун. И затова се нарича паюнев /паунов/ кушак. Те са търсени много както от жените християнки, така и от жените мюсюлманки и се внася най-вече от Турция и Русия. Преди години цената им дори достигаше 100 лв.
Като допълнение бих отбелязал и една важна подробност – опита да се наложи една нова носия, която не е характерна за тази част от Родопите и изобщо за тези географски ширини. В района на Бабяк жените и девойките, които носят такова облекло, се броят на пръстите на едната ръка.
Значи не е толкова тревожно, колкото си мислят някои.
ЯВОР ЧИТАКОВ
