В музея на "Алфа Ромео" в Италия
Като учител в СПТУ по машиностроене
В Италия
Иванка Димитрова е родена през 1949 г. в Дупница. Тя е учител по учебна практика с над 30-годишен трудов стаж от бившето СПТУ по машиностроене. Преди месец се завърна от Милано, Италия, където била при дъщеря си.
Ето какво разказа за живота си Иванка Димитрова:
„Моят прадядо по бащина линия Георги Сульов е бил участник в Първата световна война. Баща ми Христо е най-малкото от седемте деца в семейството. Той е бил участник в Отечествената война и е раняван. Чичо ми Стефан е бил ятак. Аз съм родена през 1949 г. в Дупница. Баща ми Христо е работил в завод „ДИП-Марек“, а майка ми Анастасия, която е родом от град Рила, е била тютюноработничка. Имам брат Димитър, който е учител по професия. С него заедно завършихме Института за учители специалисти в Сливен. Любовта ми към учителската професия идва от моята първа учителка в ОУ „Неофит Рилски“ в Дупница
г-жа Николина Пастушанска, след това класна ми беше
г-жа Методиева. След основното образование завърших Механотехникум „Акад. Сергей П. Корольов“, специалност „Студена обработка“, а класен ръководител ми беше г-жа Виолета Стайкова, преподавател по математика. Имам само хубави спомени от ученическите си години, както в основното училище, така и в Механотехникума. Мои учители бяха Лозанов, Цеков по практика, Миленкова и Манчева по физика и химия, Славка Сотирова и други. Тогава много ходехме на екскурзии из балкана, на Българското Черноморие, по Дунав… През лятото ходехме на практика в ЗИО по един месец. А след като завърших средното образование, започнах веднага работа в завода като фрезист на декел фреза и шлайфмашини. Работехме на две смени – първа смяна от 6.00 до 14.00 ч., а втора – от 14.00 до 22.00 часа.
Първата ми заплата беше 60.00 лв., след това вземах по 80.00 лв. Бяхме на една машина с колежката Мария Колева, но предимно работехме с мъже, като Иван Иванов, Христо Коларов, Иван Юруков, Димитър Цветков, Иван Златков ни беше ОТК. Бяхме млади и се справяхме с всички трудности. След това работих в База за развитие в Дупница, но съдбата ми определи отговорната задача да стана учител в СПТУ по машиностроене, където работих над 30 години, оттам се пенсионирах. Започнах работа по разпределение, след като завърших Института за учители специалисти в Сливен. Годината беше 1972 г., колективът ни беше предимно от мъже – учители по практика. Създавахме кадри за заводите ЗИО, „Хо Ши Мин“ и други. Тези кадри бяха много ценни за времето си, добре подготвени практически, и се справяха с работата в промишлените предприятия, които не бяха малко в нашия град“, сподели с носталгия по отминалото време Иванка Димитрова.
„И днес бизнесът има нужда от такива кадри и от училища като СПТУ по машиностроене, но за съжаление много от заводите в община Дупница бяха затворени. Кадрите няма къде да се реализират и голяма част от младите хора, децата ни, заминаха в чужбина, за да търсят препитание. Аз самата преди месец се върнах от Милано, Италия. Бях при дъщерята, за да гледам внука Виторио Натан, който е на три години. Дъщерята е от 15 години в Италия и там работи. Имам и син, който също е от 14 години в Италия. Животът там е много по-различен от България. Много голяма част от стоките са с 50% по-евтини от нашите. В спешния център в Милано приемат италианци и чужденци, независимо дали имат осигуровки или европейска карта. Ако ти издадат рецепта от спешния център, в аптеката нищо не плащаш. Услугите, като шивашките и обущарските, са скъпи, защото италианците си държат на занаятчиите, за разлика от България.
Храната е доста евтина, особено когато е на промоция. Хлябът е по-скъп от българския. Един килограм хляб е 3 евро, а има и по-скъп. Ето аз си купих в Дупница паста за зъби, която струваше 8 лева, а същата в Италия е 3 евро, а някъде е 2 евро. С един билет от 1 евро и половина можеш да ползваш различни видове градски транспорт за 90 минути. Всичко е чисто, няма безстопанствени кучета. Италианските пенсионери живеят щастливо. В градските паркове има специално обособени места за голф, където играят пенсионерите. Разхождат се щастливо с внучетата си. По пътищата няма дупки и кал. А ние, с нашата безотговорност към общото, никога няма да достигнем италианците“, с тези думи завърши разказа си Иванка Димитрова.
НИКОЛАЯ ИВАНОВА
