Бившият градоначалник Лазар Причкапов на 80 г.: На Сирни Заговезни прошка искам само от семейството си, на Благоевград нищо не дължа и Благоевград нищо не ми дължи, но сърцето ми е тук от времето, когато бе забравен от Цар, Бог и Аллах, а другите мислеха, че ние живеем по дърветата

Лазар Причкапов е роден на 29 февруари 1940 г. в град Белица. Член е на БКП от 1961 г. Завършва българска филология в СУ и обществени науки в Москва. Бил е секретар и първи секретар на ОК на ДКСМ и кандидат-член на ЦК на ДКМС. През 1971-1974 г. и 1976 г. е зам.-председател на Изпълнителния комитет на ОНС в Благоевград, а после и негов председател. От 1981 до 1983 г. е заместник-завеждащ отдел „Организационен“ и завеждащ отдел „Пропаганда и агитация“ при ЦК на БКП. От 1983 г. е първи секретар на ОК на БКП в Благоевград. През 1988 г. става първи секретар на областната партийна организация в София. Като член на ЦК на БКП по време на свалянето на Тодор Живков се обявява срещу това и е изключен от партията. След 2002 г. 2 пъти е избиран за кмет на Благоевград. С неговото име е свързано корпусното строителство в Благоевград, което превръща градчето от селски тип в модерен университетски център, с развита икономика, силно селско стопанство, добре обезпечено кадрово здравеопазване, широко разгърната образователна мрежа, максимално развита мрежа от културни институции и творчески съюзи. В продължение на 1 г. и 7 месеца над 100 000 строители от целия Благоевградски окръг работят на 3 смени по 7 дни в седмицата, проектите се правят – често в движение, от големите български архитекти Александър Баров и Атанас Агура, положени са 20 920 кв.м бетонова настилка и 4500 кв.м трайна настилка по пешеходната зона, измазани са 356 сгради, засадени са 28 000 броя храсти, построени са сгради на Партийния дом, ОНС, Съдебната палата и др. На финала на строителната епопея градът основно е преобразен и целият този грандиозен проект се ръководи от тогавашния първия секретар на ОК на БКП Лазар Причкапов.

На 29 февруари Лазар Причкапов, едно от най-емблематичните имена на Благоевград, навърши 80 г. „Не 20 високосни години“, прави поправката той. Не изглежда чак на 20, но в никакъв случай не изглежда и на 80. Дори за хората, които рядко го виждат, не е мръднал и на йота от времето, когато беше кмет на града. Годините не са променили нито енергичната му походка, нито гордо вдигнатата глава и изпитателния поглед, с който гледа събеседниците си. Съгласил се е на интервю с уговорката, че въпросите трябва да са само два, защото едва ли вече някой се интересувал от пенсионера Лазар Причкапов. Разговорът трае повече от 3 астрономически часа.

80 години – много ли са, или малко?

Дали са 80 или 20 високосни, въпросът не е дали са много или малко, а дали е дошло време за равносметка. Дошло е. А равносметката е: жив съм и съм изживял живота си дотук достойно. Много съм видял, много съм чул, в много неща съм участвал лично и от всяка ситуация съм извличал изводи, най-често в посоката какво още мога да изстискам от себе си, за да го вложа в работата. Защото не можеш да поемеш една задача и да я зарежеш по средата. Затова днес съм спокоен, че съм свършил успешно работата си. Нищо даром не съм получил, на никого нищо не дължа, никой на мен не ми дължи нищо. Мога да гледам спокойно хората в очите. Доволен съм от живота си, нямам вдигнат жълт или червен картон. И това не е самохвалство, това просто е моят живот. По-рано осъмвах по улиците, за да видя дали са почистени от снега и как върви строителството, сега съм по-лежерен – ставам, преглеждам вестниците и се събираме на кафе с приятели да обсъдим какво става в България, защо я докарахме дотук. Спорим. В никакъв случай не идеализирам предишните строеве, но и не мога да се съглася, че трябваше да бъде разрушено всичко. Сега, като минавам по града, още виждам стълбовете за тролеите, които поставихме. Днес ревем за промишлена зона, тогава имахме 3: Първа, Втора и Трета промишлена зона, и тролеите бяха за хората, които работеха там. Защо никой не ги махна сега тези стълбове? Годо ли очакват? Е, Годо няма да дойде. Няма да дойде, докато не се обединим всички и да решим, че край, така повече не може, след което да се захванем за работа. Не да правим недорасла демокрация със свирки и знаменца пред Народното събрание. А да работим.

Сталин и Конституцията на България

На нощното си шкафче имам 3 книги за Сталин – на руски език са и са писани от много грамотни и исторически просветени хора. Усеща се, че предават не реализирания му, а реалния му образ. Имам и един брой от Конституцията на България. Тъничко книжле, но ако можеш да четеш между редовете, много неща можеш да научиш. Да, и телефонът ми е там – хич не е модерен, той е от клас „трабантче“, защото по него могат само да ме търсят и аз да ги набирам. По-рано много ме търсеха, сега позвъняванията са много по-малко, но не съм се предал.

Юбилей без лица

Никога така мащабно не съм чествал рождения си ден, както 80-годишния. На 50-ата ми годишнина новоизлюпените демократи вилнееха в София и не ми беше до честване. Разбира се, със семейството ми винаги сме го отбелязвали, но без никаква помпозност, защото рожденият ден е личен празник. Сега обаче семейството ми реши да организира нещо по-мащабно. И в него няма да има никакъв политически привкус. В организацията му не участва партия, община или държавна структура. Семейството ми е партията. Поканил съм 120 души – хора, с които сме работили, с които сме се уважавали, представители на Пиринския народ. Аз думата население не я харесвам, народ е вярната дума. На рождения ми ден ще има само човеци и личности, но не и лица. Аз деля хората на човеци и личности, а от тях отделям категорията лица. Лицата ги свързвам с лицемерието, с лукавството. Защото лицемерието можеш да го откриеш на лицето, не на коляното. Е, лица не съм поканил. От целия окръг ще дойдат приятели и познати и много от тях са от онова тоталитарно време. Тоталитарно, ама беше арно. Много приятели имам, но сигурно са много и неприятелите ми. Неприятелите са такива от завист, затова не ме интересуват.

За пушката и кръста

Потомък съм на два рода. Единият е на яки българи – планинци, прегърнали пушката – по майчина линия, а другият род – прегърнал кръста. Ни се водят, ни се карат. Аз повече приличам на баща ми, който беше по-серт. Глава не навеждам, но свеждам пред родителите, семейството и хората, които са направили нещо добро за България. Баща ми, който е бил изключен от училище в 10-и клас за ремсова нейност, си отиде от този свят комунист. Беше член на БКП, но заедно с още трима членове на партията написаха писмо до Червенков за нередностите в Белица и Червенков взе, че го изпрати на тия, срещу които го бяха писали. Татко го уволниха на другия ден. Той работеше секач, после правеше хляб, а като шофьор го направиха и комисар – раздаваше купоните за храна. Като го изключиха от партията с мотив „за фракционна дейност“, после му предложиха да подаде молба пак да постъпи в нея, но той отказа. Каза им: „Няма да подам, защото не съм подавал и молба да ме изключите“. Беше суров, горд планинец и никога не се оплака. Майка беше по-блага, завършила земеделското основно училище, макар че баща й е бил в четата на Яворов.

Партията

Единственият изключен от партията Първи секретар на БКП съм аз. Няма друг и мога за Гинес да кандидатствам. И до днес не знам защо, но знам на кого го дължах – на тия, които тогава бяха около мен. На тези, които носят най-голяма вина за днешното състояние на България, а освен това се пишеха най-верните другари на Тодор Живков – Добри Джуров, Луканов, Станко Тодоров… Мисля, че се държах достойно до край и не предадох никого, защото предадеш ли човека пред себе си, предаваш себе си. Официалното становище беше, че ме махат, защото съм поддръжник на Тодор Живков. И разбрах за изключването си от в. „Дума“. На смъртниците са давали последна дума, на мен не ми дадоха.

Аз съм македонче, обичам…“

Първият ми детски спомен е от Белица, където щъркелът ме бе докарал и оставил на отговорно пазене. Бил съм трети-четвърти клас и помня, когато ме караха в училище да рецитирам „Аз съм македонче“. Аз нищо не разбирах, но по реакцията на родителите ми усещах, че нещо не е баш както трябва. Вечер не ме питаха дали съм си написал вярно задачата по математика, а дали съм „казвал стихотворението“. Знаех за кое стихотворение питат и когато кажех „не“, вечерта беше добра и спокойна. Помня още как над черната дъска висяха портретите на Сталин и Димитров, после до тях сложиха и този на Тито. По-късно ги подредиха Сталин-Тито-Димитров и накрая Димитров изчезна някъде в мазето. Днес няма да се изненадам, ако преведат „Аз съм българче“ на български език.

Властта и фабричното производство на сярна киселина

От 8-годишен съм във властта. Първо бях отряден председател, после дружинен. След като изхвърлиха баща ми от партията, мен ме свалиха от поста дружинен председател. Помня как ми свалиха лентата и я дадоха на едно момиче. Тогава Белица стана тясна за душата ми и отидох в гимназията в Разлог. Там, в гимназията, беше най-спокойният ми житейски период. Бяхме еднакво бедни, еднакво добри и еднакво гладни деца. Имах един учител по химия, бивш съученик на баща ми, който реши да си отмъсти от името на партията на мен и 2 години всеки час ме изпитваше на един и същи въпрос – фабрично производство на сярна киселина. Сега на сън да ме бутне някой, веднага мога да му изрецитирам отговора. Учителят въобще не слушаше какво отговарям и винаги ми пишеше 4. По-късно, в Софийския университет, аз бях партиен секретар на филологическия факултет и един ден той доведе в кабинета ми дъщеря си да търси за нея стипендия и общежитие. Казах му да чака партийния секретар, и излязох, но после един състудент ме издаде – каза му, че партийният съм аз. Никога не съм виждал толкова объркан човек като учителя. Въпреки спомена за сярната киселина му обещах да реша проблема с общежитието и го направих. Като Първи секретар всички ония, които изгониха от партията баща ми, които ми свалиха лентата на дружинен, ми бяха в ръцете, но никога пред никого не съм повдигал въпроса и не съм си мъстил.

Властта можеш да я вземеш, но трябва да знаеш какво да я правиш, да си наясно как се управлява. Първо, трябва да знаеш кого ще управляваш, какви нужди имат хората, да степенуваш тези нужди, да прецениш на кои социални групи първо ще помогнеш и задължително трябва да започнеш от тези, които ровят в кофите.

Малките-големи житейски победи

Една от тях са парите, които успяхме да издействаме за т. нар. Корпусно строителство на Благоевград. Първо ни дадоха 6 милиона, което щеше да стигне да боядисаме само сградите от гарата до хотел „Ален мак”, накрая, за 1 г. и 7 месеца, усвоихме 170 млн. лв. Отделно по 10 млн. лв. отидоха и за Сандански и Петрич. По онова време за същата строителна дейност, за целия окръг за една петилетка държавата даваше 45 милиона лв.

Вече като кмет на Благоевград за голям успех на моя екип смятам това, че докарахме газта в Благоевград – голям зор беше да я отклоним от газопреносната мрежа за Гърция. Направихме и първото 24-класно училище – Езиковата гимназия, спортната зала „Скаптопара“ с 1200 места, ски зона „Картала“ и вкарахме в града почти всички вериги.

А за своя лична житейска победа смятам решението ми да спра цигарите. Отказах ги след 30 години, в които бях стигнал до 3 кутии на ден. Един ден осъзнах, че не мога да се кача по стълбите, и реших: край. После имаше нощи, в които се събуждах, облян в пот и осъзнавах, че съм сънувал как пуша.

За победите си ордени нямам. Единственият ми орден е този, че съм жив. Имам обаче огромен архив, който по едно време бях решил да отнеса в Държавния архив, но после размислих. Не ми се дава.

Вярата

Не вярвам в Бог, не съм от ония, които ходят да палят свещи с надежда за опрощение, даже навремето като се запознах с владиката Натанаил специално помолих да го предупредят, че кръстове и ръце не целувам. Но като кмет бях решил манастир да строя, за да можем да засилим духовността на хората, защото народ без вяра загива. Ние го бяхме докарали само да вярваме на марксистко-ленинската идеология и когато спряхме да вярваме в нея, нищо не ни остана. За манастира избрах Дъбрава и даже го бях кръстил Дъбравски манастир. Не беше случаен изборът, по карта го направих. Имахме един триъгълник Хаджидимовски манастир – Роженски манастир и благоевградския християнския комплекс „Памет и вяра”, а втория го бях замислил да е Атон – Рилски манастир и Дъбравския манастир. Качихме се с Натанаил в селото да огледаме мястото и аз го попитах какво е нужно за един манастир. Отговори ми: здрава почва за основа, слънце, вода, завет и път, който не стига до манастира, а минава край него. Намерихме място, но не се стигна до строителство, време не остана.

Иначе винаги съм бил в добри отношения с духовенството. На 10 януари станах Първи секретар, на 11-ти януари първият, който дойде в кабинета ми, беше дядо Пимен – с един огромен букет червени карамфили. Бяха червени, не защото влагаше някакъв особен смисъл в цвета, а защото само такива се продаваха по магазините.

Не вярвам в Бог, но вярвам, че има сила, която може да раздаде възмездие на лошите. А те по пътя ми не бяха един и двама. Слагаха много таралежи през мен с надеждата да ги настъпя с бос крак, но аз знаех защо е там таралежът и успявах да си опазя крака.

Конфузи

Много конфузни ситуации съм имал. Помня веднъж с Милко Балев сме в ЗМК. Отиваме, там се събрало цялото ръководство, а на масата за заседания оставена една кашпа с цветя. Балев говори нещо на ръководството, те му говорят на него, аз стоя отстрани и слушам. По едно време Балев мръдна нещо, бутна масата, кашпата се килна, цветето се измъкна и отзад се показа микрофон. Всички замръзнахме. Директорът си изкара акъла, когато трябваше да отговори на директния въпрос на Балев защо го подслушваме. Оказа се, че микрофонът е останал от някакво предишно мероприятие, където е трябвало да записват речите, въобще замазахме положението, ама беше доста стресово.

И друг един случай си спомням. Трябваше да се видя за нещо с Боби Владиков, когото наричахме Владиката, и казах на Мария, секретарката, да го извика. След половин час тя надниква и ми казва: „Владиката дойде“. И в стаята влиза не Владиков, а дядо Пимен. Застинах, защото аз му бях обещал нещо, но бях решил, че може да изчака. Е, нямаше начин – бързо трябваше да се окопитя и веднага му свърших работата, че и отгоре нещо получи.

Без прошка

Днес аз съм един щастлив човек. Е, като всеки български пенсионер, все нещо не съм удовлетворен, но не съм от хората, които ще тръгнат да се оплакват и хленчат, да ръмжат и негодуват. Кръвното ми е нормално – наследствено е, друг е въпрос, че на много хора съм им го вдигал през годините кръвното и много на мен са го вдигали. Давам си сметка, че през изминалите десетилетия много неща съм могъл да направя, но не съм успял. Винаги е имало причини, които са извън мен, или пък времето не ми е стигнало. Когато съм обещавал нещо обаче, никога не съм го правел, мислейки тайно, че няма да го свърша. В такива случаи съм се извинявал. И съм убеден, че трябва да има закон за лъжата. Да, сигурно имам и грешки, може да съм обидил някого, но то е било, за да върви работата. Днес, на Сирни Заговезни, прошка обаче няма да искам от никого, освен от семейството си. Няма „Простено! Прости!“. Само от семейството си искам прошка. Чудесни са – и съпругата, и децата ми, и внуците, че и правнуче имам. И особено съпругата ми Мария, с която се запознахме на една студентска бригада и вече 54 години ме търпи. Ние, мъжете, малко обичаме да бягаме от семейните си задължения – сутрин ставаш по тъмно, вечер се прибираш по нощите, и през цялото това време Мария остана стожерът в семейството, който роди, отгледа и възпита децата ни, реализира се… И всичкото това го е правила заради мен. Да кажеш да съм я отрупвал с романтични жестове, като например закуска в леглото или нещо друго – имиии! Никаква романтика в мен няма и не е имало, защо да цапаме с такива закуски чаршафите? И затова казвам, че вече повече от половин век тя ме търпи.

Когато е трудно

Никога не ми е било много трудно, чак толкова много, че да искам да се откажа и да се скрия. Но ми е било трудно, когато съм си давал сметка, че пред мен има огромна отговорност. В основата на трудността е отговорността. В същото време виждаш пред теб човек, на когото разчиташ, а той в работно време играе карти. И въпреки това не съм уволнил никого. Само един уволнен имам – секретаря на общината го махнах като станах кмет, защото той беше от екипа на предшественика ми. Размествания съм правил, но след дълго обмисляне. Първо, дълго ще премислям един пепелник дали да го преместя или не, но като го реша да го преместя, няма сила, която да го върне на старото му място. Особености на зодията, вероятно – аз съм нежна рибка. Мога да дам заден ход, но всеки въпрос, колкото и дребен да е, го приемам за важен и хвърля всичките си усилия, за да го реша.

Пътят към Благоевград

Аз единствен от София до Атина знаех защо съм на работа в столицата в ЦК на БКП, колко време ще остана там и че ще продължа в Благоевград. Наблюдавах града от столицата и си мислех какво мога и как трябва да го направя. Преди да дойда, се качихме с един приятел на покрива на Профсъюзния дом, където сега е областната управа, показах му центъра и му казах: Всичкото пред нас – кочини, кокошарници, нужници, всичко ще бъде ометено. Той не ми повярва.

От този период знам какво е предателство. Предавали са ме и боли. Като почнахме тук строителството какъв ли не ме наричаха, пишеха изложения до Тодор Живков, а той ги даваше на Милко Балев, Балев пък ми ги носеше на мен и казваше: Прочети ги и ако смяташ, че е клевета, продължавай напред. Да те предаде този, на когото си вярвал, боли. Предателството няма социален строй, а завистта няма времеви сезон.

На Благоевград не съм длъжен с нищо. И той нищо не ми дължи. Бил съм много малко дете, когато за пръв път дойдох в Горна Джумая, тук спортувах. Още тогава обикнах този град заради сиромашията, заради трудовите хора. Тук започнах работа, като ме изгониха от София – пак тук дойдох. Душата ми е в Благоевград. Никога не ми е хрумвало да живея на друго място, камо ли в чужбина. Бях свидетел как успяхме да изправим този окръг, забравен от Бог, Цар и Аллах. Бях свидетел как после започнаха да се съобразяват с нас и как хората от останалите краища на страната постепенно започваха да се отърсват от убеждението, че тук ние живеем по дървета. Тогава народът работеше и пееше, но пеят само тези, които не са гладни. Сега вече песен рядко се чува.

Лопата и ножица

На площада – ей тук, когато през октомври 1985 г. направихме първата копка на голямото строителство, имаше едно дърво с дребни листенца. Града го проектираха невероятни архитекти и те направиха всевъзможни варианти, за да го запазят това дърво, но не успяха. Тогава възложих да разучат къде растат такива дървета. Откриха ги в Костенец и Белово. Лично се вдигнах и отидох да ги огледам. Взехме 2, докарахме ги оттам и ги засадихме пред сградата на бившия Партиен дом. А другите дървета пред сградата на общината ги докарахме от Мечкул, Сенокос и Брежани. Работата беше поверена на войниците от поделението в Симитли и беше много сложно – дълбае се дупка, вади се внимателно, за да излезе заедно с пръстта, повдига се с кран… Само едно дърво изсъхна.

Самото строителство не беше, за да посрещнем някакъв Дипломатически корпус, а за благоевградчани, за Благоевградски окръг и за България. Дотогава ние бяхме затворен окръг, а градът беше дрипав. Даже имаше период, в който се обсъждаше Дупница да е областен център, не Благоевград. Когато започна строителната офанзива, никой не вярваше, че може да се случи. Даже по едно време и аз се стреснах. Лесно е да правиш първа копка и да режеш ленти, труден е периодът между лопатата и ножицата.

Електроника с мирис на тютюн

Не станах кмет зна Благоевград за власт, защото като Първи секретар цялата власт от Ябланица до Сатовча беше моя. А и най-безвластни са кметовете – само задължения имат и всеки се чувства задължен да им дава съвети. Станах кмет, защото наблюдавах повсеместен срив на това, което бях оставил до 1989 г. – развита икономика, никаква безработица… Нещата всъщност се връщаха към началото на 60-те години, когато Благоевград беше пълен с едни изнурени, смачкани и обезверени хора, на които взорът отникъде надежда не виждаше. И знаеш ли кога нещата се обърнаха за Благоевград? При посещението на Живков през 1962 г., на откриването на Текстилната фабрика. Тогава той каза „Тук живее чистокръвно българско население“. Това беше границата, след която очите на хората заблестяха, придобиха увереност. Те не смееха да повярват, че тук може да се създаде икономика. Дотогава електрониката на Благоевград имаше аромата на низите тютюн. И след Текстила заводите започнаха да никнат един след друг. Без икономика всичко е загубено, но не икономика, която можеш да сложиш под ръка като шивашката промишленост, а истинска.

Къде сбъркахме

Не харесвам термина „преход“. Аз не прехождам. Една партия и една идеология за един живот ми стигат. А мястото, до което стигнахме след 30 години, не е от сега. Това е замислено отдавна и не е само софийско решение. Тукашно решение обаче е съгласието, тукашно е мълчанието, милите очички, тукашна е готовността да свалиш всички дрешки от гърба на народа, за да напълниш банковата си сметка. Сега сме над урва и никой не реагира. И няма да спра да се учудвам на безразличието, на търпението на българския народ. Какво значи ти да си милионер или милиардер, а чичо ти да рови в съседния контейнер да търси хляб? Големият проблем на въпросния преход обаче е промененото отношение към знанията. По наше време учителите и лекарите бяха много слабо платени, но във всяко семейство бяха издигнати на пиедестал и се знаеше, че детето непременно трябва да ходи на училище, защото това е най-важното. Днес не е така. Преходът помете този пиедестал. Превратът през 1989 г. премина в античовешка глобална перверзия, обещаното “светло бъдеще” се превърна в историческа безизходица, грабежът беше наречен приватизация, институционалната деградация стана демокрация, а разбойничеството – политика.

Кой съм аз

Не обичам първо лице единствено число – несигурно е. Много добре гали слуха, но без първо лице множествено число си за никъде. Да смяташ, че от теб започва животът, да отхвърлиш миналото и да не вярваш на това, което ще дойде утре, не е добре за теб самия. Пагубно за личността ти е и да отречеш това, което е било вчера, за да утвърдиш себе си.

Всеки ден си задавам въпроси, които касаят мен. Днес например се питах ще се хвана ли да напиша втора книга, или ще преработя и разширя тази, която издадох. Заглавието обаче няма да сменя – тя ще остане „Интервю със себе си“, защото човек трябва да е честен към себе си и към околните.

Реалист съм. Не съм някакво изключение, но животът ми е дал възможност да се реализирам по начин, по който го искам, затова съм му много благодарен. И ако мога да върна времето назад с 80 години, няма да променя и един ден от живота си. Е, може би ще се опитам да огранича контактите си с „лицата“ или да не съм толкова доверчив, защото заради тази моя доверчивост много пъти са ми дърпали килимчето под краката и само ресните ми оставаха. Но иначе всичко друго си го искам същото.

Разговаря: ВАНЯ СИМЕОНОВА

loading...


Коментар с Facebook

Подобни новини

1 Коментар

  1. Виктор

    Престанете да ни набутвате този боклук! Това е най отмъстителният и мръсен „човек“..Нещастник, който съсипа много човешки съдби! А, Благоевград е такъв, въпреки него. Просто трябваше да се направи нещо за този град по онова време…

    Отговори

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *