Иван Миленков е от Кюстендил. Завършил е военното училище във Велико Иван Миленков е от Кюстендил. Завършил е военното училище във Велико Търново, граничен профил, а после Военна академия. Бил е 44 години под па- гон, непрекъснато граничар. Пращан е в различни горещи точки на страната, пазил е южната и западната ни граница. Имал е почти всички титли от системата, стигнал е до чин полковник. Вече е пенсионер и казва, че както е модерно сега да се говори, се занимава с агрофитнес. Отглежда зеленчукова градина в село до Кюстендил. От две години пък се запалил по колоезденето. Има два велосипеда, а верен негов приятел е 15-годишен черен английски териер, който зимата прекарвал при сестра му в София. Като се пенсионирал, си казал, че се освобождава от часовника на ръката и началника над главата. Потомствен граничар, баща му също е бил ангажиран с охраната на държавната ни граница.
– Господин Миленков, коя е най-парадоксалната случка, която сте преживели на границата?
– Веднъж едно учение съвпадна с опит за преминаване на границата от нарушители. Оказа се, че попадаме в истинска обстановка. Един старец край местността Полетински камък задържа двама югославски граничари, единият въоръжен с до зъби, с автомат, и им казва: „Айде бе, момчета, откога ви чакам, кога пък успяха да ви облекат и в чужда униформа?“. Те му отговорили: „Ама ние сме войници, заблудихме се“. Оттам се обажда, че са задържани нарушители, които са истински. Старецът обаче не разбира, колегите ги хващат, завеждат ги в отряда, разпитват ги. Оказва се, че са се заблудили след порядъчна употреба на алкохол, и ги върнахме на югославските власти. Така ситуацията приключи в наша полза. Парадоксалното е, че съвпадна с учението на отряда по задържане на нарушители в действителна обстановка, а доброволните отряди така и не можаха да разберат, че това е бойна обстановка. Предполагам, че старецът, ако е разбрал, че това са истински нарушители, с оръжия и бойни патрони, едва ли е щял да реагира по този начин. Обаче човекът останал спокоен, обадил се.
– В практиката Ви имало ли е опити за преминаване на бежанци, които са особено актуална тема сега?
– Когато бях пратен на границата край Гоце Делчев 1991-1994 година, тогава минаваха големи групи емигранти – маронити. Това са християни от Ирак. Те се насочваха от България към Гърция. В Атина имаше маронитски център и оттам като емигранти ги преразпределяха в цяла Европа. Маронитите бяха преследвани на религиозна основа в Ирак. Хващали сме групи от по 20-30 човека, като най-малкото детенце беше на месеци, а най-старият човек беше на 82 години. Това беше една трагедия за хората. Те търсеха спасение, но ние бяхме длъжни да си пазим границата и си я пазехме. Задържахме ги, разпитвахме ги и ги качвахме на автобуса обратно за София. Останат в столицата за седмица и пак тръгнат надолу. Пак ги хванем. Имах една група с познати две млади момичета с баща, майка и един старец, вероятно техен дядо. Две поредни недели ги хващах и като ги познах, отделих ги от групата, а те си помислиха, че едва ли не ще ги разстрелваме. Едното от момичетата получи истеричен припадък, та се наложи да викаме Спешен център, после в неврологията с придружител. Все пак какво да си помисли посред нощ – отделят те настрани, въоръжени с автомати, нормално е да си помислят най-лошото. От София до Гоце Делчев пристигаха с автобуси, откъдето ги посрещаха каналджии. За съжаление сред тях наши бивши войници, служители, които знаеха пътеките до границата и ги водеха. Ние каквото можехме, правехме, пресичахме пътя им. Специално за двете момичета съм запомнил, че знаеха много добре английски език. Едната беше завършила математика в Лондон, а другата компютри в Америка, и с родителите търсеха спасение. Бяха на 24-27 години. Много симпатични, млади, интелигентни.
– Кога Ви е било най-трудно на границата?
– Най-трудно беше, когато бях млад офицер на застава 1981-1989 година, когато бяха кльоновете. За едно безнаказано нарушение наши колеги влизаха в затвора. Това да ти мине човек през границата, особено по време на Възродителния процес и ако е от турски произход, наказанията бяха страшни. Водеше се пропаганда, имаше центрове по Италия, Германия, които по радиостанция „Свободна Европа“ бълваха срещу нас. Партийната политика беше: изпуснеш ли нарушител на границата, те чакаше жестоко наказание – отиваш в затвора. Имах късмет и служих пет години на южната граница, а после 10 години на западната. Истинската охрана беше на южната, там бяха събитията, там бяха съсредоточени усилията. Докато на западната се гледаше с по-друго око. Ако на западната граница имахме по пет нарушения на месец, то на южната бяха по пет на седмица. Там бяхме постоянно в движение. По време на Възродителния процес беше ад, не давахме и пиле да прехвръкне.
– А имало ли е предизвикателства от самите турци?
– Не, но и аз донякъде ги разбирам, защото и политиката беше изкривена. Спомням си периода, когато на равни начала кандидатстваха етнически българи и етнически турци в Медицинския институт тогава, сега университет. Значи турчинът с оценка 2,5 става доктор, а нашият българин с 5,5 не може да влезе. И другото – спомням си, че навремето баба и дядо отглеждаха тютюн. При тях на годишна база им удържаха 40% данък, а заплащането беше 60%. На турците не удържаха никакви данъци и аз си спомням, че като бях в помашкия край, хората ми се хвалеха, че имали по 150 000 лева на книжка. Е, как няма да имат, доволни са. Но смяната на имената, това, че са с предимство, и притежанието на повече средства им даде възможност да се бунтуват. А подходът трябваше да бъде друг, като в Гърция. Как нашите българи станаха гърци и помаците станаха гърци? Значи гъркът казва така: „Какъв си ти? – Помак. – Щом си помак или там както се казва, за теб няма работа, за децата ти няма училище“. Тук също можеше да се постъпи така – дай предимства на българите, а не на турците, постави ги в икономическа зависимост, а ние решихме с нагайката и бича… насила. И на мен да ми кажат – от утре си Хасан, няма да се съглася.
– Преди 1989 година кои бяха най-честите нарушители?
– Криминалният контингент, който бяга от правосъдието или тук, в България, не харесва начина на живот, с прозападни убеждения. Търсеха по-добри условия в Западна Европа. Бяха единици, хора извън нормата на обществото, които са с по-особени виждания за живота, мързеливи, не им се работи и мислят, че като отидат на Запад, ще ги посрещнат с отворени обятия. Бягаха към всички страни от Западна Европа, а оттам стремежът им беше Америка и Канада. Аз дори в Гоце Делчев съм срещал хора, които са избягали през границата през 1951 година. Установили се в Канада и САЩ, взели са си хубава пенсия и на стари години дошли да си живеят по родните места. Взимаха по 800 долара пенсия, когато доларът беше 2000 лева, и тук се чувстваха като бохеми.
– Ако Ви помоля да направите едно сравнение по отношение на бежанската вълна, сега по-трудно ли е на Гранична полиция да се справи, или напротив?
– Не е по-трудно, защото сега разполагат с нова техника, видеонаблюдение, автотранспорт. Сега са по-улеснени и дори по-разглезени. Ние навремето не знаехме какво е ден и какво е нощ. Аз съм имал случаи по 8 пъти на нощ ставам на задействие на кльона и не съм имал време да си напиша документите, та не щеш ли да се прибера, да си почина, да видя семейството си. По един месец съм бил на границата. А сега какво е – осемчасов работен ден, много техника, много гориво, транспорт.
– А сега прави ли се достатъчно за задържане на бежанци?
– Хващат ги, имат много успешни акции.
– Вие защо станахте граничар?
– По наследство. Баща ми беше граничар, с него съм израснал по границите и това беше добрият пример. Не съжалявам, дори ако имам възможност да избирам, пак ще стана граничар. Трудна професия, но ме удовлетворява. Опитах се да запаля дъщеря ми да влезе в системата, но не се получи. Видя какви са трудностите и ми каза, че не иска да е като мен и да страда цял живот. Разви се в друга насока, не частен бизнес, а служител в застрахователна и пенсионна компания. Когато бях малък и на баща ми като му преподаваха политическа подготовка в поделението, някъде 60-те години, тогава научният комунизъм предвиждал, че до 2000 година в света ще настъпи световен комунизъм, няма да има граници, парите като единици няма да съществуват, а ще има равенство, братство. И баща ми беше спокоен, че няма да ставам граничар, ама така стана, че поех по неговите пътеки и не само по неговите, ами изкарах до пенсия. И границата си остана, и разделението също. Не се осъществиха теориите за световен комунизъм. Според мен светът се развива спираловидно на по-висш етап.
– А какво е мястото на кучетата на границата?
– За кучетата отговарях в Гоцеделчевския граничен отряд две години. Профилът ми от Военната академия е команден. Тя ми даде нов начин на мислене. Военната академия те кара да мислиш по различен начин, да взимаш правилните решения на базата на данни и информация. Обиколил съм Смолян, Гоце Делчев, а последните 11 години в поделението в село Лозно.
– Сега как прекарвате времето си?
– Държавата ми е дала максималната пенсия, за да не работя. На наш, местен език казвам, че се занимавам с агробизнес – зеле, картофи, домати. Реколтата е добра. Дори в двора на къщата в Кюстендил имам много овошки. Раздавах кайсии на приятели. От миналата година се увличам по колоезденето. Имам два бегача, сложил съм си и километраж. Правя големи преходи, последно като го гледах, бях изминал 2000 километра. Ставам в 6 часа сутринта и непрекъснато се занимавам с нещо, активен съм. Занимавам се с обществена дейност и в квартала, и в клуба на запасните офицери. В квартала станах инициатор за събиране на една подписка срещу спряна вода на чешма с минерална вода. Успяхме да я пуснем, помогна ни кметът Петър Паунов, той откликна, за което сме му много задължени
.ГЕРГАНА ИВАНОВА
