Читалищният секретар Богомил Тепавичарски, Георги Струмски и Елена Орозова
Като войник в поделението в гр. Самоков
Богомил Тепавичарски - читалищен секретар на ОНЧ “Ма-рек” - гр. Дупница
Квартет “Родина” към Гарнизонния клуб в гр. Дупница: Богомил Тепавичарски, Борис Дяковски, Петко Илиев, Иван Иванов-Жан и хореографът Светослав Михалчев /отдясно наляво/
Б. Тепавичарски в Париж
Със съпругата си Димитринка в Париж
Богомил Тепавичарски е роден през 1944 г. в китното дупнишко село Бистрица. Завършил е Втора политех- ническа гимназия в Дупница, а след това Института за културно-просветни кадри в Благоевград. Бил е комсомолски секретар в ХФК, инспектор в Окръжния съвет за култура и центъра за художествена самодейност в Кюстендил. 12 години е бил читалищен секретар в ОНЧ “Ма-рек”, сега НЧ “Зора 1858” в Дупница. От 2003 г. до 2007 г. по времето на кмета д-р Първан Дангов е бил кмет на село Бистрица. Богомил Тепавичарски има двама синове – д-р Йордан Богомилов и Николай Богомилов, адвокат и бизнесмен, в момента учи “Кинорежисура” в Москва, и е дядо на една внучка и двама внуци.
– Г-н Тепавичарски, роден сте в китното село Бистрица, община Дупница. Откъде идва интересното име на фамилията ви Тепавичарски?
– Името на фамилията ми идва от тепавица, воденица. Моят род е бил един от най-богатите родове в село Бистрица. Дядо ми Спас и баба ми Райна са били земевладелци. Нашият род е музикален. Баща ми се казваше Йордан, а майка ми Зорка. Майка ми беше организатор на певческа група за автентичен фолклор. Тя имаше меден глас, бяха толкова добри, че сега ако се потърсят в Златния фонд на Българско национално радио и Българска национална телевизия, ще се открият техни записи. Роден съм през 1944 г., имам една сестра и един брат. Сестра ми Антоанета, която е най-голямата, е много добра певица. Брат ми Бойко също пее много хубаво, тъпанът винаги му е в ръцете. Завърших основно образование в училището в селото, а след това Втора политехническа гимназия в Дупница. Защото имам музикални и театрални заложби, в гимназията изнасях с моите съученици сценки и концерти. След завършването на средното си образование служих в поделението в Самоков в ракетни войски. Свиря на акордеон от малък и там създадох народен оркестър, канеха ни на различни събития в Самоков. След като отбих военната си служба, три години работех като шлосер в завод ЗИО – Дупница.
– Вие сте възпитаник на Института за културно-просветни кадри, профил „Музика, театър и хореография“ в Благоевград. С какви спомени сте от студентските си години?
– Напуснах ЗИО и отидох да уча в Института за културно-просветни кадри, аз бях във втория випуск. В института бях приет профил „Музика, театър и хореография“, но изучавах основно музика, а театър и хореография ги взимах с допълнителни часове. Спомням си, че по теория на музиката ни преподаваше г-н Коцев. Той ни беше възложил за задача като изпит да съберем от нашия край от селата стара фолклорна музика, беше дал по един касетофон да записваме. Аз обиколих 6-7 села и на две касети записах стари народни песни от жените от селата. Преподавателят г-н Коцев, като чу и видя, остана много доволен. След това обработи голяма част от песните и ги пускаше в ефир. Създаването на института беше дело на Людмила Живкова, но за съжаление го закриха. След като завърших Института за културно-просветни кадри в Благоевград, бях назначен за комсомолски секретар в ХФК. Тъй като големите от Комсомола си получаваха заплатите от членския внос на редовите членове, ако не можех да го събера, ме лишаваха частично от заплатата.
– Дълги години сте бил инспектор в Окръжния съвет за култура и центъра за художествена самодейност в Кюстендил. Как се развиваше художествената самодейност по Ваше време?
– Художествената самодейност беше сърцевината на културата в читалищата, както и другите културни институти, като Профсъюзния дом на културата, Младежкия дом.…За да бъде човек на такова място, трябваше да има един антураж от специалисти, театроведи. С една дума, да създадеш един методически съвет, който да се разпредели и да работи с колективите по места. В Комитета за култура моя секретарка беше Нина Светославова – една много добра естрадна певица, която беше завършила „Театър”. Тогава се провеждаха прегледи на художествената самодейност и ние с Нина Светославова подбирахме колективите, които ще участват. Аз имах колега, който се занимаваше с музикалния отдел на центъра, но той се разболя и аз поех неговите ангажименти. С голямо желание и усърдие обикаляхме селата и градовете. Предварително се обаждах на читалищните секретари, че на еди-коя си дата ще се проведе среща с художествената самодейност. Правехме много хубави, емоционални тържества. Ходили сме на събиране на Копривщица. Това е отговорен форум, на който присъстваха хорове от цяла България. Всички участници спяха в палатки, а вечер всеки един от тях излизаше от палатката с гайда, акордеон, тамбура и започваше едно надсвирване.…Бяха прекрасни срещи. Работил съм с прекрасни колеги – председателя на центъра за художествена самодейност Петър Пешев, Иван Баничарски, Митко Неделчев, Жени Портарска и много други. По това време председател на Окръжния съвет за изкуство и култура беше Пенко Дамянов. Всеки ден група от десет дупничани, сред които окръжният прокурор Христо Христов, г-н Паунов, Желю Желев, методистът към Окръжната библиотека Виолетка Билярска и много други, работещи в различни институции в гр. Кюстендил, пътувахме сутрин и вечер на собствени разноски. Почти всички ръководни длъжности в кюстендилските институции се изпълняваха от дупничани. След това се преместих в Общинския съвет за култура в община Дупница. Кмет на община Дупница беше Йордан Смилянов, заместник-кмет и председател на Общинския съвет по култура беше доц. д-р Крум Чивиев. Работех с Веселин Иванов, Асен Диков, Георги Костадинов и други колеги. Тогава се постави началото на първите Майски празници на културата в град Станке Димитров, сега Дупница. Канеха се най-известните актьори, хорове, състави в България. Знамето се издигаше от изтъкнат деец на културата, една година аз също вдигах знамето. Създадохме една естрадна група „Балкан 50“, групата се казваше така, защото всички имахме мотопеди балканчета. Първо групата беше към читалището с ръководител Стоян Стоянов, а след това премина към Профсъюзния дом на културата. Оркестърът се състоеше от пет човека инструменталисти и пет човека солисти, единият от които бях аз.
– Вашата съдба е свързана с културата – 12 години сте бил читалищен секретар на ОНЧ „Марек“, сега НЧ „Зора 1858“. Според Вас читалищният секретар тогава ли имаше по-голяма роля за развитието на читалищното дело, или сега?
– Още като бях в Общинския съвет за култура ме извикаха заместник-кметът доц. д-р Крум Чивиев и кметът на общината и ми възложиха задачата да поема читалището. Беше събран целият колектив в хоровата зала и там бях представен пред тях. По-късно се проведе отчетно-изборно събрание, където бях избран в управителния съвет на читалището, а след това управителният съвет на читалището ме избра за секретар. Председател на читалището беше Борис Дяковски. На 20 септември 1980 г. започнах работа в читалището. По това време се правеше основен ремонт – реконструкция на цялата читалищна сграда. Зад театралния салон се направи допълнителна пристройка, в която бяха разположени гримьорните. Направи се централен въртящ кръг на сцената, парната инсталация към театралния салон. Дървените столове в театралния салон бяха сменени с тапицирани. Сменихме осветлението в салона и той придоби съвременен вид. Поправи се покривът на читалището, с което се спаси книжният фонд в библиотеката. Смени се дограмата на цялата сграда. Основна роля тогава беше тази на читалищния секретар. Той имаше за задача да подготвя заседанията на управителния съвет, следеше всичко това, което се пишеше като решения в протокола, да се изпълнява. За сектор „Културна дейност” отговаряше Тинка Станкова, която също беше завършила Института за културно-просветни кадри в Благоевград. Тя организира гостуването в читалището на големия актьор Васил Михайлов, народните певици Янка Рупкина, Надка Караджова от квартет „Славей“ и много други певци, актьори, поети и писатели. По-късно в читалището започна работа Живка Мантаркова, която отговаряше за сектор „Художествена самодейност”, също възпитаник на института. Счетоводител ни беше Анка Бачева, а касиер Вергиния Лашева. ОНЧ „Марек“ развиваше богата читалищна дейност и беше най-големият културен институт в Югозападна България и четвъртият в България. Диригент на смесен хор „Рилски звуци“ беше г-жа Слънчева, по-късно щафетата пое Бисер Михайлов. Със смесения хор „Рилски звуци“ ходихме в гр. Брянск за празника на Октомврийската социалистическа революция. Трябваше да маршируваме, но времето беше много студено и ние се настанихме в хотела. Вместо да маршируваме, наблюдавахме манифестацията оттам. Ходихме в Гърция в град Превеза на фестивал, а на остров Корфу на разменни начала с друг с колектив. Били сме в Чехия.… Читалището имаше богата езикова школа, изучаваше се английски, немски, френски и испански език. Директор на музикалната школа беше Добри Дачин. А по-късно стана директор на школата Йорданка Василиева. Ръководител на школата по български народни танци първо беше Славе Ситнилски, а след това Георги Жеков. Балетната школа се ръководеше от балерината Марияна Стамболийска. Със счетоводителката Анка Бачева често обикаляхме заводите и предприятията в Дупница. Директорите им, които бяха големи родолюбци, винаги отделяха средства в помощ на читалището. За разлика от днешните бизнесмени, тогавашните директори помагаха много за развитието на културата в община Дупница. Затова и културата в нашия град беше в апогея си. Венцислав Йовев от Комитета за култура в София, който е дупничанин, ни помогна да получим безвъзмездно голям автобус за нуждите на театъра. Беше направен безплатен ремонт. Тогава председателят на читалището работеше на обществени начала, за разлика от днешното време, съгласно устава на читалището. Читалищният секретар беше стожерът и основната фигура, която движеше цялата дейност на читалището и отговаряше за правилното провеждане на мероприятията. По мое време читалището и всички състави в него участваха в републикански фестивали и спечелиха множество медали, грамоти и награди. По това време подготвихме и реализирахме едно от важните мероприятия, а именно 125-годишния юбилей на читалището. За целта бяха изработени юбилейни медали, юбилейни значки. Юбилеят беше отбелязан с грандиозен концерт, на който читалището беше наградено с орден „Червено знаме на труда“ от Държавния съвет на Народна република България, връчен от кмета на града инж. Боян Георгиев. За юбилея комитетът за култура ни подари много хубав роял, докаран от Естония. По мое време се закупиха много народни носии за танцовия ансамбъл. Направих специално складово помещение за съхранение на тези носии и цялостно обновление на балетната зала, на залите по езици, на целия коридор на втория етаж на читалището и на канцеларията. Хоровата зала беше обновена изцяло. По това време чествахме и 90 години смесен хор „Рилски звуци“, което бе отпразнувано с грандиозен концерт, в който взеха участие и бивши възпитаници на хора като Арон Аронов, Любомир Дяковски, Петър Петров. Правили сме срещи с изтъкнатата наша съгражданка и обичана актриса Невена Коканова, поетични срещи с Георги Струмски, Петър Андасаров, Богомил Бояджиев, Константин Мазников, Христо Джонев и много други. Докато днес председателите на читалищата са доминиращи, а читалищните секретари нямат тази свобода на действие, както тогава.
– Вие сте играли на сцената на дупнишкия театър. С кои наши обичани актьори Ви срещна работата?
– Дупнишкият театър тогава беше към читалището, а аз играех на хонорар. Спомням си, че играех главната роля в пиесата „Всички са наши деца“ на Андон Папурков. По това време се изигра постановката „Самуил“, в главната роля Веселин Иванов. На сцената съм играл с Георги Бояджиев, Мария Дачина, Елена Францева, Елена Параланова и много други големи актьори. За спектакъла „Самуил“ обувките бяха изработени от Обувния завод, а дрехите от фирма „Марена“. Бяхме привлекли доста институции, които ни помагаха, защото участваха около 30 актьори. – –- Работили сте една година като електротехник в Либия. Какви бяха условията на работа и заплащането Ви?
– Имаше конкурс в либийското посолство, 180 бяхме желаещите за работа, от тях взеха 75 човека. Сред тях бях и аз. В Либия работих една година като електротехник в Тубрук. Първо ни настаниха в един хотел в столицата Триполи, а след това отидохме в Бенгази, който беше типично европейски град. Оттам ни изпратиха за гр. Тубрук и ни настаниха в къщички, които бяха строени от германци. В тях имаше всичко – от тоалетна и баня, до кухня и спалня. В централата имаше мазутни помпи с горелки в турбините. Имаше едно голямо съоръжение на брега на морето и там водата се вкарваше в централата за преработка на вода за пиене. Във водата за пиене се слагаше кафява и бяла прах, но от утайката й хората страдаха от бъбречни заболявания. Кадафи беше построил на либийците апартаменти, но те живееха в дървени бараки. Имаше един такъв случай – за да се настанят либийците в апартаментите, Кадафи беше съобщил, че на всеки човек ще даде по 200 долара като спонсорство. И масово либийците дойдоха на срещата с Кадафи, а по това време с един багер бяха развалили бараките. Либийците се настаниха в апартаментите, но постепенно пак започнаха да си правят дървени бараки. Има една поговорка: „Да не си жена и лампа в Либия”, защото лампата винаги свети, а либийската жена е винаги бременна. В Либия девойките и младежите не учат заедно, те са в различни училища. Либийките, докато са неомъжени, почти всички са тънки, а след като се омъжат, са все бременни.… Либийските автомобили са с каросерия, отпред сядат мъжете, а жените в каросерията. В Либия хората взимаха по 70 долара на месец, а моята заплата бе 390 долара. За една година спечелих 100 000 лева, с които си изплатих лекия автомобил и оправих къщата ни в село Бистрица. Докато бях в Либия, се хранех повече с риба, която си ловях от морето.
– Вие бяхте и кмет на село Бистрица по времето на управлението на д-р Първан Дангов. Защо решихте да се кандидатирате за кмет и какво направихте през Вашия мандат?
– Бях кмет на родното си село Бистрица от 2003 до 2007 г. Реших да се кандидатирам, защото имаше доста неща, които трябваше да се направят за селото. Трябваше да се смени ВиК инсталацията, канализацията на селото, това беше основно. Да се свърже мръсният канал на селото с колекторите на община Дупница. За съжаление и едното, и другото не можаха да се направят, защото нямаше средства. Два дни след встъпването ми в длъжност като кмет паднаха водопроводните тръби в горния край на селото, където беше водохранилището, и половината село остана без вода. Това беше много неприятен момент от моето кметуване. За целта трябваше да се направи подпорна стена, която беше дълга 39 метра и висока 7 метра. Свързах се с Комисията по бедствия и аварии, успяхме да вземем от спонсори да осигурим 390 000 лева, за да направим стената и се свържат тръбите.…
– Какъв кмет беше д-р Първан Дангов и помагаше ли на селото?
– Да, добре работехме с д-р Първан Дангов. Помагаше на село Бистрица. По негово време направихме ремонт на залите в училището в селото, направиха се вътрешни тоалетни, а преди това имаше само външни. Тогава в училището в Бистрица, което днес не съществува, учеха около 150 деца. Постепенно родителите започнаха да изпращат децата си в града и учениците в селото намаляха. Първия път аз запазих училището, направихме класовете по 12 ученици, но постепенно те намаляха и днес село Бистрица няма училище.…
– Със съпругата си Димитринка Георгиева, която също е била читалищен секретар и библиотекар, сте работили в Гърция. Кое Ви провокира да отидете на гурбет в чужбина?
– Съпругата ми Димитринка е завършила първия випуск на Института за културно-просветни кадри в Благоевград. Работила е като читалищен секретар в читалището в село Бистрица. Тя е пионер за създаването на школа по народни танци, но поради това, че не беше партиен член, партийните членове в селото бяха против нея. Заради този натиск тя напусна работа като читалищен секретар в Бистрица и започна работа като библиотекар в ОУ „Климент Охридски“ в Дупница. След като аз се върнах от Либия, съпругата ми замина на работа в Гърция. Там работи 15 години, гледаше възрастни жени. Заминах и аз. В Атина работех в един магазин за строителни материали, а вечер в една таверна. По принцип с гърците трудно се общува. Със съпругата ми имаме двама синове – д-р Йордан Богомилов, който е личен лекар в село Бистрица. Той има две деца. Внучката Дияна е магистър фармацевт, а внукът Богомил е студент по информатика в София. Другият ни син – Николай, е адвокат и бизнесмен. Има фирма за реклама в София и печатница. В момента учи „Кинорежисура” в Москва. Той има три филма, които са спечелили награди – в Италия, в Кан, Франция, и третият в САЩ. Той има син Николай, който е ученик в 7-ми клас в Националното музикално училище „Любомир Пипков“ – София. Той е пианист с редица международни награди.
– Вие свирите прекрасно на акордеон и сте създател на фолклорна певческа група „Веселие“. В днешно време лесно ли е да се занимаваш с изкуство?
– Да, аз свиря на акордеон и реших да основа фолклорна певческа група „Веселие“ в село Бистрица. Групата се състои от петима човека. Помагаше ни много със средства заместник-кметът Крум Милев. Аз също съм давал мои лични пари, но за съжаление вече става по-трудно. Групата днес няма дейност, но винаги можем да започнем отново, защото имаме изграден репертоар. След навлизането на демокрацията няма достатъчно загриженост от страна на политиците за развитието на културата, а читалищните секретари постоянно се оплакват, че заплатите им са малки, нашите заплати също бяха мизерни, но ние работихме с душа и сърце, а членовете на управителните съвети бяха все хора на изкуството, културата и образованието. Тогава председателите на читалищата не бяха бизнесмени, а бяха обикновени хора, но с положително отношение към работата на читалищата. Бяха личности, които уважаваха работата на своите колеги и лично участваха в живота на читалището. Защото, за да бъдеш председател на читалище, не трябва само да имаш пари, а да имаш възрожденски дух и чисто сърце. Интервю на НИКОЛАЯ ИВАНОВА
