Иво Атанасов е сред популярните ни политици. Бил е депутат в 5 парламента – в 36-ото, 37-ото, 38-ото, 39-ото и 40-ото народно събрание. Опитът му в политиката е оценен от президента Георги Първанов, който го назначава за свой секретар в последните години от втория си мандат. Роден е на 16 февруари 1953 г. в Кюстендил. Завършил е икономика в УНСС, но се реализира в журналистиката. Любимият му жанр първоначално е политическата сатира, после се утвърждава като есеист. Книгите му “Парламентът като “Мъпет шоу”, “Особена точка”, “Леонардо от Лисиците”, “Стъклената къща” и “Алпинистът без въже”, издадени между 1993 г. и 2012 г., са актуални и днес. Дълго време Иво Атанасов е сред най-активните и най-четените автори на левия вестник “Дума”. През юли 2013 г. е избран от парламента за член на СЕМ, а след изтичането на мандата му е пенсионер. Член е на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели. Ето какво разказва той пред “Уикенд” за живота си днес, като пенсионер, политическата и икономическата ситуация в страната.
– Господин Атанасов, с какво се занимавате в момента, изгубихте се сякаш от политическото и публичното пространство?
– При пенсионерите е така. Пък и достатъчно съм досаждал и в двете пространства. Опасявам се и с това интервю да не дотегна. Като посветил живота си на политиката, обаче е добре да говоря за нея, а не как лятото поливам доматите на село. Не е за вярване, но за толкова години само един младеж от софийските листи ме попита как по мое време в Кюстендил постигахме най-високите изборни проценти за цялата БСП. Сега сякаш победите не ги интересуват. А може би не сякаш. Не щат съвети от такива като мен, казват да си гледаме старините. Чудесно, но и аз, както всички, имам право на спокойни старини, поне в политически план. А как да съм спокоен, като виждам докъде доведоха партията? Като не искат да ме чуят, се мъча да свиквам с непотребността си. Хрумна ми да нарека това състояние на духа
СИНДРОМ НА ОСЪЗНАТАТА НЕНУЖНОСТ.
Той се лекува най-добре с деменция, но дано все още съм далеч от това лекарство.
– Вярвате ли в Сатурновата дупка и ако да – какво представлява тя за Вас?
– Сигурно всеки е попадал в такава, твърди се, че обхваща месец преди рождения ден. По себе си знам, че точно тогава се случват болести, катастрофи, най-различни други премеждия. С течение на времето дупката расте и се превръща в оня синдром, за който споменах. Моята вече достигна „предучилищна възраст“ –
ОТ 5-6 ГОДИНИ НЯМАМ АНГАЖИМЕНТ
за седмични колонки, след като през целия преход съм писал такива за различни вестници. Вече каквото кача във Фейсбук, това е. Моля Ви обаче за по-весел въпрос, че ще изгубим читателите с тези тъжни откровения.
– С какви чувства посрещнахте рождения си ден тази година? Притеснява ли Ви нещо?
– Отпадна едно от големите ми притеснения. Бях поръчител на приятелка, която се озова в невъзможност да обслужва кредита си. Стигна се до частен съдебен изпълнител, запорираха ми пенсията. И то във време, в което пишещият брат, ако не е вплетен в соросоидните мрежи, няма откъде да спечели 50 лв. с таланта и труда си. Сайтовете не плащат хонорари, макар и статиите ти да достигат сто хиляди прегледа. Със съпругата ми виждахме, че и приятелката е в много трудно положение и не я притискахме, въпреки че закъсахме с ремонти и имахме нужда. Формално даже тя не е длъжна да ми даде сумата. Пък и отдавна не съм на позиция, от която на някого нещо да зависи, та да се съобразява с това. Минаха няколко години и – о, чудо! – в навечерието на сегашния ми рожден ден получих от нея приятната вест, че вече й е възможно да ми върне, каквото ми бяха удържали със запора. Парите, разбира се, са важни, но по-голямата ми радост е за друго – възроди се вярата ми в човека! От многобройните разочарования я бях позагубил, но, ето, все още се срещат истински хора около нас.
– Кой е най-хубавият момент от живота Ви и кой най-лошият?
– В личен план, когато любимото ми момиче не просто отговори на чувствата ми, но и решихме да бъдем семейство. Преди няколко месеца чествахме 50 години брачен живот. Ще добавя раждането на сина ни и внука ни. В политиката сред ключовите моменти бих отбелязал местните избори през 1999 г. „Позитано“ 20 настояваше в Кюстендил да застанем зад кандидат-кмет на Евролевицата. Още тогава бях убеден, че е грешно да толерираме разните отломки от БСП. Цяло лято пленум след пленум, кой ли не дойде от София, но показахме характер, не отстъпихме и спечелихме. В изборната нощ Първанов звънна и сподели, че след Варна, където победи Кирил Йорданов, сме втората му приятна изненада. А в клуба на БСП изпаднаха в такъв възторг, че
СКАНДИРАХА: “ИВО – ПРЕЗИДЕНТ!”
Лошите моменти не са малко, но по-добре да не натоварвам читателите с горчивини. Ще отбележа само далечната 1982 г., Горбачов го нямаше даже, когато отказах да премина на работа в БКП. Уволниха ме, преживях го тежко. Затова са ми смешни сегашните антитръмпутинци, повечето от които нямат такава дързост в биографиите си.
– Успял човек ли сте?
– Като за произлязъл от низините на народа – да. Бях доста години депутат, заместник-председател на парламентарната ни група, оглавявах комисиите по култура и по медии. Статиите ми бяха сред най-четените, променяха дотолкова общественото мнение, че помагаха, поне в моя район, за убедителни победи. Ако рекордните проценти са в началото на пътя ти в политиката, когато още не е ясно какво представляваш, са доверие в аванс, но ако дойдат при последното кандидатиране, са оценка, и то отлична, за „цялостно творчество“. За погледа отстрани ще прозвучи странно, но можеше и повече. И не, не за мен, това би ми донесло предимно ядове. Когато одобрението към дейността ми беше достигнало върха си, а „отдолу“ ме искаха и номинираха, ръководствата ме спънаха и за президент, и за евродепутат. Опасната фаза на прехода, когато се питахме с кого да победим, беше отминала, съображенията вече бяха кого да уредим, пък дори и да губим.
– А богат?
– Не се оплаквам, а и не бива, особено като виждам в магазина как моите връстници се отказват от някоя покупка, за да им стигнат парите за сметката. Чак се чудя докога изнемогващата част от народа ще търпи. В един от безработните си периоди помолих главен редактор, който често ме поздравяваше за статиите ми, да ме назначи. Но любезно отказа – бил съм партийно оцветен, пък те разчитали на по-широка аудитория. Сякаш като толкова години ме пускаше във вестника, съм бил безцветен. Надявах се да се трогне от признанието ми, че докато бях в Народното събрание, съм публикувал 2000 статии, харизвайки хонорарите (тогава се начисляваха) на редакциите. Струваше ми се неморално да прибавям и други доходи към депутатската заплата. Ами да съм си ги взимал, беше реакцията му. Когато такъв човек не може да оцени подобен жест, какво да очакваме от хората, на които непрекъснато им се внушава, че всички „горе“ са еднакви? Дори в близкото гаражно магазинче ме питат дали са ми свършили парите, та си пия кафето на крак. Ако не носиш честността дълбоко в себе си, почти е невъзможно обществото да те насърчи към почтеност. И още нещо: доста политици се забъркват в далавери, защото половинките им мира не им дават с претенциите си за луксозен живот и екзотични дестинации. Благодарен съм, че моята не е такава.
– Защо според Вас лявата идея сякаш залиня в България и Столетницата се отдалечи твърде много от народа, който затъва, докато червените лидери си оправят дереджето?
– Лявото ни пространство беше безмилостно разпокъсано. Роенето продължава цели 35 години. Това вече не е моята партия, казва на висок глас поредният. Взима си егото и си създава „моя“ партия. Само че многото „мои“ партии не правят една наша. Влошава се не само представянето на БСП, но и сумарният резултат на левите формации. Редовите социалисти не напускат, година след година те, за съжаление, си отиват. А онези, които в предишното време бяха на добри постове и получаваха с предимство апартаменти и какво ли още не, дотолкова нямат авторитет пред потомците си, че не могат да ги приобщят към партията. А вероятно и не искат. Пък после Нинова им е виновна.
– Според Вас не е ли?
– Имам сериозна причина да не съм фен на Нинова. Преди няколко години, казвам го за пръв път, след нейно позвъняване пропадна назначението ми на позиция, на която щях да съм много полезен с опита си. Но в политиката
НИКОГА НЕ СЕ ВОДЯ ОТ ЛИЧНИ МОТИВИ.
Няма как само Нинова да е виновна. По мое време в Кюстендил имахме и загуби. Имах си и опоненти, които ми организираха заговори и опити за преврат. Но дори от тях никой не си позволи да ми припише цялата отговорност за някоя загуба и да ми поиска отстраняването. Вижте какъв морал имаше тогава!
– Има ли светлина в тунела за БСП?
– Увлечението по нови формати не спира, макар досега нито един да не излезе трайно успешен. Сега и Нинова ще прави проект, срещу което съм категорично против! Никога не съм подкрепял раздробяването на лявото пространство. Довчерашните съратници на Нинова обаче трябваше да подходят внимателно към нейните привърженици, които са много, а не с изключването й да ги подтикнат да я последват извън БСП. Уви, възможно е при това поредно разцепление да останат под 4-процентовата бариера както партията-майка, така и новата формация. И тогава вместо транспарант „Тук не е СДС!“ върху сградата на „Позитано“ 20, на входната врата ще цъфне кратка бележка „Тук не е БСП!“ Както след упадъка на синята партия и „Раковски“ 134 вече не е СДС.
