О.з. подп. Чупетловски със съпругата си и внучетата
Стамен Чупетловски като капитан
На клетвата на единия син с баба му и дядо му
Момент от военната му кариера
Оз. подп. Стамен Чупетловски е роден на 15 ноември 1948 г. в село Гълъбник, Радомирско. Там завършва основното си образование, а в Радомир – специалност „Електроснабдяване на промишлени предприятия“ в Техникума по електротехника. Висшето си образование завършва в МЕИ – София, специалност „Електроенергетика и обзавеждане“. След завършването на висшето си образование отбива военната си служба във НШЗО /Национална школа за запасни офицери/ – гр. Плевен, получава званието лейтенант. През месец май 1974 г. постъпва на редовна военна служба със звание старши лейтенант в поделението в Самоков. През 1979 г. е назначен за началник-щаб на противотанковия дивизион ПТУРС /Противотанкови управляеми снаряди/ „Малютка“. След това постъпва във Военната академия и същата година е назначен за командир на Трети дивизион – мобилизационен, а през 1982 г. за началник-щаб на полка. О.з. подп. Стамен Чупетловски е бил началник-щаб и заместник-командир по строевата част /подготовка на личния състав/ в 35-и противотанков полк – село Самораново, община Дупница.
– Подполковник Чупетловски, откъде произлиза интересната Ви фамилия?
– Родом съм от село Гълъбник, Радомирско. Някога това село е носело името Мусибек, на името на бея, който го е управлявал. Първият човек от нашия род, който се е заселил в това село, е бил от Чупетлово, оттам са го нарекли Чупетловия. Моят дядо Анани е бил кожухар. Баща ми Христо беше майстор дърводелец. Преди пенсионирането си работи като миньор, а след това като кантонер в БДЖ /Български държавни железници/. Майка ми Филка беше звеноводка в ТКЗС, а след това работи в една кравеферма. В нашето село беше една от двете модерни кравеферми за онова време. В строителството й участвах и аз, това беше през 1962-1963 г.
– Завършвате висшето си образование в МЕИ – София, специалност „Електроенергетика и обзавеждане“, но съдбата Ви отрежда да служите на родината. Разкажете за Вашата военна кариера?
– След завършването на висшето си образование, специалност „Електроенергетика“ в МЕИ – София, бях разпределен в НШЗО – Плевен, получих званието младши лейтенант и отидох да си отбия военната служба в поделението в Самоков, а през месец май 1974 г. вече бях на редовна военна служба със звание старши лейтенант там.
– Вие сте били началник-щаб и заместник-командир на 35-и противотанков полк – село Самораново, община Дупница. В какви учения и занятия сте участвали и имало ли е инциденти във Вашата военна кариера?
– През 1979 г. бях назначен за началник-щаб на противотанковия дивизион ПТУРС /Противотанкови управляеми снаряди/ „Малютка“. След това постъпих във Военната академия и същата година бях назначен за командир на Трети дивизион – мобилизационен. А през 1982 г. бях назначен за началник-щаб на полка. Още същата година на полка беше определено да извърши мобилизация.
На едно учение на полигона в Сливница един снаряд попадна на около 300-400 метра пред наблюдателния пункт. Грешката беше очевидна, но тъй като стреляхме с еднакви снаряди нашият и още един полк, предположиха, че този снаряд е от нас изстрелян. Поне три пъти ме накараха да питам на огневата позиция празна ли е гаубицата. На третия път началник-щабът на дивизиона по радиостанцията извика: „Пълна е с два снаряда“, явно ядосан от непрекъснатото питане. Тогава много се строяха полигони. На самоковския полигон, в чието строителство с електрооборудване участвах основно, се провеждаха много стрелби, в това число и от МВР и останалите поделения в гарнизона. За тренировка на артилеристите на вишката имаше монтирани телевизионни камери и три картечници.
Един ден, въпреки че заради стрелбите беше отцепен районът на пътя покрай реката, навлезе един човек с магаре. Обясниха му, че ще се провеждат стрелбите, той продължаваше да върви. Тогава с една от картечниците пуснах един ред трасиращи куршуми над него и не видяхме кога избяга заедно с магарето.
Имах един инцидент с един войник, който беше дежурен по батарея в поделението в село Самораново. Отивам вечерта на проверка на вътрешния ред. Дежурният по полк ми докладва, че дежурният по първа батарея е пил. Попитах го защо не го е сменил и арестувал. Отговори ми, че той не е искал да бъде сменен и арестуван. Тогава заповядах на двама сержанти да го вържат и да го вкарат в ареста, и дежурният да назначи друг дежурен по батарея. В ареста заповядах да го вържат така, че да не може да използва нара. На сутринта отидох пак на проверка, освободих го от ареста и му дадох 15 минути, за да бъде в строя за сутрешен развод. На уволнението си той ми разказа, че е очаквал много жестоко наказание, на което му отговорих, че първо това не беше той, а ракията, и второ, няма никакъв смисъл да му съсипвам младостта.
След години ме срещна случайно и ми припомни пак случая, защото аз не го познах. Разказа ми, че вече е женен и има дете, но е върл трезвеник.
– По Ваше време имаше ли извращения в армията?
– В полка в село Самораново, смея да твърдя, че имаше железен ред. Заради ограничения състав и голямата му натовареност. Последните години всички бяха през ден наряд. Те дори не успяваха да си доспят и може би това беше една от причините да не се стига до извращения.
– Срещали ли сте неразбиране от страна на командния състав?
– Да, като мой помощник по отчета на личния състав беше назначен офицер, който е прекарал дълги години службата си на границата. По някаква „дописка“ той трябваше да бъде наказан и изключен от партията. На събранието бях единствен, който гласувах против, за което бях упрекнат от началниците. Но не можех да допусна офицер, който е прекарал службата си на граничната бразда, да бъде наказан само заради някакви възгледи на някой си. Бях командир на батарея в поделението в Самоков, когато ме приеха в партията. Там имаше школа за младши сержанти – командири на оръдия, на която аз бях командир. В поделението в село Самораново също формирахме Школа за командири на оръдия от всички противотанкови полкове в армията.
Имах един интересен случай. На изпитите след завършване на школата бъдещите командири на оръдия трябваше да изпълнят две задачи – стрелба по неподвижна цел като мерач и стрелба по подвижна цел като командир на оръдие, за които не бяха отпуснати достатъчно снаряди. Аз много държах лично да се убедят в качеството на оръжието и да изпълнят тези задачи. Надскочихме лимита, но от управлението на Ракетни войски и артилерия след мое обаждане ни бяха отпуснали достатъчно снаряди и лимитът беше възстановен.
На втората мобилизация полкът беше развърнат с всички дивизиони. Стрелбите бяха предвидени да се провеждат на полигона в село Крайници, но командващият армия заповяда да се провеждат на полигона на Сливница. Трябваше да се изработят достатъчно подвижни танкове мишени, както и да се създаде организация за провеждането им. Тримата -командирът на полка, заместник-командирът и началник-щабът – аз, последователно три дни водехме по един дивизион на
Сливница и провеждахме стрелбите и връщахме обратно дивизиона. Това доведе до голям преразход на гориво и километри, за което бяхме извикани с командира на полка на червения килим при командващия на армията. Нямахме възможност да обясним на командващия армията откъде идва преразходът. Такова мъмрене отнесохме, че когато ни изкомандва – вън!, тръгнах да отварям вратата откъм пантите… А началник-щабът на армията ми посочи дръжката на вратата и ми каза: „Оттук, капитане, оттук!“.
– По-голяма част от днешните младежи приемат службата в казармата за загубено време?
– Ще си послужа с една приказка от народа: „Мъж, който не е бил в казармата, не е мъж“. И веднага ще обясня защо съм привърженик на това становище. Първо, казармата учи младежа, който до вчера е бил под грижите на мама и татко, на самостоятелност и ред. Второ, учи го на отговорност пред тези около него, защото много често, да не кажа всеки път, животът на хората около него зависи от него самия. Особено ако е младши командир, шофьор или механик водач. Всички те са в една машина, разчет са на едно оръдие или една бойна машина. Грешката на един може да повлияе много и на останалите. Сега кой може да даде тази подготовка на младежите? Изгубени са им мислите на тези, които твърдят това нещо. За тях сигурно е по-добре да убиват времето си в дискотеките? А кой ще им даде знанията за боравенето с оръжия, каквито и да било те, пистолет, автомат… За колко време се подготвя един младеж, за да придобие тези качества, за които говорих по-горе?! На тази тема някой може да каже, че съм „професионално деформиран“ и твърденията са ми такива, защото съм изкарал толкова години в армията. Но това са наблюденията на професионален военен.
– Със съпругата си имате 47 години брачен живот. Какви са трудностите, през които преминава едно военно семейство?
– Със съпругата ми Снежинка се запознахме в МЕИ – София. Тя също по професия е електроинженер. Оженихме се през 1970 г. На следващата година ни се роди първият син – Христо, който е кръстен на дядо си – моя баща. Вторият син се казва Иво. Животът на съпругата на военния е труден. Местенето от гарнизон на гарнизон води до това невинаги да си намери работа. Да устрои децата в училище. Да не говорим за ученията, походите, с които военният е ангажиран, и съпругата се изявява като мъжко момиче.
– С какво се занимавате днес като пенсионер и като бивш военен, как виждате живота в България?
– Пенсионер съм от 1997 г. Когато се пенсионирах, се чудех какво ще правя по цял ден. Сега се оказва, че не мога да намеря време за себе си. Върнах се съм електроинженерството и се налага да помагам на приятели по тези въпроси. Радваме се със съпругата ми на трима внуци, единият от които носи моето име. Разбрах, че те са най-голямото ми богатство. В едно предаване гостуваше един гост, който беше казал така: „Ние в Израел от пустиня направихме градина, а вие тук от градина направихте пустиня“. Той беше живял дълги години тук и затова можеше да му се вярва. Не знам с какво би могла да се гордее демокрацията, но да се унищожи икономиката, селското стопанство, да се деформира по безобразен начин здравеопазването, образованието, да се изгони мозъкът на нацията ни навън и да се лишат тези, които са строили това, което сега се разрушава, едва ли е повод за гордост…
– Какви качества трябва да притежава един офицер?
– Да обича родината си, подчинените си, да бъде голям професионалист, който непрекъснато се усъвършенства.
– Какво ще пожелаете на младите хора, които имат желание да изберат военната професия за своя съдба?
– На младите хора, които имат желание или вече са поели по този път, им пожелавам да бъдат достойни българи. Всичко минава и отминава, по-важно е какво ще оставиш след себе си, а не какво ще вземеш. Никой не е отнесъл нищо от този свят на другия…
Интервю на
НИКОЛАЯ ИВАНОВА
