Детският отбор на "Малеш" /Микрево/, 1990 г., Красимир е вторият отдясно, клекнал
Бащата на Красимир - Атанас Стоянов, с "Малеш" /Микрево/, първият отляво, прав, 1980 г
Европейското аматьорско първенство, 2007 г., Красимир е вторият отляво, клекнал. Тук са Борис Ралчев, Димитър Везелов, Костадин Стоянов
Красимир Стоянов на лагер с националния отбор 2007 г.
Красимир Стоянов /до съдията/като капитан на "Септември-98" /Симитли/, 1998 г.
Красимир Стоянов /вторият отдясно с №9, клекнал, 2006 г./ в националния отбор на България на европейското първенство за аматьори
Красимир Атанасов Стоянов е потомствен футболист. Играл е в юношеските и мъжки отбори на „Малеш“ /Микрево/, в „Септември“ /Симитли/, „Пирин“ /Благоевград/ и в юношеския национален отбор на България. През 2007 г. той участва и в Европейското първенство за аматьори като национален състезател. Участва и като финалист за Купата на България през 2009 г. с „Пирин“ /Благоевград/.
От 6 години е в Англия на един малък остров, намиращ се срещу Ирландия, където работи във фабрика за обработка на миди. Собственици на фабриката са двама англичани, в нея работят двама поляци и около 400 българи.
Кр. Стоянов е роден в село Микрево, община Струмяни, на 4.12.1980 година. Учи в местното училище, след това в Трето основно училище „Димитър Талев“ в Благоевград, завършва и Електротехникума „Никола Вапцаров“. Освен като футболист няма никакъв друг трудов стаж в България. Семеен е, съпругата му Илияна Анастасова работи като детска учителка към ОДЗ „Снежанка“ в Микрево, имат син Антонио, на три години. Баща му Атанас е бил учител, известен футболист и футболен треньор, а майка му Цветана е пенсионерка, бивша учителка.
– Краси, откога си в Англия?
– От 2011 година, но по-точно съм не в Англия, а на един английски остров, намиращ се между Англия и Ирландия, който се казва Ман.
– За шест години вече на чужда земя сигурно си имал възможности да опознаеш и острова, пък и нещо от Англия и англичаните. Покойният вече шоумен Тодор Колев често в песните си се питаше кога ще ги стигнем американците, според теб, ако не американците, то англичаните ще ги стигнем ли?
– Никога. Дори и на място да стоят, пак ще е невъзможно. Това е народ с традиции, има ред, дисциплина, организация. Няма да ги стигнем нито с доходи, нито с култура, манталитет, възпитание.
– Поне с футбол?
– Играл съм футбол и на професионално ниво в България и мисля, че тази игра я разбирам. Ако трябва да правя сравнение, и тук ще трябва да използвам думата никога. Та има ли място за сравняване, дори и отбори като „Лудогорец“, ЦСКА, „Левски“ не пълнят стадионите, че понякога и на дербитата помежду си са с по 2-3 хиляди зрители. Гледали сме по телевизията, а и на живо, какво става в Англия. Там и в третата зона имат прилични стадиони и се пълнят. Да си видял димки по пистите или хвърлени празни бутилки? Не, нали? Ами вика ли се, псува ли се като у нас? Пак не, нали? А пък що се касае до играта, то нашата все още е, както се казва, „игричка на зелена тревичка“, там си е игра, и то за публиката, игра за удоволствие. А така и трябва да е, че все пак тази страна си е и родината на най-великата спортна игра, която е позната на човечеството.
– За какво отиде и какво правиш в Англия?
– Както почти всеки отишъл в Англия – за пари. Като излязох от футбола, с нещо трябваше да се хвана. Не ми се откри нищо в Микрево. Аз в България, като изключим малко трудов стаж като футболист професионталист, друг нямам нито ден, а трябваше с нещо да се захвана.
– Как те посрещна Англия?
– Е, не с килимче. Посрещна ме по-точно един малък английски остров. Казва се Ман. Разполага с един град – Дъглас, и още няколко селища. Като цяло островът е добре устроен. В Дъглас работя в една фабрика за обработка на миди. Мидоловците ги ловят, а във фабриката се чистят, пакетират и изпращат като деликатесна стока за пазари из Франция и Италия. Аз лично съм в отдела по пакетирането. Най-любопитното за тази фабрика е, че се ръководи от двама англичани – баща и син, от работещите двама са от Полша и всички други – около 400 души, са от България. Така ние в Дъглас правим една сравнително голяма българска колония.
– Има ли и от Пиринския край?
– О, да! Даже и бивши футболисти, с които сме играли в Симитли, Благоевград. Там е Кирил Велев от Петрич, бивш вратар на „Беласица“, който постоя и под рамката на вратата на един от кварталните тимове на Дъглас. В Дъглас са още Краси Стоев и Бойко Наков, бивши футболисти на „Пирин“.
– Казваш, че мидите са деликатесна храна, а в твоето меню има ли ги?
– Не искам дори да ги помириша, както и да са готвени. Но има си хора, които ги обичат. Та италианците обичат освен миди и жаби, другите обичат змии, охлюви. На мен си ми допадат агнешко, свинска пъжолка, пък може и домашен бобец.
– Работата във фабриката тежка ли е?
– Тежка е, но ние си я правим тежка. Всички са отишли, за да печелят пари, и понеже се плаща на свършена работа и работен час собствениците не ни пречат да работим и по повече време. В началото и аз съм работил по 15 часа на ден, а сега съм към 10 часа, като се работи и в събота, и освен неделя няма друг почивен ден.
– Със собствениците в какви отношения сте?
– Отлични. Никакви спорове. Заработеното се плаща на седмица и без никакво забавяне. Впечатленията ми от работата в Англия са такива, че работодателят не се опитва да мами, а работникът, и да има възможност, не се опитва, че скоро ще му кажат. „О, много си ми симпатичен, досега ми служи добре, но занапред си търси друга работа“.
– Как е заплащането?
– Ами то е колкото си изкараш. Минимумът е по 8 паунда на работен час и ако работиш по 10 часа на ден, то за около 25 дни в месеца ще заработиш към 2500 паунда, а това си е към 5000 наши левове.
– Значи сте добре?
– Ами, сравнено с българската минимална работна заплата от 460 лева на месец, не добре, а отлично.
– Като сте толкова голяма българска колония, имате ли някакъв задружен живот?
– Не много, че почивното време е само в неделя. Пък и там най-главното е да се изкарват пари. Все пак поне на групи си правим излети. Ходим из парковете, правим си барбекюта. Там има много и всякакви игрища, та може да играем и футбол. На острова си имаме и наше си футболно първенство.
– Какъв е животът в Дъглас?
– И в Дъглас, а и в другите селища на острова си е Англия, живее се добре, всичко е уредено, хората са спокойни, радват се на живота си. Ще добавя, че градът е чист, има много спортни и други развлечения, хората са учтиви. Там като те срещне човек на улицата, ако не те поздрави, най-малкото ще ти се усмихне.
– По-скъпо ли е, отколкото в България?
– В България голямата грижа на повечето хора е осигуряването на храна, пък всичко друго как дойде. Там храната не е проблем за никого и е много евтина. Има и промоции, и който следи, може да си напазарува почти без пари. По-скъпи са услугите или наемите на жилища. Такива като мен, за да наемат квартира, трябва да се ръсят най-малко с по 80 паунда на седмица.
– Ходиш ли на мачове?
– Да. Стадионът в Дъглас е перфектен, но то в Англия и тимовете в най-нисшите групи си имат перфектни стадиони. За Дъглас ще кажа и това, че тамошните футболисти не са професионалисти и не само, че не им плащат, те си плащат, за да играят.
– Посещавал ли си други стадиони освен в Дъглас?
– Бил съм из Лондон, стъпвал съм на „Стандфорд Бридж“ на „Челси“. Каквото съм видял, все не е като у нас. Футболът в Англия си е нещо като религия.
– Краси, достигнал си до професионалния футбол в България, не съжаляваш ли, че си се отдалечил от него?
– Съжалявам. Баща ми Атанас беше голям футболист и треньор и имаше мерак да го отмина, но не се получи, че ми попречиха други неща. Едно е да искаш, друго е да стане. Тук ще спомена думите на нашия пирински войвода Яне Сандански, който е казвал, че „това, що на глава е писано, на камен неке да иде. Та на мен сигурно не ми е било писано…
– Кога започна да се занимаваш с футбол?
– Още като дете. Тате беше футболист и аз ходех на мачовете. Понякога след мач и ние, децата, подритвахме топката на стадиона, пък случваше се и в някоя градинка, на улицата. После ме включиха в детския тим на „Малеш“. Играехме в тогавашната окръжна група. Помня, че в Сандански загубихме от децата на „Вихрен“ с 15:1, но това беше в началото, а и играхме на трева с платненки. След време ме взеха при юношите. Понапреднах и постъпих в Спортния интернат в Благоевград при треньора Атанас Пецовски, като влязох и в списъка на представителния тим на юношите на „Пирин“. Тук искам специално да кажа за Пецовски, че бе треньор, който бе наясно с футболната азбука от А до Я и ни научи на много футболни умения, а и на ред. Като юноша на „Пирин“ имах честта да съм в един добър колектив, в който бяха и тогавшните ми приятели Димитър Бербатов, Ради Бачев от Симитли, Бойко Наков от Кресна.
– Какво си спомняш за Бербатов?
– Ами тогава никой не е предполагал, че ще стане световна звезда. Беше много техничен, но малко ленив.
– С юношите на „Пирин“ докъде стигна?
– До участия и в репубриканските първенства. Биехме почти всички и когато трябваше вече да погледнем към финал, все се случваше някой да ни отстрани. На два пъти това го прави „Левски“ /София/, в който играеха тогава и братята Йордан и Веселин Миневи, сега защитници на „Лудогорец“ и „Левски“. В Благоевград в едната година ги бихме с 2:1, като аз вкарах гол за 1:1, а Бербатов за 2:1, но в София ни го върнаха с 4:1.
– Бил си футболист и на „Септември“ /Симитли/?
– Да, това се случи, когатo Методи Калъмбов основа там школа по футбол „Септември 1998“. Три години бях там, като с мен от „Пирин“ /Благоевград/ дойдоха и Ради Бачев, Ради Митревски, с които поиграхме и в мъжкия „Септември“, който бе в „А“ окръжна футболна група, а треньор ни беше Йордан Боздански. В Симитли ми се случи и беда – счупих крак и трябваше дълго да се лекувам. Като се пооправих, заминах за Солун да си търся работа. Поработих, но скоро ме взеха във футболния отбор на град Верея, та хем ритах топка, хем ми плащаха. Играх и в отбора на град Казани, още в тима на град Трикела.
– Как завърши гръцката си одисея?
– Завърши, като ме взеха в мъжкия тим на „Пирин“ /Благоевград/. Взе ме като перспективен играч треньорът Стефан Гошев, като „Пирин“ тогава беше във „В“ група. Това бе към 2007 година, когато стана обединението на „Пирин“ с „Македонска слава“ на Росен Кацимерски. В отбора тогава играеше талантливият Борис Галчев.
– Бил си и в националния юношески отбор на България?
– Да. Това бе през 2004 година. Взеха само мен от Пиринския край. В тима имаше 8 състезатели от ЦСКА, още 8 от „Ботев“ /Пловдив/ и 3-4 от „Левски“. В доста мачове достойно защитихме честта на България.
– Имаш ли любим отбор?
– О, да, и той е „Пирин“ /Благоевград/.
– А от чуждите?
– Не, нямам. Предпочитам да гледам добри мачове, без значение кой играе. Предпочитам обаче английското първенство като най-велико, там е истинският футбол.
– Освен Гърция и Англия видял ли си друг свят?
– Бил съм на футболни лагери в Германия, попрошетал съм се из Италия.
– А докога ще си в Англия?
– Не знам. Отишъл съм за пари и сигурно ще е, докато ми се прииска да напусна.
– Как е природата на остров Ман?
– Там няма зима, няма минусови температури и всичко е почти целогодишно зелено.
– След Англия?
– След Англия в България, Микрево. Устроил съм се вече. Тате почина през 1997 година, но при мене е мама, ще си се гледаме, съпругата ми е разбрана, тригодишният ми син Антонио нека расте. Пътят към бъдещето ми е ясен, перспективен и с възможности.
– Сега като си тук след 6 години в Англия, виждаш ли някакви промени в България, в Микрево?
– Не. Може и да има, но те са толкова малко и дребни, че трудно е да се забележат. И по-лошото, че във финансовата оскъдица и липсата на работа хората са се скрили всеки у себе си и се ненавиждат един друг. Мисля, че нищо не е постигнато и по отношение на сигурността на живота и на кражбите, изнудванията, нагоре се шири корупция, властолюбие.
– Защо тогава ще се установяваш в Микрево?
– Ами защото все пак ми е родно място, тук са ми корените, тук и въздухът е свой, планината, всичко…
Ще добавя и това, че опитвам у себе си да съхраня и надежда, че все някога ще потръгне и хората ще станат по-добри, и така ще се поизчистят черните облаци, надвиснали над България.
Разговаря БОРИС САНДАНСКИ
