Адриан Зинков
На дипломирането в ЮЗУ "Н. Рилски" с благоевградския футболен рефер Бл. Манов
С хандбалния отбор на университета и наставника Н. Попов
На разходка в Берлин
А. Зинков често правеше безпомощни защитниците и вратаря с поразяващата си лява ръка
Бившите съекипници в "Интер Академик" и треньорката С. Арабаджиева на кръщенето на Даниел
Адриан Зинков е роден на 28 септември 1989 г. в Благоевград. С хандбал се занимава в продължение на 10 години, като преминава през всички гарнитури на „Интер“ /Бл/. Има повече от 100 мача в родния елит с екипите на „Цар Самуил“ и „Интер Академик“. Най-големият му успех е спечелването на сребро от турнира за купата на България с отбора на студентите. Завършва ЮЗУ „Н. Рилски“ със специалност „Педагогика на обучението по физическо възпитание“. В момента живее и работи в Германия с нежната си половинка Моника Дишева, с която имат син на 1 година. Наскоро тримата се прибраха в Благоевград, където малкият Даниел прие християнството.
– Адриане, колко години направи в Германия?
– Три, карам четвърта. Но все едно беше вчера, когато заминах за първи път. Толкова бързо лети времето.
– С какво се занимаваш там?
– Работя към фирма за доставка на матраци. Покривам територията на целия Берлин, Бранденбург, Франкфурт на Одер. Аз си шофирам микробуса. С това се занимавам от година и половина. Засега заплащането ме устройва. Уча езика и ходя на училище, за да търся нещо по-хубаво.
– А съпругата ти, преди да се заеме с грижите за малкия?
– Беше сервитьорка в една българска механа. След раждането имаше право да избира между 1 или 2 години майчинство. Решихме да се спрем на по-дългия период.
– Опита ли се да тренираш хандбал в Берлин и да започнеш в някой от местните клубове?
– В началото започнах тренировки, но така се случиха нещата, че нямаше как да ги съчетавам с работата. Самите занимания бяха много тежки във физическо отношение. Нямаше седмица, без да ми се подуе кракът, или да падна лошо, получавайки контузия. Това не ми даваше възможност да си изкарвам прехраната и трябваше да спра с хандбала. Ръководството на клуба искаше да тренирам 1 година и да получа подходяща подготовка, преди да ми предложат договор. През това време обаче нямаше кой да ме издържа, не беше нормално да прехвърля този товар на майка ми или жена ми. Езиковата бариера в началото също даде отражение.
– Приключи ли с хандбалната кариера?
– Не, имам си мечти в тази посока. Мисля да се прибера в България след няколко години и да помогна за развитието на благоевградския хандбал.
– Значи не мислите да оставате за постоянно в Германия?
– Засега нямаме такива планове, просто животът там е по-хубав за мен и семейството ми и това ни задържа. Иначе в България имаме семейно заведение и с брат ми имаме идеи как да го разработим. На този етап обаче баща ни не ни позволява и трябва първо да го пенсионираме /б. р. – смее се/.
– Следиш ли как се развива ситуацията около “Интер” и българския хандбал?
– За съжаление не ми остава много време. Поддържам връзка с треньорката Софка Арабаджиева и някои момчета, с които играехме заедно в отбора, но напоследък се случва по-рядко. Откакто се роди детето, почти цялото ми внимание, след като се прибера от работа, е свързано с него.
– Как протича работният ти ден?
– Ставам в 7.00 ч., приготвям се и в 8.00 ч. трябва да съм във фирмата. Там товарим матраците в буса и в зависимост от броя на адресите, които не са по-малко от 15-20 на ден, продължава времетраенето на курса. След прибирането в гаража шефът ми преценява дали да зареждаме стока за следващия ден, или да се занимаваме с допълнителна работа. Към 17.30-18.00 ч. се връщам у дома, взимам душ. Ако детето не е заспало, играем с него. После помагам на жена ми с къщната работа и гледаме телевизия.
– На кого кръстихте детето?
– На никого, името просто много ни хареса и на двамата. Като го видяхме, и решихме, че ще се казва Даниел. – Къде живеете в Берлин? – Малко встрани сме от центъра, в един тих и спокоен квартал в Източен Берлин. Кварталът се казва “Кьопеник”. В него живеят само немци. За разлика от централната част на града, където е пълно с турци, албанци и какви ли не други. В нашия квартал е много по-спокойно и за детето ни, има къде да се разхождаме, без да се притесняваме. Живеем под наем в 4-етажна кооперация. На първия етаж сме и ни е много удобно за детската количка.
– Стигат ли ви парите?
– Доволни сме, щом все още сме там.
– Контактувате ли с други българи, които живеят наблизо?
– Да, там имаме много познати и приятели българи. Но от нашия край няма. Повечето са от Варна, Бургас, Добрич и Кърджали, откъдето има доста български турци. Те имигрират в Германия и притежават голямо предимство, защото знаят турски. И се оправят, без да говорят немски, контактувайки с живещите от дълги години гастарбайтери в Германия. А ние нямаме избор – трябва да научим немския.
– На каква работна седмица си там?
– По принцип работя 5 дни във фирмата за доставка на матраци, но в неделя ходя допълнително, защото в момента жена ми се грижи за детето и трябва да компенсирам. Планираме след няколко месеца да започнем да го пращаме на детска градина за по два-три часа, докато свикне. След това и Моника ще тръгне отново на работа.
– Гостуват ли ви роднините в Берлин?
– Да, малко преди да се приберем за кръщенето на Даниел, ни дойде на гости моята баба Адриана, на която съм кръстен. Даже отпразнува рождения си ден там, погледа и малкия. Разходих я из града, получи се чудесен подарък за личния й празник.
– Нямаше ли вариант да продължиш в ЮЗУ “Н. Рилски” като преподавател по хандбал?
– Надявах се това да се случи, преди да реша окончателно за заминаването в чужбина. Мечтаех да ме приемат за докторант в университета. Кандидатствах два пъти, но все малко не ми достигаше. Посъветваха ме да опитам отново, но бях разочарован от избора и не го направих.
– Като какъв смяташ да се върнеш в хандбала?
– Мисля да стана треньор, разговаряли сме по темата с първата ми треньорка Софка Арабаджиева, която в момента е и председател на “Интер”.
