О.р. генерал Костадин Коцалиев е роден на 9 юни 1939 г. в Благоевград. През 1963 г. завършва право в Софийския университет „Кл. Охридски”. Работи като следовател. След завършването на Висшата школа на КГБ в Москва и АОНСУ (съответно през 1975-1977 г.) работи в отдел „Военен” на ЦК на БКП. Шеф на Главно следствено управление (ГСУ) от 1983 до 1990 година. Понастоящем е пенсионер. Ето разказа му пред в. „Банкеръ” през лятото на 2008 година.
След няколко телефонни разговора се уговаряме да се срещнем във Виенския салон на кафене „Роял” срещу посолството на Япония в София. Сряда, 25 юни, 11 часа, жега. В кафенето е малко по-хладно. Той си поръчва чай, аз кафе с мляко. Питам го как се е ставало в ония години голям шеф. Отговаря ми, че преминаването му от военния отдел на партията в следствието си било живо понижение. Поне така си мислил в началото… Продължаваме да говорим за лейтенант Коцалиев от Народната милиция до… генерал-майор Костадин Коцалиев, началник на Главно управление. Разказва ми как като стажант в Софийския градски съд се разминал с дипломацията. Отбелязва и годините, прекарани в АОНСУ, които по днешната терминология са си висши мениджърски курсове:
„Бях в Академията за обществени науки две години. По днешната терминология учехме управление на политическите и социалните дейности. Бяха четири специалности в един курс. Учил съм още автоматика, механизация на управленската дейност, оперативна психология, системен анализ… Тогава имах вече 10 години служба зад гърба си (връща се години назад, когато шеф на МВР бил Ангел Солаков, който като министър бил пред всички в България и който пръв въвежда електронноизчислителната техника в дейността на МВР, или както днес се наричат – информационни системи. В далечната 1968 г. във всички служби на вътрешното ведомство се създават отдели за информация и анализ).
Израстването на много хора в последните години стана много взривообразно, а много от тях не изградиха качества, които задължават публичното ти поведение да съответства на пагона. Един генерал не хленчи, не се принизява до нивото на запасен старшина…”.
(Следва дълъг разказ за стъргалата, през което е преминавал всеки кандидат за генералското звание до 1990 г., преди личният куриер на Тодор Живков, известен като Сашо Ракетата, да почука в ранна доба на вратата ти и да ти връчи лично поздравителното писмо от Държавния глава. Връщаме се на годините, прекарани в АОНСУ и след завършването й на работата му в отдел „Военен” на ЦК на БКП. Там наблюдавал следствието, затворите, пожарната, школата в Симеоново, Дирекция на милицията. За отдел „Военен” отговарял лично Тодор Живков. В последните дни на 1978 г. се създава Главно следствено управление (ГСУ).
„В доклада за създаването му беше записано, че не е преодолян обвинителният и оправдателният уклон, и независимо че има единен Наказателен и Наказателнопроцесуален кодекс, има различен стил и различен подход на работа… няма единен критерий за спазване на законността. Съществува вмешателство в работата на следствените служби и натиск при вземането на решенията… разследванията се водят от следователи към гражданската прокуратура, Държавна сигурност и милицията, от следователите при военната прокуратура… В указа за създаването на Главно следствено управление (ГСУ) беше записано, че началникът се назначава по предложение на министъра на вътрешните работи и главния прокурор от Държавния съвет, а следователите – по предложение на началника на ГСУ от министъра и главния прокурор. Това беше нечувано – в тогавашния социалистически лагер, в Западна Европа… След Десети ноември дойде някаква французойка и каза, че такова чудо няма, и те ликвидираха чудото… Да, такова чудо нямаше, но ако бяхме по-голяма държава и неликвидирана, щяха да вземат модела от нас. Но още тогава тези, които го създадоха, започнаха да вадят спици от него…
– Кои?
– …(мълчание)
– Кога се отзовахте в ГСУ?
– На 3 май 1982 година…
– Защо за убийството на Георги Марков продължава да се говори?
– Не знам, много ми е трудно да Ви отговоря, но имам мои четири доказателства, които изключват… Когато става събитието 1978 г., аз бях във Военния отдел. (На 7 септември 1978 г. – рождената дата на Т. Живков, на моста „Ватерло” Марков е ранен в дясното бедро с отровна сачма, която се предполага, че е изстреляна от агент на българската Държавна сигурност (ДС). Самият Марков разказва, че го е блъснал човек, който се бил навел да вземе падналия си чадър – оттук и станалото нарицателно „български чадър”. Здравословното му състояние рязко се влошава и писателят умира на 11 септември в лондонската болница „Сейнт Джеймс” от отравяне на кръвта, вероятно с рицин.)
Нямам никакъв спомен за повода, който ме заведе в прокуратурата при покойния ген. Капитанов, първи заместник главен прокурор и прокурор на Въоръжените сили… Събитието беше станало, аз влязох при него през секретарката. Беше лятото и беше топло…
– Септември месец…
– Беше топло, секретарката ме познава, естествено. Казвам й: „Искам да видя за малко генерала”. „Почакайте за малко” – отвръща ми тя и добавя, че в момента говори по телефона. Секунди по-късно влизам. Капитанов ми сочи с ръка, докато влизам, и казва: „Разбрахме се с външния министър без никакво забавяне да уведомят Скотланд Ярд, че ние сме готови да започнем да им оказваме пълно съдействие в тоя буламач, за който се приказва, че сме участвали… С Владо Велчев – по това време посланик във Великобритания – бяхме състуденти и близки приятели. Това му беше вторият мандат. Някъде в късната есен дойде за малко в България. Видяхме се в Ропотамо, говорихме шест-седем часа. Питам го какво стана с тая история, каква е тази дандания, какво е това убийство… Той ми разказа как Петър Увалиев, за когото чух за първи път тогава, му казал: „Убили го били. Уби го черният му дроб, от… препиване”. Усеща леко недоверие в очите ми и добавя: „Георги Марков ми е безразличен… Ако искаш вярвай, ако искаш не, това Владо ми го каза, че го бил чул от Увалиев…”.
– Това второто Ваше доказателство ли е?
– Имах първи и последен разговор по този въпрос и с началника на разузнавателното управление, покойния ген. Коцев, с когото бяхме близки приятели. И когато през 1982 г. в късната есен се заговори отново за тоя проблем, след арестуването на Сергей Антонов, го питам: „Бай Василе, каква е тая работа? Имаме ли някакво отношение?”. Той подскочи и каза: „Коста, и ти ли ме тероризираш? И да опровергавам, ще ми повярват ли? Поне да ги е страх, мамка им и прасетата!”. При нашите близки отношения нямаше причини да не ми каже, ако ние сме били вътре. Да ме погледне и да ми каже, въпреки че не си влизахме в периметрите, да си намигнем и да си кажем…
– И четвъртият пример, да го наречем условно четвъртото доказателство…
– Срещам един от следователите, той беше в Лондон по случая „Георги Марков”, лятото, края на 90-те – демокрацията е дошла и се е разгънала по всички посоки, аз не питам, но той ми казва, че е ходил в Лондон по оная работа. Казвам му: „Хванахте ли убиеца вече?”. А той ми отговаря: „Пийвахме с колегите от Скотланд Ярд и един от тях ми каза: „Ако се намери някой луд да дойде и си признае – ще намерим убиеца…”.
– Чувал съм, че човек, пряко замесен в убийството на Георги Марков, живеел в околностите на Пловдив…
– Да ти приведа един логически довод – защо ние нямаме отношение по този случай. Ние имахме много сериозни противници сред емиграцията, които работеха много сериозно. Нито един не е утрепан. Кой е Георги Марков? Бил писал „Задочни репортажи”… И Живков ги чел… Той се интересуваше само от едно нещо – дали някой от близкото му обкръжение не се готви да му заеме мястото.
– Имаше ли желаещи за това?
– Периодически се извършваше санитарна сеч…
Поръчваме си кафе. Отпиваме по глътка. Късметът му: „Време ви е за купон!”. Питам го:
– Издигането ви за шеф на Главно следствено управление свързано ли е с делото срещу Живко Попов? Заместник-министър на външните работи и заместник-началник на Първо главно управление на ДС?
– Тоя човек аз не го познавам. Не съм го срещал. Два месеца след като станах началник на ГСУ, ми се обажда Димитър Стоянов и ми казва: „Коста, обади ми се Тинко Воденичаров (помощник на Т. Живков), виж, приеми го… Дойде смлян, смачкан, бърка в задния джоб и от един омазнен вестник вади две хиляди лева. Обяснява ми, че Живко Попов подарил на сватбата на дъщеря му телевизор с видеомагнетофон. Телевизорът бил иззет. Но продали магнитофона. И носи парите… Не го поканих да седне дори. Казвам му, че ГСУ не е каса и че за това си има републикански бюджет”. (Тинко Воденичаров получил като подарък от Живко Попов телевизор „Грундиг” и видеомагнетофон, закупени със служебни средства. Общо е получил валута и вещи в размер на 13 732 лева. Същият е дал обяснения пред следствието и е възстановил част от получената апаратура.)
Питам за нещо, което съм чул през годините, в което се занимавах със съдебната система:
– Вярно ли е, че заседанията по делото срещу Живко Попов са предавани чрез телевизионна система, за да могат да се наблюдават пряко в ЦК на БКП? (от приличие изпускам името на Т. Живков)
– Не е ненормално да се интересува, макар че се съмнявам… Самият факт, че той (Т. Живков) отстрани и изпрати в пенсия Тинко Воденичаров, с когото бяха заедно от 1953-а… Мисля, че Живков вдигна ръка, след като дъщеря му Людмила Живкова загина. Това е мое лично мнение. Аз ви поверих щерка, а вие… Я да видя какво правят там. Сега говорят, че били невинно осъдени…
– Може пък наистина да са невинно осъдени…?
– Изкопаха три кила, изкопали са в гроба на баща на съпругата му… как се казваше това село… Осиковица, Ботевградско, три кила украшения, гривни, пръстени… други работи. След като стана известен този факт, престана да се говори за случая в апарата… (на ЦК на БКП)… Много долнопробен, криминален характер придоби делото… Докато до тоя момент се говореше, че бил заместник-министър, посланик, офицер от Държавна сигурност…
Разговаряме вече час и половина. Вниманието отслабва. Прекъсваме. И докато се уговаряме, да се срещнем на следващия ден за продължението, хвърлям последен въпрос:
– Каква е Вашата истина за ликвидацията на следствието?
– Има една причина. Тя е свързана с моята персона. Поне аз си мислех така тогава. Аз съм първият уволнен началник на централно управление в системата на МВР след Десети ноември. Датата е 15 януари 1990 година. Отивам аз в кабинета на Атанас Семерджиев… (разказва ми за познанството си с него, как в последните години преди Десети ноември си разговаряли и обсъждали дисидентска съветска литература, вестници и списания. Вече бил научил, че предстои задържането на Т. Живков. От Семерджиев научил, че го отстраняват, защото бил негов човек. На мен ми обяснява, че не се е запознавал лично с Живков. В МВР го канят да оглави правното преустройство на ведомството. След една седмица го уволняват окончателно от МВР. Негови колеги си мислели, че след месец-два всичко ще отмине, но се оказало, че причината е дълбочинна)…
…Само месеци по-късно министри, замове, включително и тези, които минаваха за перестройчици – всичко беше изметено. Но дълбочинната причина за мен е тази, която никой няма да я признае…
Говорим вече не само за следствието и за МВР… За МВР като цяло, но и за следствието. С политическо решение можеш да възстановиш обществени отношения, наречени модерен или постмодерен капитализъм. Но с политическо решение не можеш да задържиш приетото вече решение, което някои ще нарекат реставрация, а е път към постмодерна демокрация. Трябва да има само социална група, която трябва да поддържа тоя път. А историческо време за създаване на такава група, която днес наричаме класа на капиталисти – няма. Нямаш 150, 200 или 300 години… Новата социална група може да се създаде само с грабеж… Разрушават се специализираните структури на МВР, разрушават се структурите на държавния финансов контрол, разрушава се цялата съдебна система до ниво първо наказателно отделение на Върховния касационен съд, което гледаше присвоителните деяния. И за да бъде омагьосаният кръг максимално пълен, с мощно ура след конституирането на Великото народно събрание ликвидираме дознанието, за да се повиши защитата на правата на гражданите. Всичко се води вече следствие. Изваждаш от 300 души по 50-100 дела, хвърляш ги на следствието и батакът става пълен….
– Г-н Коцалиев, имах намерение да продължим разговора ни върху атентата срещу папа Йоан Павел II, защото няколко месеца след като оглавявате Главно следствено управление (ГСУ), арестуват сънародника ни Сергей Антонов като един от участниците в неуспешния опит за убийство на главата на Римокатолическата църква. Но преди това да попитам за професията следовател, една много сериозна професия, какви качества изисква?
– Безспорно, трябва да бъде физически и психически здрав. Да има юридическо образование – условие, което не може да бъде променено, или, както се казва на латински, sinequanon. И колкото по-нагоре в кариерата се качваш, трябва да бъдеш все по-равнодушен към жълтия метал… Не си ли равнодушен към жълтия метал по вътрешно убеждение, не ставаш… Всичко зависи от човека – от първите му седем години. От вторите му седем, когато се е формирал в някаква среда. А в морален аспект – следователят не трябва да бъде равнодушен към болките на хората, към проблемите на обществото. Ненавиждам егоизма. Колкото е по-голям и по-груб, толкова по-трудно го издържам. А когато стане белег или отличително качество на началници, на ръководители, започвам да се държа по-подобен начин винаги, когато мога да ги уязвя.
– А предателството?
– Да ти възложи държавата да се закълнеш в една кауза, да се закълнеш и я предадеш – това е едно отвратително явление, което личи и от цялата ни злощастна история…
– Почувствахте ли се предаден на 10 ноември?
– Не бих казал, че някои ме е предал, защото на 10 ноември нищо не се е случило… Тогава управляващата партия смени този, който беше, както се казва – рrimus inter parem (пръв между равни“ и… малко повече.
– А кога се усети някаква промяна?
– Трудно може да се фиксира ден, защото промяната на установения от държавата обществен и политически строй, прощавайте за този студен израз, беше подготвена и извършена в условията на измама. Беше прокламиран повече социализъм от оня… „белязания“ (б.р. – има предвид Горбачов).
– Вие повярвахте ли на „белязания“?
– От позицията на времето ще кажа, можете и да не вярвате, че аз не отворих книгата му за гласността и перестройката, въпреки че я получих още в първото й издание на руски. Може да ви се стори странно. Но нещо интуитивно, в кръга на мистиката може би ме е дърпало тогава… Така че да повторя още веднъж – на самия 10 ноември не стана нищо особено. Аз познавам достатъчно добре моята партия, защото съм й член вече 50 години. Баща ми, който и беше член от 1919 г., умря като собственик на две стаички. За него и майка ми, тютюноработничка, себеустройването, надутостта бяха нещо осъдително.
Строят се сгромоляса, защото провъзгласената икономическа основа на социалистическото общество – общонародната собственост, беше изпразнена от икономическо и юридическо съдържание. Може за някои да е пресилено, но е така… Работникът и служителят, селянинът и интелигентът всеки ден установяваха, че с ползването и разпореждането със собствеността се занимава някой друг…
– Кой беше този… друг?
– Занимаваше се държавата, един имагинерен собственик… Вижте и днес публичната собственост, вижте колко тъжно е нейното състояние… Кой представлява в парламента публичната собственост?
– А кой командваше преди години, кой ви даваше командите?
– Как кой ни командваше?!… Същата тази имагинерна държава… Вижте парадокса. Прокламирала е веднъж, че е държава на целия народ, че собствеността е общонародна, и, волю-неволю, дори и онзи, който не споделя това, заявяваше, че работи в интерес на общото. Но вътрешна връзка между носителя на правото на собствеността – държавата, и отделния индивид, елемент от народа, нямаше. И затова всичко се разпиля като звезден прах на Десети ноември, или по-точна след тази дата, когато всичко започна да лети под откос, като все едно го взривяват…
– Очаквахте ли да има репресии срещу вас, след като всичко това стана?
– Не, не! Не само че никой не е очаквал, даже приехме всичко това, защото всички се бяхме поддали на измамата. На нас всичко това ни беше омръзнало. Ето например невъзможността да пътуваш свободно където си искаш… На 1 септември 1988 г. трябваше да влезе в сила изменението на три основни закона, с които всеки можеше да пътува където си иска.
– Защо тези неща не станаха известни?
– Как защо! Съвсем съзнателно. Тогава възникна въпросът какво беше направено и с каква цел беше направено. Всички мълчат… всичко беше спряно. Кой щеше да отиде на някакви митинги…
– Говорите за Десети ноември…
– Да… В България вече имаше над сто хиляди арендатори. На лавки, на магазинчета, по т.нар. 43-о и 44-о постановление на Министерския съвет. Трябваше да се запише само едно изречение, че могат да преминават в наследство за повече от 50 години…
– А защо новата власт подгони лично вас, с какво бяхте или по-точно станахте неудобен?
– Неслучайно срещу мен и генерал Чергиланов беше изпратен много сериозен сигнал на 16 октомври, три дена след като СДС спечелиха „завинаги“, както обичаха да казват тогава парламентарните избори. По това време беше започнало ново дело за българската следа в атентата срещу папата. То трябваше да докаже участието на България в него. С това обвинение започна и скалъпеното срещу Чергиланов, мен и други двама офицери дело, че сме монтирали процес, за да прикрием участието на България в опита за убийството на папа Йоан Павел Втори. Имаше един недостоен прокурор – Йоцов, чиято съпруга съм назначил на работа в София, без жителство, деловодителка. Но не съжалявам. Имаше и един недостоен съдия – Раймундов… (говорим близо час за делото, гледано в края на юли 1985 г., заради което Коцалиев и Чергиланов бяха държани като обвиняеми над 10 години).
– Е, добре де, какво е Вашето лично участие в това дело?
– Не мислете, че шикалкавя, че бягам от отговор, но той е доста дълъг. Затова тук ще кажа, че не сме извършили престъпление срещу правосъдието. Не може една присъда да е потвърдена от три съдебни състава и от Държавния съвет преди 1989 година. След промените, през 1992 г., друг петчленен състав на Върховния съд да е отказал да я отмени и ние двамата с Чергиланов заедно с полк. Спасов и полк. Първанов повече от десет години да се намираме между небето и земята (от разговора ни на тази тема става ясно, че само за осем дни Върховният съд отхвърля направеното от тогавашния прокурор Татарчев предложение за отмяна на присъдата над Д. Димитров. Чергиланов, Коцалиев и останалите двама са арестувани, като за тяхното задържане са използвани „червените барети“. Кой е разпоредил, кой ги е поискал, какво е подготвено и какво е трябвало да стане, е тема на друг разговор).
– Възродителният процес? Как да го наречем? Решение за преименуване, за смяна на имена или…?
– Няма решение, няма заповед за това някой да бъде бит, да се стреля. За мен Възродителният процес не е нищо повече от период от време, за който се твърди, че е имало извършени престъпления, вписани в съдебните регистри. Делата са налице. Дали са образувани и водени законно, всеки може да провери… Щото българомохамеданите не са турци. Те изповядват мюсюлманската религия, доколкото са я овладели… Няколко дни след като в страната започнаха вълнения…
– Трябва да е било някъде след 20 май 1989-а…
– Та, обажда ми се министърът на вътрешните работи. Пита за нещо и казва: „Очаквам малко по-голяма активност от тебе“, т.е. от службата, която аз ръководя – следствието. „Другарю министър – отговарям му – там, където има проблеми, произшествия, нарушения на обществения ред, моите хора са там. Има произшествие, запалена кола или паднала ограда, заклан човек“. – „Не, все пак аз да ти кажа…“
Заминах за два-три дни из страната. Върнах се след четиринайсет. Имам лични впечатления от обстановката в Северна България, където имаше някои по-остри прояви. Имаше задържани хора. Не повече от стотина човека, които до края на 72-та часа задържане бяха останали около двайсет. При мен всеки ден се стичаше информация от цялата страна. Колата ми беше радиофицирана в онези далечни времена. Взех, че написах една докладна записка за моето мнение…
– Какво имаше в тази докладна записка?
– Тя беше описание точно какво се е случило, колко хора са задържани, какви дела има. Тя не прави опити да скрие нищо, да преиначи фактите. Внесох я в министерството, някъде около 10 юли, както си му е редът – подписана, подпечатана… Имаше и предложение – да бъдат прекратени всички образувани дела по държавно-политически причини, с изключение на тези с чисто криминален характер. Всички останали да бъдат прекратени и на наближаващия 9 септември да бъде обявена обща амнистия за деянията. Да се прекрати състоянието на гражданска… война…
– Не съм чул да е имало амнистия за тези неща…
– Ако не беше станал превратът на 10 ноември, а някои неща се бяха запазили, аз пак щях да си отида, защото на някои нямаше да им хареса това, което предлагах. Този документ е запазен някъде за моя приятна изненада…
(В този момент в главата ми зазвучава, не неочаквано, разбира се, нещо такова: „…насред „Площада на Забравата“, обръгнал от споделяне на тайни…“. Не си спомням къде съм го чул, срещнал или прочел, но въпреки това питам, отдавна сме на ти):
– Как ти, бившият шеф на следствието, участвал в изграждането му, виждаш неговото бъдеще, ако изобщо има такова. Изгорелите вагони край Мездра са факт, гърмя в Челопечене…?
– Нямам усещането, че в страната в момента има специализиран орган за разследване на тежки произшествия в икономиката… За това се изисква натрупан с годините мъчителен опит. Юрист, следовател, не стъпил в едно пожарище, не оцапал се със сажди и дим, прах от разрушения, обрича на провал подобно разследване. Мъчително се трупат знания в тази насока… Независимо че в началото на 90-те следствието претърпя много удари, ми се иска да вярвам, че с новото ръководство, с новия главен прокурор, с новия председател на ВКС, новосъздадения инспекторат, с новия ВСС ще настъпят положителни промени в тази посока. Но всичко това ще дойде от повишаване на взискателността и дисциплината, на чувството за отговорност. Цялата съдебна система има нужда от съществено комплексно усъвършенстване на „фарватера“ на новия, XXI век. Във всички случай обаче, докато настъпят законодателните и организационните промени, следствието не може да бъде държано във „фризер“ и да не работи по изключително важните проблеми (обяснява, че е недопустимо престъпленията, извършени от непълнолетни, да не се разследват от следовател). На следствието трябва да бъдат възложени още престъпленията, извършени от чужденци, за които съдът е постановил постоянно задържане; произшествията в икономиката с тежък и фатален изход; делата, образувани вследствие на оперативна работа; престъпленията, извършени от длъжностни лица от всички власти – законодателна, изпълнителна, съдебна, включително от самото МВР… Всички тези дела трябва да бъдат извадени от полицейското разследване, наречено още с грозната дума „дознание“. И трябва да бъдат под строгия и всекидневен надзор на прокурора.
