И тази 2020 година приключва с поредна антибългарска кампания в Северна Македония. Този път (за кой ли път!) Скопие отново подгрява лъжовен мит: през Втората световна война България била „фашистички окупатор“ на Македония.
Повод за бясната обществено-медийна кампания бе ветото на България (8 декември), отложило старта на преговорите за членство на Северна Македония в Евросъюза. Но искрата подлюти „езика на омразата“ още на 25 ноември, след злополучно интервю на премиера Заев за българската агенция БГНЕС. В него за пръв път политик от такъв ранг, макар и смътно, изяви съмнения за фашистка окупация на Вардарска Македония. „Изопна нервите“ на сърбо-македонистите с израза: „България не е фашизъм. Имало е някога една администрация в този момент, в началото. След това България се вдига заедно с антифашизма, бори се за свобода, за демокрация и безспорно е част от антифашисткия фронт. Български и македонски войски освобождаваха територии – Крива паланка, Куманово, целия регион, Скопие и цялата тази част“.
На 26 ноември под яростния натиск на опозиционната ВМРО-ДПМНЕ и недоволство в собствената му партия СДСМ Заев „доуточни“: “Постојат (съществуват) факти кои што можат да ги потврдат сите, а тоа е дека Царска Бугарија 1941 година застанува на страната на Тројниот Пакт на фашизмот. Во тие моменти никој не ги прашал Бугарите на референдум, ниту некој ги прашал каква е нивната определба за да можеме денеска цела Бугарија да ја оквалификуваме како фашистичка”.
Историко невярно съпоставяйки опозицията НАРОД – РЕЖИМ, Заев потвърди македонистката теза за “фашистичка окупациjа” на Вардарска Македония от България. Прикривайки историческата истина: има не окупация на територия с инородно, чуждоезично население, а освобождение на братя – по род, кръв, език и самосъзнание.
Македонистите обаче винаги “вадят от долапа” на миналото един угоден тям факт. Тогава БКП, во главе с Георги Димитров, клейми режима като “монархо-фашистка диктатура”. Историческата наука отдавна доказа: между 1934-1944 г. България има авторитарно управление. Подобно на серия авторитарни режими в Централна и Източна Европа, породени след Великата депресия (1929-1932 г.) в Полша, Румъния, Унгария. Но идеологически механично приравнени с държавно установения нацизъм в Германия и фашизма в Италия.
Струва си да приведем на малцина известен, но показателен факт. През 1980 г. на известния наш историк Илчо Димитров официално възлагат да подготви за печат Дневника на Богдан Филов, премиер на България (1940-1943) и регент (1943-1944). Това е времето на Людмила Живкова, когато тя инициира да се издадат трудове на видни наши историци (Васил Златарски, Петър Ников, Петър Мутафчиев и др.). Учени с европейска известност, след 9.09.1944 г. заклеймени като националисти и фашисти. През август 1985 г. ръкописът е даден за печат и отпечатан в началото на 1986 г. Тиражът, незнайно защо, е блокиран. Л. Живкова не е между живите, а в Политбюро на ЦК на БКП надделява ретроградното крило. За “духовната сфера”, медии и култура отговаря Йордан Йотов, убедил Т. Живков да спре дневника на “фашисткия учен” Богдан Филов.
“По време на приема – си спомня Илчо Димитров – който даваше в чест на Втория световен конгрес по българистика (май 1986 г.), Тодор Живков ми каза: “Книгата трябва да се спре, защото какво заключение ще си направят хората от нея: буржоазията е защитавала националните интереси, а комунистите са отстъпвали”. Такъв аргумент чух за пръв път и още тогава си помислих: не е ли предназначен специално за мен?”.
Живков не бил дребнав, а професорът го е приел лично. Живков е осъзнал поражението върху националните интереси, нанесено от Георги Димитров, сляпо поддържащ “червения македонизъм” на Тито. Осъзнал го още в началото на 60-те години, когато отменя “коминтерновската линия” по македонския въпрос. Но не посмял да премине “червената линия” и да заклейми Г. Димитров като национален предател. Върху му като “дамоклев меч” тегнел митът за “героя от Лайпцигския процес и неустрашим борец срещу фашизма”. В тесен кръг Живков изтъквал смазващо тежък аргумент: опасност да настрои срещу си Кремъл и ред европейски компартии (Италианска, Френска, Югославска), имащи реален принос в организирането на антифашистката Съпротива.
Тук ще припомним премълчани и малко познати факти, доказващи нелепото твърдение за “бугарска фашистичка окупациjа“ на Македония. Да, има българска администрация, но нито е фашистка, нито окупационна, а българска. Точно обратното на предходния период, когато
ВАРДАРСКА МАКЕДОНИЯ Е ОКУПИРАНА ОТ СЪРБИТЕ,
които унищожават български училища, гонят български свещеници, лишават македонските българи от политически права. В състава на Кралска Югославия тя влиза като Вардарска бановина, в която неслучайно Белград включва части от Косово и Сърбия.
Едно събитие предопределя странния развой на македонския въпрос. Събитие външно за България, но дълбоко свързано с Македония и съдбата на стенещите 23 години под сръбска окупация македонски българи.
„На 25 март 1941 г. – пише историкът Добрин Мичев – югославското правителство присъединява Югославия към Тристранния пакт срещу обещание да получи Солунското пристанище. Това предизвиква широко недоволство сред югославската общественост. На 27 март обаче „кълбото на съдбата“ затъркулва обратно: ген. Д. Симович извършва военен преврат и отхвърля Пакта. На Балканите настъпва коренна промяна. Хитлер решава да нападне Югославия и предлага на София да заеме Вардарска Македония срещу съгласие да участва във военните действия. София отказва и български войски не воюват срещу Гърция и Югославия.
Военният преврат изиграва ключова роля в съдбата на Македония, оттам на целите Балкани. Ако Югославия останеше съюзник на Хитлер, съдбата на Македония би била друга.
Но в историята няма „ако“. Какво получава България? Д. Мичев: „След бързия разгром на Югославия българското правителство получава разрешение да заеме Западна Тракия на изток от демаркационната линия Свиленград-Кюпрюлю-Дедеагач, както и Източна (Приегейска) Македония между реките Струма и Места, Вардарска Македония до р. Вардар и Западните български покрайнини, Поморавието до линията Пирот-Враня-Скопие, с градовете Цариброд, Босилеград, Пирот, Враня и Сурдулица. Западна Македония с градовете Тетово, Кичево, Гостивар, Дебър и Струга, както и няколко села южно от Охрид се предоставят под италианска окупация. Под германска и италианска окупация остават още Югозападна Македония с градовете Костур, Лерин, Воден, Енидже Вардар и др.“ (виж картата).
Когато немците разгромяват Югославия, в Македония масово се изграждат темелите на българската администрация. Спонтанната организация бързо дава плод. Янко Гочев: „Първи инициативата поемат скопските българи. На 13 април 1941 г. в освободено Скопие се свиква събрание на видни граждани и общественици, на което се създава Български централен акционен комитет за Македония (БЦАКМ). В неговия състав влизат 32-ма души, бивши дейци на ВМРО, лекари, интелектуалци. Избран е 8-членен изпълнителен комитет начело с адвоката Стефан Стефанов. Комитетът излиза с декларация, в която четем: „Един велик идеал – свободата, за която Македония води вековни борби с безпримерен стоицизъм и безбройни свидни жертви, е вече действителност. Македония, великата българска мъченица, е вече свободна! Усилията на цар Борис III доведоха това велико дело до щастливо осъществяване“.
Добрин Мичев: „В дните на трескаво създаване на българските акционни комитети във Вардарска и Егейска Македония българското правителство води трудни и сложни преговори с Германия и Италия за Македония. То предявява законни претенции за Солун и Охрид. Този въпрос е поставен и от цар Борис ІІІ по време на посещението му в Берлин. Но Хитлер упорито отклонява разрешаването му, аргументирайки се, че войната с Гърция още не е приключила…“.
Янко Гочев: „На 19-20 април 1941 г. започва навлизане на българските войски във Вардарска Македония. По целия път към вътрешността й българската
ПЕТА АРМИЯ ВЪЗТОРЖЕНО Е ПОСРЕЩНАТА
от населението. Навсякъде из градовете на Македония – в Крива Паланка, Куманово, Велес, Скопие, Щип, Битоля – е приветствана като истински освободител. Градовете са отрупани с цветя, ехтят български песни, а в шествия по улиците се смесват войска и население… Това е т.нар. „Български Великден”, честван в цяла Македония през април 1941 г. като освобождение. Характерна гледка: навсякъде из македонските градове се веят български национални знамена. Това изумява дори българските войници и офицери. Те знаят от свои роднини от Македония: наказанието в кралска Югославия за притежание на българско знаме е било в най-добрия случай дългогодишен затвор. Българите в Македония обаче ги укривали с риск за своя живот цели 23 години. Някои криели знамената в мазето на къщите си, други – най-отдолу, под дрехите, в раклата на бабите, а трети – зад домашния иконостас“.
Ключова роля в освобождението на Македония играе съдбата на престолнината на цар Самуил – Охрид. На дипломатическото поле пролет 1941 г. се очертава тегавият
„ОХРИДСКИ КАЗУС“ – ЯБЪЛКА НА РАЗДОРА
между Рим и София. За България решаването му има знаково, историко-културно значение. Поради факта, че Охрид е национална светиня. Не само е второ (след Преслав) духовно огнище на Първото българско царство, обител на св. Климент и св. Наум, но в края на Х-началото на ХІ век е и политически център на Западно-българската държава на цар Самуил.
Янко Гочев: „Дните от 20 април 1941 г. нататък, когато започва навлизането на българските войски в Македония, минават в Охрид много тревожно. Съдбата на старата българска столица е неясна. Охридчани разбират от свои роднини, че българските войски идват. Но дали ще стигнат до Охрид, не се знае. Там все още са се настанили като у дома си италианците. А албанците и турците се организират и почват борба за включване на града във „Велика Албания” под италиански протекторат“.
Съдбата на Охрид тормози цар Борис ІІІ и Богдан Филов. Трябва навреме да действат, да блокират опитите на италианците да оставят Охрид в границите на тяхната окупационна зона, в която властват албанците, от векове разбойнически ограбващи българското население.
Спешно се взема решение – по иниицатива на Богдан Филов: цар Борис ІІІ да иска екстрена среща с Хитлер. На 15 април Филов, известен, че в нощта на 14 април „югославската армия се предала безусловно“, препредава на царя ценна информация от Ст. Чапрашиков, изкопчена от Staatsrat (висш държавен чиновник) Turner, негов приятел: „Натоварен бил от Хитлер с цивилното управление на заети от армията на фелдмаршал List Тракия и сръбска и гръцка Македония. Казал, че Солун вероятно ще остане гръцки; за Воден и Лерин не бил сигурен; показал мъчнотиите, които бихме могли да имаме с италианците с Охрид и Преспа; Хитлер дължал много на приятелството си с Мусолини и бил наклонен да му прави отстъпки“.
Богдан Филов, тънко усетил историческия момент, разбира: „Само една среща на царя с Хитлер може да предотврати някои нежелателни решения“. В екстрен порядък вика Симеон Радев (писател, дипломат, публицист, роден в Ресен, Македония) и го натоварва „да приготви късо изложение по македонския въпрос, което да послужи на царя при срещите му“. На 18 април сутринта Борис ІІІ информира Филов, че срещата е насрочена на следващия ден (19 април) в главната квартира при Виена (Wiener Newstadt).
В 2 часа, неделя, 20 април, Борис ІІІ се връща, както пише Филов, „много доволен“. „Българският цар настоял много и за Солун. Обаче по този въпрос фюрерът не искал да се ангажира преди свършването на войната в Гърция. Разгледан бил и въпросът за Охрид. Фюрерът е казал на [външния министър] Ribentrop да има това предвид при разговорите с Ciano [граф Чано, дипломат №1 на Италия], които щели да станат на другия ден“.
Срещата се оказва повече от навременна за казуса „Охрид“. Б. Филов: „Особено благоприятно е обстоятелството, че царят е бил при Хитлер преди Ciano, който е имал среща на другия ден, тъй като изглежда италианците ще имат претенции и за част от Македония“.
Този случай доказва значението на изпреварващата информация, съчетано с несъмнения дипломатически талант на Борис ІІІ. Филов резюмира: „Работата се слага така: за Солун фюрерът още не бил взел решение; също и за гръцка Македония. Сръбска Македония до Шар и Качаник с Враня и Пирот ще бъдат наши…“.
На 21-22 април 1941 г. във виенския хотел „Империал” се срещат външните министри на Италия и Германия граф Чано и Йоахим фон Рибентроп. Чано отстоява албанските претенции върху градовете Дебър, Гостивар, Тетово, открито възразява срещу отстъпването на цяла Македония на България. Рибентроп се съгласява цяла Далмация да премине към Италия, компенсирайки претенциите на Рим за Македония. Историкът Стоян Райчевски: „Още през първия ден на разговорите Рибентроп уведомява италианския си колега, че претенциите на цар Борис III са за цяла Македония до бившата югославско-албанска граница. Освен това българският цар силно настоявал за Охрид, като българска национална светиня“.
На 24.04.1941 г. във Виена е подписан окончателният протокол за прокарване новата гранична линия. Според нея Охрид и Ресен остават за България, но към Албания преминават градовете Преспа, Струга, Дебър, Гостивар, Тетово и Кичево в Западна Македония, където освен албанци има и значителен брой българи. Така е очертана граничната линия между Албания и България, наричана по-късно „Виенска”.
На 29 април Б. Филов записва: „Приех между другото македонските дейци Коларов, Църношанов и Гюзелев. Първите двама току-що са се завърнали от обиколка в Македония. Разправят много интересни работи. Небивало въодушевление у българското население и много висок дух. В Охрид обаче са били посрещнати много зле от италианците, които не са ги оставили да влязат в контакт с местното население“.
Виенската спогодба принуждава италианците да предадат Охрид. Янко Гочев: „На 24 май 1941 г. се извършва смяната на гарнизона в Охрид. На централния градски площад в присъствието на много граждани и официални лица е проведена тържествена церемония (виж фотоса). Кметът Илия Коцарев е пряко ангажиран и лично участва в церемонията. Поднася специално приветствие към командира на българските войски. Денят е знаменателен за охридските българи и с друго събитие. За пръв път след 1918 г. в старопрестолния град на цар Самуил се отслужва тържествена литургия на български език, отслужена от Филарет (владика на Охридско-Битолска епархия) в храма „Св. Климент” при голямо стечение на богомолци, взели живо участие в църковното пение”.
Проблемите около разграничението на италианската и българската военна зона обаче не спират. На 21 юли Б. Филов с делегация посещава Рим, тържествено посрещнати от Мусолини и Чано. Тук Филов има възможност пред Мусолини да осветли исторически въпроса за етническите граници между българи и албанци. „Посочихме обаче – бележи в дневника – че има два особено болезнени пункта, при Тетово и при Охрид. За Тетово Мусолини не допущаше и да се спори, обаче слушаше с интерес доводите ни за Охрид и Ресен. Поискахме старата граница. Ciano се противопостави. Обяснихме, че въпросът не е само етнически, но и стопански. Ресен и Охрид не могат да съществуват при тези граници; ние ще трябва да изселим населението, което е лишено даже и от риболова. По този начин те, след като ни дадоха Охрид, сега фактически го правят да не може да съществува. Споменахме за Пещени; Мусолини поиска да му се посочи на картата и го отбеляза с голям кръг. Имахме впечатление, че Мусолини възприе нашето искане и каза на Ciano тихо: La linea sara cosi (Линията ще бъде такава)“.
Граф Чано в такава степен е обсебен от албанците, че приема всичко, което му казват. Противопоставя се енергично за манастира „Св. Наум“, понеже бил албански; албанците много държали на него и отстъпването му щяло да направи много лошо впечатление.
Дали граф Чано знаел, че пред него стои един от най-известните европейски историци, не знаем. Но бързо и с горчивина разбрал. Получил от професора двойка и „урок по история“. „Отговорихме – пише Филов – че това важи в още по-голяма степен за България. Албанците са мохамедани, манастирът е християнски; Св. Наум е историческа личност, известна в цялата история на министъра, и пр. Казах на Ciano, че бихме отстъпили, ако той би могъл да посочи поне един документ в полза на тезата, че манастирът е бил когато и да е албански. Ciano най-после каза, че по този въпрос не може да спори с нас… Явно бе, че Ciano е зле ориентиран“.
Историческата грамотност („ахилесова пета“ на днешните и вчерашни управници!) надвила агресивното невежество. Резултатът? Мусолини, известен с впечатляваща култура и познания, не само отстъпва за Пещени, но и заявява: „Солун трябва да бъде български“.
Ключова роля и значение има развитието на
ПРОСВЕТНО-КУЛТУРНОТО ДЕЛО В МАКЕДОНИЯ.
Почва с първите свободни масови чествания на 24 май – Деня на българската писменост и култура, две десетилетия забраняван в сърбо-окупирана Вардарска Македония. В Скопие „особено вълнуващо е пренасянето на „тържествения огън“ в църковно кандило от старата българска престолнина Преслав.
Ето какво пише в автобиография (1984 г.) Коста Църнушанов (родом от Прилеп), един от водителите на просветното дело. „През май 1941 година бях назначен за областен училищен инспектор в Битоля, бидейки притежаващ учебно-педагогическа подготовка и проявено родолюбие. Щастлив бях също да организирам за българското учебно дело там, където съм се учил и където заварих още живи некои от учителите ми. Възстанових ги на служба и през 1943 година ги чествувах при прославата на стогодишнината на Прилепското възрожденско училище“ (на фотоса К. Църнушанов е на втория ред отляво, с шапка и очила).
В сърбо-окупирана Вардарска Македония има видимо развитие само във военен план. На 1 май 1941 г. Богдан Филов отбелязва: „Минахме през Дупница, Кадин мост, Черната скала, Царево село, дето спряхме (пътувахме инкогнито). Пътят е лош само от границата до Царево село. Изобщо в Македония пътищата са много добри. Сърбите изглежда да са се грижили само за пътищата и казарми; всичко друго е занемарено. Минахме през Кочани: тясна улица, схлупени слаби къщи, доста мръсно, прилича повече на село и все пак е околийски център… Изобщо Македония е останала много назад както в благоустройствено, така и в стопанско отношение; навсякъде видяхме да се оре само с дървено рало. Голяма беднотия, въпреки плодородието на земята. Ще трябва много да се работи, додето се достигне нашето положение“.
Новата българска власт предприема значителните по обеми инвестиции и строежи на пътища, училища и други обекти във Вардарска Македония. Това не го прави окупатор. Държавата отпуска специално 10 млн. лева за благоустройството на Охрид. По официални данни българската държава прави инвестиции във Вардарска Македония за 37 000 000 лева.
Не по-малко значение има процесът на оземляване на безимотните и малоимотни селяни. Създадената в Скопие Дирекция по оземляването привежда в известност земите на сръбските колонисти и ги раздава на македонските българи. Много от тези земи са им отнети и дадени на минимални цени на колонисти с оглед ускоряване процеса на сърбизация. Само до края на 1941 година са раздадени около 1,5 млн. декара земи на македонски българи, през 1942 г. на 12 020 семейства са раздадени допълнително 280 500 дка плодородни земи, отнети от сръбски колонисти.
Зад горните цифри прозира тревожната
КАРТИНА НА ПЕРФИДНА СРЪБСКА КОЛОНИЗАЦИЯ
на Вардарска Македония. Видният журналист Данаил Крапчев, изпратен от правителството да провери ситуацията във Скопие, на 18 април е приет от Б. Филов. „Следобед – записва Филов – приех Д. Крапчев, който днес се завърна от Македония. Духът навсякъде бил много добър, особено в Битоля и Прилеп; само в Скопие и Куманово бил доста разколебан вследствие на усилената сръбска пропаганда. Нямало никакви прояви или желания за независима Македония“.
Интелектуалецът, родом от Прилеп, но от 35 години живеещ в София, не подозира колко напреднал е „туморният процес“ на сръбската колонизация на Вардарска Македония, чиито „метастази“ поразяват във всички посоки.
Елементарна съпоставка доказва йезуитски ДИРИЖИРАН ПРОЦЕС НА СЪРБИЗАЦИЯ на Македония. Османската статистика (1900 г.) сочи: в Македония има прибл. 700 сърби; българи – 1,181 336, турци – 499 000, албанци – 128, 711 души.
През 1941 г. в присъединените към България територии (23 807 кв. км) живеят 1 073 067 души. Етнически състав: 625 941 българи, 248 663 сърби, 185 457 турци, албанци и цигани, 8000 евреи и 5000 цинцари (власи). Най-мащабен е процесът на сърбизация в Скопска област. Там сърбите са 152 521 срещу 443 933 българи, а албанците 106 521 души. Че тук противопоставянето е най-драматично, доказва емоционалното ниво при идването на българските войски в Скопие. Червеният шовинист Светозар Вукманович-Темпо в доклад до Тито признава: „Народът посрещна с цветя българските окупатори, па даже и германците“. (Извори за ослободителната вojна на револуциjата во Македониjа 1941, 1945 г., Скопjе, 1968, т. ІІ, с. 187). Същото признава и бъдещият партиен лидер на СРМакедония и сърбоманин Лазар Колишевски (в. „Политика“, 27 май 1945 г.).
Богдан Филов е изненадан от сърбизацията на Скопска област. На 2 май 1941 г. пише в дневника: „Щом се мине границата, впечатлението е съвсем друго. Българският дух е бодър и добре запазен, обаче всички употребяват много сърбизми. Ученички от Скопие не знаеха вече български. Ако сръбското владичество се беше продължило още 20-30 години, в градовете сигурно българският език щеше да изчезне, поне у интелигентната класа“.
Не, „сръбското владичество“ след 4-годишно прекъсване е възобновено след 1944-1945 г. През тази „двулетка“ насилствено става „цезарово сечение“, пръкнало сиамски феномен („македонска нациjа“ – „македонски jазик“), чиято лексика продължава да се пълни със сърбизми. Включването на няколко сръбски (некирилски) букви в т.нар. македонска азбука, инфектирана с хиляди сърбизми в лексиката на „македонскиот jазик“, дава основание видният австрийски лингвист Ото Кронщайнер иронично да подхвърли: „Македонският език е българско наречие, написано на сръбска пишеща машина“.
Комплексната доминация на сърбизма и сърбоманството в Скопска област обяснява защо именно оттук стартира партизанското движение против българските воински части, наречени „фашистички окупатори“.
Митът, с десетилетия набиван в главите на ред зомбирани чрез учебници поколения: че Македония е окупирана от армията на фашистка държава. Това прави невъзможно да се приеме друго мнение. Мит, раждащ негативен отзвук и дори злост и омраза, когато се постави въпросът:
БЪЛГАРСКИЯТ ВОИН – ОКУПАТОР ИЛИ ОСВОБОДИТЕЛ!
В cтaтия в скопския ceдмичник „Фoкуc” (4.12.2020 г.) Дeян Aзecки, базиран на мнeниe нa гeрмaнcкия учeн д-р Мaйнoлф Aрeнc oт Мeждунaрoдния инcтитут зa прaвa нa eтничecкитe групи и рeгиoни (Мюнхeн), стига до извод:
„Бългaрcкитe вoeнни чacти учacтвaт в ocвoбoждeниeтo нa Мaкeдoния прeз 1944 г. и тoвa e мoжe би нaй-трудният фaкт, кoйтo трябвa дa ce приеме, кoлкoтo и дa ни звучи чуднo, oбиднo и нeприeмливo. Cъщecтвувaт дaнни, чe бългaрcкaтa aрмия мaрширувa кaтo ocвoбoдитeлнa пo цeнтрaлнaтa улицa нa Cкoпиe – днec ул. „Мaкeдoния“.
Казусът за ролята на Българската армия в Македония (особено в Егейска) през 1941-1944 г. е сложен. Конкретно за Вардарска Македония, Деян Азески е раздвоен: „Бългaрcкaтa aрмия бe eднoврeмeннo oкупaциoннa, aдминиcтрaтивнa, нo зa някoи и ocвoбoдитeлнa“.
Да, тя е била окупационна. Но за кого? За сръбските колонисти, хиляди от които се връщат със семействата обратно в Сърбия, лишени от земи и имоти, даром получени от сръбските окупационни власти след 1919 година. Логично е партизанското движение в Македония да стартира именно в северната част, дето са концентрирани над 60% от сръбските колонисти. Когато в края на февруари 1943 г. в Скопие идва пратеникът на Тито – черногорецът Светозар Вукманович-Темпо, той разформирова Покрайнинския комитет на БРП(к) и създава Македонската комунистическа партия. Както и партизанското движение срещу „бугарските воjски“. Но в началото – научаваме от неговите спомени (Svetozar Vukmanović Tempo. Revolucija koja teče. Memoari. Knjiga 1. Komunist, Beograd 1971, s. 331-335) – е повече от разочарован. Подкрепят го само сръбските колонисти и сърбоманите.
В дневника Богдан Филов споменава „изселване на мъжко население“, визирайки сръбските колонисти, които няма какво да губят. Именно те първи се включват в партизанските групи, които сърбо-еничарят ген. Михаило Апостолски нарича „македонски“, надувайки тяхната численост и значимост. В края на 1943 година, когато Българската армия провежда „прочиствателна операция“ на 31 декември Б. Филов пише. „От вчера е почнато провеждането на акцията в района на Козяк планина (северно от линията Куманово-Крива паланка) с изселване на мъжкото население“. Очевидно тук визира сръбско, а не „македонско“ население.
Особено се тормози М. Апостолски за съдбата на „македонците“ в Пиринския край (днес Благоевградска област): „Така, Македонците во Пиринска Македониjа, чиjа положба (положение) со влегувањето на Бугариjа во воjна уште повеќе се влоши, независно од стратегиските концепции на Бугарската работничка партиjа (к) – уште од jули 1941 година започнуваат со вооружени борби против бугарските власти“.
В коментар за „Дойче веле“ (11.10.2020 г.) Арсим Зеколи, ексмакедонски посланик в ОССЕ и политанализатор, хвърля светлина върху т.нар. „масова култура на омраза“ в Северна Македония към България. Признава, че първоначално отдавал това изкривяване на комунизма и на цензурата. После се замислил: защо македонците имат толкова много ругатни и обидни изрази за българите („азиатци“, „татари“), за гърци, турци и албанци, но по отношение на Сърбия и сърбите изцяло липсва „целият този репертоар от унизителни имена, ругатни и подигравки“. Според Зеколи причината за това отношение може да открием в един афоризъм на Волтер: „Ако искате да разберете кой властва над вас, опитайте се да разберете кого не бива да критикувате“.
Струва си да се позамислим върху този „феномен“. Обясняващ много. И, в частност, свързан (според Зеколи) с „традиционната зависимост на системните политици в Скопие от официален Белград“. Според него тази зависимост е част от културата на клиентелизма и от начина, по който функционирала системата в бившата СФРЮ. Откъде обаче произтича масовата култура на омраза срещу съседите „общи по кръв и език“? Омраза, превърната в манталитет и крепител на „македонскиот идентитет“. На този въпрос Зеколи отговаря: „Откритата омраза не се основава на чувството за превъзходство, автентичност и самостоятелност спрямо българите. Тя по-скоро произтича от дълбоко вкорененото чувство на малоценност и срам от собствената сервилност спрямо Белград. Това чувство се проектира негативно върху други нации като компенсация за собствената слабост. В това отношение омразата към съседите на запад и на изток е вид въображаема защитна конструкция, психическа защита от собствената съвест и представа за чест“.
НИКОЛА СТОЯНОВ
Честване 100-годишнината на Прилепското училище (1943 г.). Отдясно наляво: Методи Ночев, кмет на Прилеп; ген. Иван Маринов, командир на 15-а пехотна охридска дивизия; д-р Константин Партов, министър на правосъдието; Филарет, Охридско-Битолски митрополит; Христо Миладинов, областен директор на Битоля, и Петър Енев, началник на средното образование.
Михаило Апостолски
Военноокупационни зони на Югославия, 1941 г.
Под транспарант “Добре дошли, родни братя!” български войски влизат във Вардарско
Българска военна част прекосява границата, 19 април 1941 г.
Българска военна част влиза в Охрид, 24 май 1941 г.
