Гледала съм я на сцената на благоевградския театър – нежна, ефирна, деликатна и в същото време агресивно защитаваща, в добрия смисъл на думата, ролите си, сякаш искаше да каже на зрителите – те са част от мен и аз съм част от тях. Поисках да се върне назад във времето, за да потърси творческите корени, които продължава от предците си.
Милена е родена на 5 януари 1972 година в Благоевград. Родителите й са известните в миналото журналисти Лора и Валери Копралеви, които бяха част от колектива на вестник „Пиринско дело”. За семейството си Милена разказва:
„Майка ми Лора е израснала в среда на учители и музиканти. Родена е в село Горна Гнойница, сега Септемврийци, област Монтана, в близост до Лом. Баба Райна е била учителка, а дядо Георги Цеков по майчина линия е бил директор на училището в това село, музикант и участник в джаз бенд. Той е свирил на няколко инструмента, но майка ми не е пожелала да се занимава с музика. Дядо Георги е бил военен от запаса и тъй като е носил оръжие, след 9 септември 1944 г. не са му имали доверие. Аз не го помня, защото е починал преди да се родя, но на снимките виждам изключително красив висок мъж, със сини очи. За майка е било ежедневие да слуша да се говори за учебници, за буквата като символ, четенето на книги е било нещо обичайно в семейството й. В такава среда е пораснала и е съвсем нормално да има отношение към писането. Баща ми Валери Копралев е от село Ковачевица и като малък е пасял кози и е правил всичко, което и останалите деца са правили на село. Те са били 7 деца и пет от тях са завършили висше образование. Чичо Васил беше добър инженер и е работил в „Химко” – Враца, другият ми чичо стана прекрасен музикант, а баща ми избра да стане журналист. И със сигурност баба, дядо и целият род преди тях са много важни, за да бъдат наследниците това, което са станали”.
Милена разказва, че на Лора трудно са й позволили да учи в София, даже я проверявали, правили обиск в дома й, защото семейството й се водело заможно. Но тя заминала за София, където завършила „Българска филология” в Софийския университет. „Знаеше и чешки език, сигурно го е изучавала като допълнителен предмет. След като завършва висшето си образование, я разпределят учителка в село Невестино, до Смолян, и в Златоград. Там някъде се среща с баща ми, който вече се опитва да се занимава с изкуство, като пише поезия, и тъй като са били влюбени, е ходил да я вижда. Една вечер на младежка сбирка заместник-кметът и ветеринарният лекар на Златоград помолили баща ми да не изпраща Лора. Заместник-кметът казал: „Лора няма да си тръгва, защото аз имам право и ще ви оженя тази вечер”. И ги оженил в 12 часа през нощта. На другия ден, предполагам, е имало и подписи, за да се официализира тази връзка. Майка ми казвше: „Аз имах една много хубава жълта рокля до коляното и това беше моят булчински тоалет”. Така са се взели, на среднощна сватба.
Особеното и при двамата е датата 13-и. Майка ми е родена на 13 януари, баща ми е роден на 13 декември и в моя живот най-важните неща са се случвали на тази дата.
Имам брат – Владимир Копралев, който е с 9 години по-голям от мен и е роден на 4 май 1963 г. Заобиколени от тези хора, ние с Владимир не сме си представяли, че ще правим нещо друго, освен да се занимаваме с изкуство. Той рисуваше хубаво, аз пишех добре, но умишлено по-късно не се занимавахме с тези си дарби. Той стана архитект. От първия си брак с Миглена Прашкова, която е реставратор и преподавател в Търновския университет, има син Александър, който вече е на 25 години. Сега Владимир живее с втората си съпруга Мария Барон, която също е архитект, и живеят между София и Банско. Имат много работа и много проекти, които реализират в чужбина. Брат ми е един от първите архитекти, които започнаха да правят компютърно проектиране, и се справя успешно в работата си. А пък аз от малка знаех, че моето призвание е да бъда актриса”.
Милена учи във Второ основно училище, а през 1990 г. завършва Езиковата гимназия в Благоевград с френски език. „Имах щастието да имам невероятни учители, просто захапах от този период, в който нашето образование беше най-доброто. Мога да го потвърдя и след опита, който натрупах във Франция, и виждах какво учи дъщеря ми Сирма. И в момента мисля, че няма по-добро от българското образование. Несравнимо е нивото. Най-общото ни образование е на светлинни години пред това, което видях в Западна Европа. В чужбина ме питаха какво точно съм завършила и математика ли съм изучавала, защото се справях добре, а аз по този предмет никога не съм била силна.
Още в трети клас осъзнах, че искам да бъда актриса, и това нямаше нищо общо с това да съм известна. Беше някакво усещане за призвание, и независимо че на 42-годишна възраст спрях да се занимавам с този вид изкуство, усещането си остава, не мога да го обясня. Помня, че до нашия блок беше лятното кино, където даваха филма „Ах, този джаз”. Тринайсет пъти гледах този филм и си казах – аз това искам да правя, да играя, нищо друго не ме вълнува. Мечтата ми беше да се снимам в киното, но това, за съжаление, не ми се случи. Попаднах в този луфт, в който в България нямаше никакво кино. Малко са ролите ми в киното: играх предимно в сериали като „Кантора Митрани”, „Откраднат живот”, също и в игралния филм „Самотни сърца” на режисьора Валентин Гошев от Благоевград. И сега има криза в киното, въпреки че има някакво раздвижване. Винаги ролите за жени са по-малко, защото конкуренцията е по-голяма”.
Милена завършва НАТФИЗ през 1996 г. във втория випуск на Стефан Данаилов. „Отидох там с големи страхове и той много ми помогна да ги преодолявам. Сега си давам сметка колко съм била наивна и дръзка понякога, но тогава всички показвахме характер, и аз по свой начин. Мастерът е прекрасен, няма такъв човек и много го обичам. Скоро гледах филма „Гунди – легенда за любовта” и много се възгордях, защото там играят актьори от всички класове на Стефан Данаилов, особено мъжкият състав – от главния герой Павел Иванов до Влади Въргала, и аз си казах: той е доволен, доволен е… Дебютът ми беше в Народния театър при Красимир Спасов – малка роля в пиесата на Ибсен „Хеда Габлер”. След като завърших, имах избор да играя в четири театъра в София. Избрах Театъра на Българската армия. И първият режисьор, с който работих – Николай Ламбрев, беше роден на 13 декември. На тази дата излезе и премиерата на първата ми професионална роля на сцената на Театър Българска армия с постановката „Състояние на ума” на Сам Шепърд. Изпълнявах главната роля на Бет – беше ми много трудна, но я обожавам. И почти няма премиера, в която да играя, и да не е излязла на 13-и.
За кратко бях в Театъра на Българската армия, около 4 години. Напуснах по свое желание. Аз съм неспокойна натура, не мога дълго да се задържам на едно място. Това колкото е добре, толкова е и лошо, но не съжалявам. И в Плевен изкарах 4 години, където изиграх много роли при добри режисьори. Винаги съм имала късмет с режисьорите и ролите. Там играх Камий – главната роля в „С любовта шега не бива” с режисьор Гергана Тодева, дъщеря на великата актриса Златина Тодева и изключителен творец. Направи страхотен прочит на тази велика пиеса на Алфред дьо Мюсе. Там имах среща с Боян Иванов. Играх Полина Андреевна в постановката му „Чайка” в партньорство с Нина Стоицова, която игра главната роля. Това е едно от най-силните представления на Боян Иванов и до момента смятам, че е едно от най-добрите поставяния на пиесата „Чайка”. С него участвахме на фестивала „Златният лъв” в град Лвов, в Украйна, и взехме голямата награда. Докато бях в Плевен, Явор Гърдев ми предложи роля във Варненския театър и от Плевен не ме пуснаха. И може би затова, когато получих покана от Борислав Чакринов да отида в Бургас, за да изиграя като гостуваща актриса Авдотя Романовна в „Свидригайлов и другите”, не се замислих и напуснах Плевенския театър. А това беше текст, който самият Чакринов беше разработил върху романа „Престъпление и наказание” на Достоевски, и по-точно върху тази част, в която се разказва историята на този уж страничен тъмен герой Свидригайлов със сестрата на Разколников. Трябваше да играя сестрата и да си партнирам с Йосиф Сърчаджиев, което беше моя мечта от студентските години. Затова напуснах Плевенския театър, където имах сигурно място, и отидох в Бургас, и смея да кажа, че се получи страхотно представление.
В Сливен играх женската роля Джоузи в „Луна за несретници” на Юджийн О` Нийл. Няма да забравя Елефтери Елефтеров и неговата роля в „Професия ординарец”. Безкрайно деликатен е като актьор и като режисьор. С него работих в промеждутъка между театрите, но аз никога не съм оставала без работа и без роли.
В Благоевград дойдох 2006 година и стоях до 2016-а. Десет години за мен е много време да се задържа на едно място. Тук изиграх много роли и ме пускаха на гастроли. Играла съм с почти всички актьори. Например с покойния Иван Симеонов в „Чернодрински се завръща у дома”, постановка на Иван Добчев. Пеех в една от миниатюрите. Беше любимият ми спектакъл на благоевградска сцена. Много пъти съм играла с обичания от всички Николай Кимчев, с Ива Динчева, с Кънчо Кънев, с Албена Чобанова, която играеше Кристин в „Госпожица Юлия”, а аз бях самата госпожица. Албена изигра прекрасно Лейди Макдъф в „Макбет”, а пък аз играх лейди Макбет. Играла съм с невероятния Андраш Кончалиев, с Маруся Ваклинова, с Жанет Керанова, с Пепи Кьосев играх, преди да се пенсионира.
Творческият ми път винаги водеше до една и съща дилема: не исках да печеля пари от реклами, а да играя роли. Винаги се стигаше до задънената улица на перманентната финансова криза. Затова заминах за Франция и останах там 8 години. Сега виждам през какво сме минали. Вече всякакви илюзии относно западния свят при мен са изчистени, но в тази криза започнах да се чувствам неадекватно. И егото ми изигра роля – казах си, ако не ме оценяват, мога да си тръгна, и си тръгнах. Нямам предвид кариерата си – винаги съм имала късмет и шанс да работя с най-добрите режисьори и прекрасни партньори на сцената, причината беше само това – перманентната финансова криза. Материалният недоимък ни задушаваше, не само мен, всичките ми колеги. Последната голяма роля, която играх, беше Лейди Макбет и бях на 42 години, когато се отказах от театъра. През май 2016 година заминах за Франция. Организирах се буквално за един месец. Бързо се оправих там. Намерих много сънародници, българи, които са отишли просто да работят и да изкарват пари. Те не искат да научат една дума на френски. Малко се сащисах в началото, като видях колко мразят страната и не харесват западния свят. Живеейки там, обаче ги разбрах и направих фирма, за да им превеждам. Във Франция разбрах, че има криза в цяла Европа, но човек може да се издържа и добре да съществува, ако има дейност, която да свързва две държави. Моята дейност, макар и много скромна, свързва България и Франция. И благодарение на прекрасните ми учители в Езиковата гимназия се справям добре. Благодаря на Лиляна Ризова, която ми беше класен ръководител, и на всички, които са ми преподавали френски език, защото сега оценявам колко добро е нивото, тъй като аз успешно се занимавах с това. Налагало се е да превеждам пред съд и полиция, къде ли не. Престоят ми там ме накара за пореден път да оценя собствената си родина. Аз съм в телешки възторг, откакто съм се върнала в България, това се случи миналата година. С всичките ни проблеми във всяка сфера и ако някой си мисли, че на запад ги няма, е много наивен. Дори не са и по-лъснатички. Там видях как едно семейство владее цял град. Живееха като феодали и бяха направили такива злоупотреби, че на 80 години и двамата ги вкараха в затвора. У нас сигурно тези проблеми са привнесени от запада. Франция е красива държава, приятна, богата, това всеки го знае, но по никакъв начин не е по-красива от България, не мисля и че е по-културна”.
Милена откри за известно време галерия във френския град Шинон с идеята да показва творчеството на български художници и я беше нарекла „Козяк”.
„Галерията просъществува една година и половина”, споделя Милена. „Бях обещала на баща ми, който почина 2019 година, че ще открия такава галерия, и го направих на инат, въпреки че ми беше ясно, че това са прагматични хора, които ако нещо не им върши работа и от него не се печелят пари, те няма да си мръднат пръста. Беше ми ясно, че мойто е малко донкихотовска история, но я открих. Беше много красива галерия, истински бутик. С приятели я боядисахме в бяло, сложихме картините и няколко козяка на пода заради заглавието й. Не мога да кажа, че имаше някакъв специален търговски успех. Малко неща продадох от изключително талантливи автори като Спас Цветков и Иван Милушев от Благоевград, Анжела Минкова, която е и илюстратор, и знам че я колекционират в Италия и Америка, Ралица Савова – скулпторка от Русе, Румяна Цветкова – график… Но тази галерия в средата на общество, което се върти само около себе си и не се вълнува от външния свят, нямаше как да оцелее дълго време. Просъществува година и половина. Срещнах хора, възпитани в абсолютно невежество за цяла Източна Европа. И единственото нещо, което знаят за нашите държави, е, че може би сме цивилизовани. Съучениците питаха дъщеря ми Сирма – имате ли химикалки във вашата държава. Мен са ме питали дали имаме пощи. Те са възпитани в нихилизъм и неодобрение към нас. Общата култура на тези хора не може да се сравнява с това, което носи всеки един българин. Аз съм превеждала на много българи по повод проблемите им в болници, банки и т.н. Това започнах да правя, това фактурирах, с това живеех, съвсем законна дейност, която упражнявам и сега. Занимавам се с документи, но това ме храни, и по никакъв начин нашите илюзии за тези страни не отговарят на реалността”.
В актьорската си професия Милена среща Росен Пенчев, за когото разказва: „Той е прекрасен актьор и музикант. Знаем се още като студенти. Беше изумително красиво момче от съседния клас на Пламен Марков в НАТФИЗ, но странното е, че нямах интуиция, че нещо между нас може да се случи. Когато отидох да репетирам „Свидригайлов и другите” в Бургас, ролята на Разколников трябваше да играе Иван Радоев-младши. Приятели сме с него и сме играли заедно в Тетъра на Българската армия и аз чаках него на репетицията, но изведнъж вратата се отвори и влезе Росен. Разбрах, че Иван снима филм и в пиесата ще играе Росен. Там се сближихме много, оттам тръгна нашата любовна история. Бяхме заедно 8 години, но вярна на себе си, аз го напуснах, когато разбрах, че връзката се е изчерпала. Приятелството ни остава и най-прекрасното наше творение е Сирма Росенова Пенчева. Не гледам на раздялата като на нещо много песимистично. Това, че не живеем заедно, не означава, че не държа на този човек, и по никакъв начин не искам да разделям детето си от баща му. Връзката на Росен и Сирма е много силна и той винаги е насреща, когато трябва да отсъствам, да отида до Франция. Те често са заедно. Доста години след като се разделихме, Росен сключи брак с една много приятна дама и имат дете, което познаваме, но това е съвсем нормално. Поддържаме цивилизовани отношения.
В 8 клас дъщеря ми дойде да учи в Езиковата гимназия в Благоевград и тогава разбра, че във Франция не им бяха казали кой е Менделеев. Но сега вече е 10 клас и успя да навакса пропуснатите във Франция знания по химия, физика и биология. Записа немски език, защото френския вече го знаеше. Благодарна съм на целия колектив на тази прекрасна гимназия и на директора – невероятната дама г-жа Тина Попова, която много помогна детето ми да се почувства добре сред съучениците си и да може да се развива.
Сирма е много различна от мен. Тя не се вманиачава като мен – да каже това е моето призвание. Променя си мнението, но това не означава непостоянство. Напротив, означава любознателност във всичко. Засега се интересува от кино и режисура. Харесва ми това, че не се закатанчва за нещо, и това е по-добре, защото аз винаги съм била много инат и много упорита. Нейният инат някак си действа по-интелигентно”.
Питам Милена какво я води по пътя й, а тя ми казва, че единственото, което следва, е силната интуиция, просто слуша вътрешния си глас.
„За добро, или за лошо, тази интуиция ми е казвала неща, които стават реалност, и ако понякога ме е отклонявала по страничните улички, е било за урок. Осъзнавам, че на верен път ме е водила, поне досега”.
