Прекалено толерантни сме, оставяме да правят с нас каквото си искат, но не съм песимист, въпреки че мнозина са обезверени
Благоевградчанинът Румен Угрински е сред популярните комедийни актьори, макар че навремето влиза във ВИТИЗ едва при третия опит. Завършва актьорско майсторство за куклен театър при професор Николина Георгиева и постъпва в Столичния куклен театър, където работи до днес. Добива популярност с ролята на комисар Костов в „Пълна лудница“. През 2008 г. Угрински става част от шоуто „Господари на ефира“ и остава водещ и на онлайн формата „Господари на уеба“. Освен в кукления театър Румен Угрински играе и в театър „Мелпомена“, пише bgart.bg.
– Господин Угрински, миналата седмица участвахте в „Аз обичам България“. Въпреки че сте актьор със солиден опит пред камерата, притеснявахте ли се?
– Нормално е да имаш притеснения относно знанията си. Особено в играта с бомбата ми беше много припряно, не знам защо, при положение че тя не е опасна. Иначе попаднах в чудесна компания, имаше забавни и озадачаващи въпроси. Родиха се и немалко бисери.
– Кога си казвате: „Обичам България“?
– Доста пътуваме с представленията, които играем, и наскоро минахме по Подбалканския път – там е такава красота! Толкова много ни е дала природата, дано не съсипем всичко, защото виждате какво се случва напоследък. А то се случва от лакомия. Българинът е алчен и завистлив. Не може да се строи в дефилета и дерета – то е ясно и елементарно. Пълно безумие! Има хора, които едва свързват двата края, а други източват държавата.
Иначе имаме чудесна природа, както и прекрасни хора. Уви, това не са управниците ни. Имаме и добри специалисти, но, за съжаление, те не заемат позициите, на които трябва да бъдат.
– Не сте безразличен към проблемите у нас. Мислили ли сте да напуснете страната, както направи Васил Василев-Зуека?
– Има много по-уредени държави, които функционират за народа, а не за няколко човека. Но освен земята с България ме свързват семейството и приятелите ми, а не мога да си представя да живея без тях.
– Със Зуека говорили ли сте си за живота в чужбина?
– Да, когато бях в Испания, се виждах с него и съпругата му Ани. Виждам, че той е щастлив с това, което прави, намери призвание, което дълго време е таил в себе си. Мила му е България, но там се чувства по-добре.
– Липсва ли Ви предаването „Господари на ефира“?
-Не само на мен, то липсва в публичното пространство. Успявахме да решаваме проблеми, зад кадър имаше толкова много хора. Всички си вършехме работата много добре.
– Тогава обезсърчихте ли се?
-Не, аз и сега мисля, че има бъдеще, въпросът е да се събудим. Прекалено толерантни сме, оставяме да правят с нас каквото си искат. Не всички интелигентни хора са избягали в чужбина. Просто трябва да се борим за правата си и да бъдем единни.
-Във вашата гилдия сплотени ли сте?
– За съжаление и при нас се случват недоразумения. Държавата не прави достатъчно, за да помага на изкуството и културата, парите са все по-оскъдни. Дори субсидирането на билетите за представленията се преустановява в момента, а това беше единственият начин за някаква подкрепа. Уволняват се неправомерно хора, разрушават се екипи. Частните и държавните театри се изправят едни срещу други като конкуренция. Това е лош знак, защото културата е лицето на една държава.
– Министърът на културата Мариан Бачев Ви е колега. Какво бихте му казали?
– Какво да му кажа?! Не мога да разбера защо културата и изкуството са най-маловажните. За мен това е енигма. Думите, които бих употребил, ще са доста неприятни.
– Над 30 години сте част от кукления театър, участвате и в постановките на театър „Мелпомена“. Какво Ви дава сцената?
– Кукленият театър е другото ми семейство. Аз цял живот съм искал да изкарвам парите си с това, което умея. В театъра получаваме нещо много повече от финансово възнаграждение – обратната връзка на публиката. Не може да се мисли само за пари, трябва и за душата.
– От кого сте наследили таланта си? Майка Ви е била педагог, баща Ви – психиатър, а единият Ви дядо – златар.
– Майка ми свиреше на акордеон и пееше. Нейната майка – баба ми, беше много артистичен човек. По уникален начин разказваше истории и вицове. Баща ми пък много обичаше оперното пеене, участвал е в хорове, в операта. Пееше арии, спомням си как веднъж ми изпълни една на Верди. Умилявам се и до днес, като я чуя по радиото. И брат ми Антонио Угрински, Бог да го прости, беше актьор. Завърши в един клас с Мая Новоселска, Теди Москов, Кръстю Лафазанов, Леонард Капон.
-А как попаднахте в „Кремиковци“?
– Заради казармата. Изпратиха ни там и ми предлагаха да остана в „Кремиковци“, обещаваха ми, че ще получа по-висока категория и повече пари, апартамент щяха да ми дадат. Но не ме съблазниха.
– Кукленият театър често гостува в Токио, участвате с колегите си там дори в съвместна постановка. Какво е това партньорство?
– Тази година за трети път имахме турне в Япония, макар че аз не успях да отида. Турнетата продължават месец, играем в Токио и в други градове. Имаме съвместен проект с японския театър „Пук“ в Токио. Смесен екип от българи и японци направихме представлението „История за чайка и банда котараци“ на Катя Петрова, което се играе в Столичния куклен театър. С Мариета Петрова изпълняваме две от главните роли, а интересното е, че в представлението ние говорим на български, а те на японски и въпреки това хората ни разбират. Режисьорката постави пиесата и само с японски актьори, но той не е така успешен като съвместния ни спектакъл. Представленията се радват на голям успех, нашият посланик беше гост на премиерата, в Токио удвоихме броя на представленията. В Япония се отнасят изключително уважително към артистите, приемат ни невероятно радушно.
– Как демонстрират уважението си?
– За тях беше странно в началото, че им подаваме ръка или тръгваме да ги прегръщаме, защото те се поздравяват с поклони. И колкото повече се впечатлят от таланта ти, толкова по-дълбоки ставаха поклоните им. Първата година, когато бяхме там, тъкмо тръгна сериалът „Полицаите от края на града“. Рекламираше се с постери по автобусните спирки. Докато бях в Япония, мои колеги ми пращаха снимки от спирките, а аз ги показвах на японците. Те не можеха да повярват, че не играя само в театъра, и тогава вече ми се поклониха до земята, чак беше абсурдно. Но пък успяхме да ги научим да се прегръщаме. На тръгване не искаха да ни пуснат. Беше уникално!
В Япония се отнасят с голям респект и към нашето кисело мляко, към Котоошу и българските спортисти. Много е интересно и отношението им към храната – там всичко се изяжда и не се оставя нищо в чинията. Има какво да научим от японците.
– Като култура са различни, но има ли професионални разлики между вас и японските ви колеги?
– Както се различаваме, така и в някои отношения сме много еднакви. Дори езиците ни имам чувството, че са близки. Но пък те са прекалено дисциплинирани. Даже идва малко в повече тяхната дисциплинираност. От малки ги учат – децата сами си чистят и поддържат класните стаи, коридорите, столовата. Така се възпитават навици, не бива само родителите да са ангажирани с това. На нас с жена ми например не ни беше лесно да възпитаме такива навици в дъщеря ни. Тя сега учи в Белгия дигитални изкуства, което е свързано със създаването на различни игри и апликации. Вече живее сама, учи, чисти, готви. Трудно е, но с мама и тате наблизо не се получава.
– Япония е и изключително технологично напреднала страна. Какво най-силно Ви впечатлява?
– Те са толкова напреднали, че вече всичко очаквам от тях! Но все пак живеем във времена, в които гледаме видеа и четем какво се случва по света, знаем как се развива. Между другото китайците също са много напреднали. Бил съм и в Китай – хората са различни от тези в Япония. Японците са дисциплинирани от раждането си, а в Китай по-скоро им се налага да бъдат такива, защото са огромна нация и ако искаш да си намериш добра работа, трябва да си отговорен. В Китай посетих Великата китайска стена – тя е едно от малкото неща на Земята, които се виждат и от Космоса, а е издигната на ръце. Това показва, че обединени, хората могат да постигнат чудеса.
– В Япония ценят високо артистите, но може ли един актьор у нас да се издържа, ако работи само в театъра?
– Не. Една заплата за нищо не стига. Всичко се увеличи, особено сега с наближаването на еврото. Не е възможно да се справяш, а да не говорим, ако имаш и дете, което иска да учи в чужбина. Конкретно в Белгия, където е дъщеря ми, образованието е много по-евтино, въпреки че там се плаща за квартира. У нас уж не се плаща, а таксите надхвърлят тези на дъщеря ми в Белгия.
– Жена Ви Биляна Казакова също е актриса. Дъщеря Ви имаше ли интерес към професията Ви?
– Като малка ходеше в частна театрална школа и прекалено много даже напредна. Може би съм виновен, че я спрях. След това се насочи в съвсем друга посока.
– Бихте ли я посъветвали да се върне да работи у нас?
– Да намери най-доброто за себе си, няма никакво значение къде ще живее. Колкото и да ми е мъчно за нея, ще пътувам, където се установи. Не знам с професията си дали би намерила работа у нас. Тя първо се беше записала в друга специалност – етично хакерство, което за мен беше шок, но ми обясни, че това са т.нар. бели хакери. Много търсена и добре платена професия, но пък в нея няма творчество. Така че избра след това друга специалност.
– В какво вярвате?
– В доброто, добрите хора и добрите намерения. Не съм песимист, въпреки че мнозина са обезверени. Надявам се управляващите най-накрая да свършат нещо съществено, а не само да прибират пари.
