Благоевградският ултрамаратонец Владимир Милушев е роден на 22 юни 1979 г. в Благоевград. Завършва средно образование в ПМГ „Акад. С. П. Корольов“, а висше – в Лесотехническия университет /Сф/. В детско-юношеските си години не е спортувал организирано, като се изключат тренировките по лека атлетика, продължили около месец в Спортния интернат, когато бил в трети клас. За първи път участва в състезание по планинско бягане в „Бодлите на розите“ преди 15 г., по-късно участва в най-голямата любителска проява по рода си у нас – Обиколката на Витоша /100 км бягане/. Сред най-големите му успехи са победите в „Пирин Ултра“ /160 км/ през 2017 г. и 2019 г. Прехраната си изкарва като природозащитник. Именно обичта към природата е основната причина за опита му да подобри рекорда на Калоян Пейчев /51:08 ч./ за най-бързо пешеходно изминаване на 240-километровия планински участък по туристическия маршрут Е-4 през Витоша, Верила, Рила, Пирин и Славянка.
Влади, ден след неуспешния, но изнурителен опит да подобриш рекорда вече се разхождаш из центъра на Благоевград със семейството си и се усмихваш все едно си бил на обикновен излет в планината?
След цялото изпитание трябва да обърна внимание и на семейството си, а относно почивката – имаше време, спах цялата нощ след пробега и съм възстановен. Освен това се бях подготвил за 240 км, а направих само 165 км. Не се чувствам толкова изморен, а просто леко разочарован, че не успях да завърша докрай маршрута и да постигна целта, която си бях поставил.
Какво точно се случи на хижа „Вихрен“, преди да вземеш тежкото решение да се откажеш?
То и аз малко трудно си го обяснявам. Обикновено не се отказвам много лесно. Този път основната причина беше натрупаната умора, защото освен 165-те километра с над 10 000 метра изкачване и почти 34 часа движение без никакво спане, ме налегна и малко разочарование, че не можах да поспя на хижа „Вихрен“. Исках да легна и да дремна за 15-20 минутки и малко да се повъзстановя, но не успях. Пробвах се веднъж, втори път, сменях местата и позициите, ала не можах да заспя и това някак си ме разочарова допълнително, заедно с умората. Етапът, който следваше, бе с много труден терен, почти няма пътека и се минава през морени, скални късове, разхвърляни по планината, едно от най-високите била и това се случва малко преди 2 ч. сутринта. Беше и малко хладно горе и някак си всички тези фактори заедно ме убедиха, че няма да изпитам удоволствие, ако продължа напред в опит да подобря рекорда. Реших, че след като ще е така, по-добре е да прекратя изпитанието.
Сигурен бе, че нямаш шанс да подобриш рекорда?
А, не. За рекорда бях сигурен, че имам шанс да го подобря, защото докъдето бях стигнал, се движех с около 2 часа пред времето на Калоян Пейчев. Там си изчислявах мислено, докато се чудех дали да се откажа, че със средна скорост от 4 км/ч., което е ходене, и то не много бързо, пак щях да подобря рекорда. Разбира се, ако имах силата да стигна до крайната точка. Най-вероятно щях да я имам, но това не мога да кажа сега със сигурност. Не ми беше фикс идея рекордът. Основното бе да мина по маршрута, да изпитам себе си дали мога и как мога да го премина. Затова и не съм се много замислял, мога ли да го подобря. А шансове имах и дотам бях по-добре от Калоян Пейчев, времето ми беше малко по-добро и това на Кирил Николов-Дизела, който се пробва миналата година, но пак в Пирин се отказа малко по-нататък. Като обобщение, до хижа „Вихрен“ имах най-добро време от нас тримата, но се отказах.
Ако беше заспал на хижата, това щеше ли да промени нещо?
Мисля, че щеше. Дори 15 минути сън наистина помагат да се презареди организмът, а с храната на пункта, който бе уреден там, щях да възстановя още от загубите.
Ти си могъл да спиш и 1 час с този аванс?
Така е по принцип, но аз си бях решил, че искам да спя 15 минути до 20.
Да не би някой да ти попречи на комфорта, весели туристи или строг хижар…
Не, не, нямаше такива неща. Просто може би бях натрупал повече адреналин, бях развълнуван и не можах да заспя. Никакви странични фактори не нарушаваха спокойствието ми. Даже имах приятели на пункта, съпругата ми също беше там, подготвена бе храна, вкусни неща за подкрепа, похапнах, дори ми направиха масаж. Всичко беше наред, но…
Как се запали по този рядък и изключително тежък спорт?
Обичам планините от ранни тийнейджърски години, запалих се първо по туризма, след това по по-дългите и предизвикателни преходи, така избрах и професията си – природозащита, оттам тръгнаха нещата. Иначе любителско планинско бягане започнах да практикувам преди не повече от 5 г. По-рано съм правил бързи преходи и съм участвал в приключенски състезания, като например кой най-бързо ще стигне от Родопите до Рила или планински дуатлон – колоездене и бягане. Но те винаги са били любителски и без никаква подготовка. В последните 5 г. се захванах малко по-сериозно, защото и планинското бягане стана по-популярно, бягам няколко пъти в седмицата и участвам по състезания. Само в планински, по равни писти, асфалт и стадиони – не.
Каква е подготовката за скоростно преминаване на 240 км в пресечена местност, как протича състезанието и как се възстановяваш?
240 км е сериозно нещо, с 13-14 000 метра изкачване и специфичен терен. Теренът е нещото, което го отличава от всички други маршрути. Примерно от билото на Стара планина. Много хора са чували за маршрута Ком-Емине. Той е по-дълъг, ала теренът е по-лесен, пътеките са по-нормални в голяма част от маршрута. Тук, по Рила и Пирин особено, по Славянка, че и в част от Витоша, пътеките са изключително трудни, а на места въобще няма такива. Натъкваш се на камъни, стръмни спускания и изкачвания, затова трябва сериозна подготовка. Първо физическа – опитвам се да бягам 5-6 пъти седмично, за колкото намеря време. Все пак имам семейство и работа. Но преди „Е-4 – 5 планини, 1 приключение“, което бе най-сериозното ми предизвикателство досега, ми се събираха по 8-9 часа бягане на седмица. От януари тази година до юни качвах постепенно обема навъртени километри. Достигнах до 340 км в последния месец, което не е много, хората правят доста повече километри. Аз се придържах към 70 км средно на седмица по пресечен терен, което по мои изчисления е минимумът за предстоящото изпитание. Разчитах, че имам опит в подобен вид състезания и в планинарството, защото съм и планински спасител между другото. Почти не бягам по асфалт, в Благоевград сме щастливци, имаме си хълмове, а планината е близо. Най-често бягам към село Делвино, тръгвам от вкъщи, аз живея в центъра на града, минавам покрай Ловния дом, с. Делвино, може и малко по-нагоре. Там по хълмовете има много добри пътеки, стръмни спускания и изкачвания, подобно на маршрута Е-4. Само физическа подготовка за въпросните 240 км не е достатъчна. Добре е човек да е подготвен и психически за това, което го очаква в няколко аспекта. Първо, да познаваш добре маршрута. Не само да не се загубиш, а и да знаеш пред какво се изправяш. Да приемеш, че наистина е нещо сериозно и трудно за преодоляване, както и да знаеш, че имаш подход как да се справиш с тях. Нито да подценяваш маршрута, нито да си прекалено изплашен. Друга част от подготовката е организационната, защото не го минавам сам. С мен имаше екип от 8 човека почти през цялото време. Не до мен по пътеката, но ме обикалят и организират подкрепителните пунктове, оказват ми логистична подкрепа. Трябва да знаят къде ще бъде пунктът, от какви храни и напитки имам нужда, трябва ли да сменям екипировка, необходим ли ми е някакъв малък масаж…
Като базови лагери…
Точно като базови лагери, защото искаш да минеш от там за 10-20 минути и да излезеш освежен, нахранен, нещо като питстопа на Формула 1.
За разлика от рекордьора К. Пейчев, ти нямаше пейсъри?
Точно така, а това е доста предизвикателно. Досега никой не се е опитвал да го прави без такива. А пейсъри са хора, които помагат, като се движат до теб и определят темпото, с което ще успееш да си постигнеш целта. Има ги примерно в маратонските бягания, където поддържат темпото, необходимо за световен рекорд. В изпитание като моето пейсърът върши и много други неща. Мотивира те, когато е с теб, не си сам горе, в средата на тъмната планина, в средата на нощта, където духа студен вятър. Просто ти помага да се разсееш, да не си мислиш колко си изморен. Може дори да разкаже някой виц, каквото и да е, върши работа. Отделно ако имаш проблем с намирането на маршрута, защото в тъмната част на деня или в мъгла това се случва. Аз също имам Джи Пи Ес и карта, но това може да свърши пейсърът и така ти спестява енергия. Тоест освен мотиватор, определящ темпото, той е и навигатор. Аз обаче се отказах от всичките тези неща, за да го направя още по-предизвикателно. Нямах хора с мен по трасето. Само по пунктовете, които бяха през 3-4 часа по маршрута. Тогава се срещах с екипа, зареждах и продължавах.
Стигаме до възстановяването, след като се прибереш у дома?
Не правя нещо особено. Да, сънят е много важен, защото прекарах горе почти 34 часа без сън, докато стигна да легна минаха още 3-4 поне. Така че, първото нещо, което направих, е да се наспя. След това човек трябва да възстанови калориите, които е загубил. При мен става с пълноценно хранене, без някакви специални хранителни добавки.
Не си на скъпия вариант, а на човешкия?
По-вкусно ми е. То и по време на състезанието доста хора ползват специални високовъглехидратни гелове, но на мен такива неща не ми допадат на вкус и приемах нормална храна. С възстановяването продължих и след като се върнах от работа на следващия ден след края на тежкото бягане. Вечерта отидох да потичам малко, за да се поотпуснат мускулите, защото бе минало доста време без бягане, след като прекратих опита за подобряване на рекорда. Общо взето за два дни се възстанових сравнително добре. Друго подобно предизвикателство ще мога да приема най-рано след няколко седмици евентуално.
Кога ще опиташ пак да подобриш рекорда?
Не съм се замислял дали и кога, но може да се случи, не го изключвам като вариант. Нямам конкретен отговор засега, но като цяло съм любопитен да се пробвам пак.
Личи, че си сигурен в себе си и нещата изглеждат въпрос на настроение, а и като прибавим победите на 160 км… Каква е съпоставката с „Пирин Ултра“?
Еднакви са почти нещата. Теренът е еднакъв, изкачването е с подобни размери, разстоянието е малко по-късо.
Как издържаш на всичко това, хем трудно, хем некомерсиално?
Не го приемам като професионалист и като спорт, с който си изкарвам прехраната, а като хоби. Така не съм само аз, а и хилядите хора, които практикуват любителски състезания по планинско бягане. За всички нас това е шанс да си сред хубави места в планината, сред хубави хора, които мислят като теб. Събираме се и бягаме заедно. Това хоби обаче е един от сериозните разходи за семейния бюджет. Отиват и време, и почивни дни от отпуската.
Реакцията у дома?
Вкъщи го приемат, не са ме изгонили още, съгласни са. С жената и децата също ходим, правим си кратки семейни почивки. Примерно за 3 дни, в един от които аз се състезавам там някъде из планините, а в останалото време сме заедно. Не гледам много да им натрапвам нещо, но те знаят, виждат…
Личният пример е най-силният елемент на възпитанието…
О, така е. Ето покрай рекорда и децата се вълнуваха. Заваляха и въпроси: „Тате, тате, какво ще ядеш на този пункт? На другия ще има ли нещо? Там за колко се изкачва? Ама като ходихме на Мусала… ще минаваш ли през Мусала…?“
Минава ли ти през ума да изпиташ себе си при професионалистите?
Не, защото в планинското бягане професионалистите са малко, а в България почти няма. Сещам се само за Кирил Николов-Дизела и Антония Григорова.
Откъде намираш вътрешна мотивация за такива предизвикателства?
Първо е желанието да изпиташ себе си, да видиш колко и как можеш. Другото много важно за мен са планините и природата. Природозащитник съм, занимавам се с опазване на природата, обичам да съм сред планината и това ми дава голяма мотивация. А специално този маршрут е близо до Благоевград, където съм роден. Той минава през едни от най-дивите кътчета в България изобщо. Тези пет планини са местата с най-добре опазена природа в страната. Мотивират ме и приятелите, които срещам по любителските състезания. Има една общност, която не е много голяма, на планинските бегачи, но е изключително задружна. Мога веднага да дам пример. Когато обявих публично, че тръгвам да подобря миналогодишния рекорд, веднага ми се обадиха над 10 човека, познати от планински състезания. Питаха ме как и с какво да ми помогнат и измислихме начин. Споменахме преди малко и децата. Така им даваме добър пример, да видят, че човек трябва да се изправя пред предизвикателства, да изпитва себе си. Наред с това да им покажем колко е хубава природата, че без нея всъщност ние не можем да съществуваме и че трябва да се грижим за нея.
Популяризирането на планината сред по-широк кръг от хора не е ли в противоречие с нейното опазване?
Не, не е. Да, можем да кажем, че някои места, които са много популярни, привличат много посетители, чиито действия увреждат естествените екосистеми. Но съм сигурен, че колкото повече хора се сблъскват отблизо с планината и природата и научат какво всъщност представляват, как работят и колко сме зависими от тях, толкова по-бързо ще оценят какво е природата за тях и ще я пазят повече. Сигурен съм в това, защото вече 15-ина години работя в природозащитата, дълги години съм се занимавал и с екологично образование. Виждал съм как хората си променят мисленето. Когато научат повече за природата, какво ни дава наистина и начините, по които упражняваме по-малко негативно въздействие върху нея, когато знаят как и защо да се държат така, хората променят начина си на поведение и вредят много по-безобидно. Ето, да обърнем внимание на Витоша, Верила, Рила, Пирин и Славянка. Тези 5 планини, през които минава маршрутът Е-4, осигуряват питейна вода за повече от 1/3 от населението на България, тоест за повече от 2 милиона души.
Напоследък се разшумя около Рилските езера, багерите, чакъла… Какво става там от природозащитна гледна точка?
Нещата, които се случват там, са притеснителни, но аз бих започнал с друго – начинът, по който работи Министерството на околната среда и водите в България. И то не е от сега, а от много години наред. Освен за Рилските езера, в момента правителството се опитва да промени и закона за биологичното разнообразие. Само ще коментирам накратко – липсва достатъчно компетентност и разбиране в МОСВ какво и как трябва да се направи така, че да си стопанисваме умно природата. Включително и най-ценните и защитени обекти, като националните паркове. В национален парк „Рила“, в частност Седемте езера, наистина има проблем. Пристигат много посетители и увеличават ерозията по пътеките – да, трябва да се направи нещо – да, но всеки сам може да си отговори дали правилният начин в тези крехки и уязвими екосистеми горе, дето почвеният слой е само няколко сантиметра, е да се действа с тежка техника и като се вкарат тонове инертен материал от съвсем друго място. Там, където се опитваме да опазим някои от най-редките видове растения и животни, които са в много малко количество в естествените им местообитания, ние носим огромна външна маса. Ами това променя всичко. Има други начини да се борим с ерозията, това, което се прави, не е нормално, но се случва, защото не се управлява компетентно цялото министерство и подразделенията му. Това не означава, че няма много хора, които разбират какво правят в МОСВ и националните паркове, не означава, че няма много хора, които си вършат съвестно работата, но някак си проблемите са много, а решенията, които се взимат, не са правилните, години наред.
Къде се корени главната причина?
Мога да го кажа и по-така… Проблемите са, че има политически назначения, каквито виждаме навсякъде. Затова сме на този протест. Директори на национални паркове не се назначават чрез експерти, а защото изпълняват поръчките на партията. А пък горе, в министерството, е още по-зле. И аз съм свидетел, защото от 15 години работя в сферата. Преди 15 г. в МОСВ хората знаеха какво правят почти до последния човек. Над 90 процента бяха наясно какво, защо и как е нормалният начин да стане. В момента половината от тях не знаят. Половината на незнаещите обаче нарежда какво се прави. А на тях им нарежда някой друг, който изобщо не го знае, ала получава поръчка, че тази фирма трябва да вземе тези 3 милиона, за да направи ремонт на езерата например… Директно мога да си го кажа така, защото това е ситуацията.
Какво мислиш за Банско и разрастването на ски зоната, там също възникнаха дискусии, Глазне пресъхва, други работи…
Глазне пресъхва, промени се наистина водният режим на реката, заради голямото водовземане, а и заради това, че не са направени по много правилния начин пистите. Може да има ски зона в Банско, то така или иначе има, но не се управлява добре и устойчиво, със сигурност. А за разширяването й категорично съм против, защото в района съм правил изследвания на някои от защитените видове и виждам колко негативно им се отразява. Такива мурови гори, каквито има около пистите и изобщо в Северен Пирин, няма никъде другаде в България. Те са много редки и се срещат само на Балканския полуостров, и то на изолирани места по високите планини, така че трябва да си ги опазим. И това не е само мое мнение. Има го и в документи на ЮНЕСКО, Пирин е част от световното природно наследство в списъка на Организацията на обединените нации за образование, наука и култура. Има го и в директивите на Европейския съюз и в мрежата на „Натура 2000“ е описано защо национален парк „Пирин“ е защитена територия. Не би трябвало да се увеличава зоната за ски, а това, което имаме в момента, да се управлява разумно и устойчиво.
Обикновено се прави паралел с Алпите, там може, а в Пирин не може?
Алпите са различна планина от Пирин. Най-високите им върхове са почти на 5000 метра. Имат зона над горната граница на дърветата, където ски пистите не нанасят толкова вреда на природата. Там вирее само ниска растителност, която зимата е покрита с 2 метра сняг, и не се нанася такава вреда. В тази зона могат да се строят ски писти с много по-малко поражения, отколкото тук, в Пирин. Алпите като площ са огромни и несравними с Пирин и има предостатъчно място за ски писти. Освен това съществуват правила и закони. Има национални паркове, които са от най-стриктно защитаваните територии. В Алпите в националните паркове няма ски писти. Много, много рядко, при някакво заварено положение има ски писта отпреди 60-70 г. Режимите са много по-стриктни, отколкото в България. Примерно един швейцарски парк през зимата е абсолютно затворен за посетители. Това е национален парк, а не нещо, което някой е очертал с кръгче на картата. НП „Пирин“ е от най-ценните в европейски мащаб, хайде, в световен да не прекаляваме, но има 18 вида растения, които се срещат само в Пирин. Това е планина, в която продължават да се образуват нови растителни видове, което е много рядко, намира се на границата между два климатични пояса с различна надморска височина. Изобщо е място, което със сигурност трябва да се опазва. А това става на базата на данни, събирани десетки години в България и в Европа. Определени са най-ценните места, описани са конкретни цели за опазване и как да става това – мурови гори, кафява мечка, вълк… Много са нещата, няма да ги изреждам всички. Ски пистите пречат, а няма къде на друго място да опазваме защитените видове. Унищожим ли ги веднъж – край. Няма как да ги посадим в градската градина в Благоевград. Не може, защото някой иска да развива ски туризъм, и то не знам доколко в полза на обществото, да унищожаваме природата с лека ръка. Не мисля, че ски зоната трябва да се премахва, но е нужно да се управлява много по-добре и по-устойчиво, така че и гостите да са по-доволни, и планината да изглежда както трябва и да опазим всички защитени и редки растения и животни…
Имаше и недоволни доводи от сорта, че заради 5 мечки, 2 жаби и 3 щъркела страдат хората…
Без мечките няма да ги има и хората. Стана въпрос за питейната вода, мечките са вид индикатори, който показва, че там има запазена дива природа. Ако ги няма мечките, това означава, че горите не са в добро състояние, водоохранните и водоопазващите функции на планината и гората сме ги загубили и няма достатъчно чиста питейна вода за жителите в подножието на планината. Това е в сила за всички други ресурси и няма по-важно, ние сме едно и също. Имаме достатъчно информация и трябва да я използваме, за да управляваме разумно и с разбиране, където е възможно. Но когато става въпрос дали ще имаме чиста вода, или няма да имаме, не знам какъв консенсус може да се постигне с унищожаването на природата.
„Картала“?
Около него ситуацията е малко по-различна, въпреки че и там има някои проблеми с оперирането на лифта специално. Но от гледна точка на националния парк и ски центъра ситуацията е по-добра в сравнение с „Банско“, защото целият ски център е извън национален парк „Рила“, извън резерват „Парангалица“, не е в голям мащаб и като цяло не бих казал, че уврежда много околната среда, ако се стопанисва нормално. Това е за природата, иначе от гледна точка на спорт, свободно време и изобщо условия за живот в общината, ще бъде много добре, ако успяваме да го управляваме разумно. Така ще имаме място, където всички жители и гости на Благоевград могат да карат ски в планината.
Разговаря ИВАН ДЕЛЧЕВ
Сем. Милушеви на протест в Благоевград, ден след приключението по Е-4
С приятели минути преди атаката на 240-километровия пробег
Летният сезон е най-подходящ за любимото хоби на благоевградския природозащитник и планински спасител
Вл. Милушев търси пътя към победата на „Пирин Ултра“ в нощни условия
