Благоевградският фоторепортер Веселин Боришев казва за проекта си „О, спомняте ли си, госпожо!”, който направи фурор: Иронията е основният ми инструмент, даже иронията, преминаваща в гавра, в сарказъм

За професията си Весо разкрива: Няма правила, когато си „на терен”, фоторепортерите сме като гладиаторите, излизаш на арената и не знаеш какво ще пуснат срещу теб, лъв ли, колесница ли…

Днес, когато морето от айфони даде възможност на всеки да бъде фотограф, но обезличава призваните, името на благоевградчанина Веселин Боришев изскочи над повърхността с проекта „О, спомняте ли си, госпожо!”. Фотоалбумът с текстове представя в кадри много от помазаните лица на т.нар. български преход, прихванати от Весо в различни ситуации и състояния. Веселин Боришев е извадил удивителните снимки от богатия си фотоархив, спастрял го десетилетия. Не крие доволството си, че е възпитаник на вестник „Струма”, нещо повече, той е един от неговите 13 създатели.

Веселин Боришев е роден в Благоевград. Учи в Художествена гимназия и мечтата му е да бъде художник. Но става хамалин в тютюневите складове на родния град. През 1990 г. започва работа във в. „Пиринско дело” като уредник, пише и дописки, бавно катери професионалната стълбица. По време на запой, както разкрива, си купува фотоапарат и на сутринта го сполетява прояснението да се посвети на фотографията. Весо е брат на известния благоевградски зъболекар д-р Ивайло Боришев-Джус и обича да посещава имението му в благоевградското село Дъбрава.

С Веселин Боришев говорим не само за „О, спомняте ли си, госпожо!”, но и за собствения му житейски път.

Весо, „О, спомняте ли си, госпожо!” звучи романтично и носталгично като заглавие, но разходиш ли се в снимките, обзема те сурова проза и печален смях. Иронията ли е твоят поглед към т.нар. Български преход?
Иронията е основният ми инструмент. Даже иронията, преминаваща в гавра, в сарказъм. То затова е и „О,спомняте ли си, госпожо!”. Каквото и да правя, стремя се да има пънк в него, просто така съм устроен като човек и автор. Опитвам се да не се вземам насериозно.
Когато си правил снимките си, на които даваш нов живот в албума „О, спомняте ли си, госпожо!”, мислил ли си, че някой ден ще ги събереш в една колкото историческа, толкова и художествена памет?
Изобщо не съм предполагал, че ще излезе книга от репортерската ми работа. Основният проблем на фоторепортерите е, че се втренчват прекалено много в ежедневието. Повечето ненавиждат и работата си, не си пазят и архивите дори. А книгата, както и страницата /във Фейсбук – б.в./ преди нея, станаха случайно. Може би затова и имаха успех, защото са искрени, не са планирани като „търговско” мероприятие.
При тези невероятни фотопопадения кое бе водещото – съзнателно търсене на кадъра, или случайността, в която по-късно си откривал находка?
Няма правила, когато си „на терен”. Фоторепортерите сме като гладиаторите, излизаш на арената и не знаеш какво ще пуснат срещу теб, лъв ли, колесница ли… Импровизацията по време на репортерското снимане е безкрайна, но и при тази работа е като в джаза, добрият импровизатор трябва да е бъхтал години наред, за да се получи. За мен винаги предварителната подготовка е била изключително важна, ако щеш и политическата такава. Иначе просто снимаш неособено приятни хора в костюми. А иначе кадърът се търси, да, често не се и намира.
Изписват се купища думи, за да ни се обяснява същността на изминалите 30 години, а ти накратко си ги разказал с тънък визуален психологизъм. Чувстваш ли се новатор?
Чувствам се новатор, доколкото създадох нещо неправено до момента. Винаги съм имал високи претенции, преди всичко към себе си, може би и затова се получи книгата.
В родния Благоевград си работил като хамалин. Какво си спомняш от онова време, когато си трупал мускули?
Спомням си, че бях млад и имах надежда, помня 10 ноември. Сега вече надежда нямам.
Има ли хамалогия във фотографията и ако да, коя е по-голямата – физическата или правенето на снимки?
Хамалогията във фотографията е огромна, ако я работиш както трябва. Снимането на едно събитие изтощава както физически, така изстисква и психиката. Все пак не познавам колега, който да няма болест или да не прекалява с алкохола.

– Работил си доста години във вестник „Струма”?

– Преди години, когато едни 13 човека напуснахме „Пиринско дело”, издадохме със Степан Ерамян първия частен вестник в Югозападна България. Та един ден, по време на сухите тренировки, му викам: Стьопа, ти направи в Пловдив „Марица”, редно е тоя вестник тук, в Джумаята, да се казва „Струма”. Е, имаше малко дискусии, че се пренебрегва Местенското корито, но „Струма” е факт вече десетилетия…

– Добри приятели сме с брат ти, зъболекаря Ивайло Боришев-Джус, който също като теб има свежо чувство за хумор. Това някаква родова черта ли е?

Кръвта си е кръв, знаеш.
Може би и името ти Веселин има нещо общо с вашия ген?
Трябвало е да съм Петър, на таткото на майка ми, но малко преди да се родя, баща ми се е скарал с него и напук ме е кръстил Веселин. Май така добре ми се е получило.
Весел човек ли е българинът?
Не мисля, не и напоследък.
Защо напусна Благоевград и се установи в София?
Работата. В Градо вече нямаше какво да правя.
Снимал си за различни медии у нас и в чужбина. Къде си се чувствал най-уютно?
Веднага мога да ти кажа къде се чувствах най-гадно, в Беслан, Северна Осетия, когато терористи взривиха училище, пълно с деца. Най-уютно се чувствам в родния си край, колкото и клиширано да звучи. Даже мисля да се върна колкото се може по-скоро, новите медии позволяват да се работи дистанционно. Пък и имам изключително много проекти, които мога да правя откъде ли не, що да не ги правя от Дъбрава?
Къде си срещнал най-потискащите изблици на уродливото в човешката природа?
Изродите видях пак в Беслан. Първите няколко дни работех като в транс с моята колежка и приятелка, сега и шеф, Светлана Джамджиева. Държахме се до един момент, в който разбрахме, че болницата е пълна с изнасилени от терористите деца. Тогава започнах да плача и не спрях до края на командировката. Като се прибрах в България, си дадох сметка, че за седмица съм изпил над 10 литра водка. Оттогава не съм същия, май.
Каква е тайната, която ти дава възможности да снимаш високопоставени особи в непосредствена близост – осъществяваш приятелски отношения, имаш дарбата да се примъкваш ненатрапчиво до тях, или разчиташ на изненадата?
Непукизма. Не обичам приятелските отношения и фамилиарниченето. В снимането рядко може да има изненада, трябва просто да си подготвен.
Кога разбираш, че в „мрежата” на твоя фотолов е попаднала добра риба?
Често разбираш и след години. Няма правила.
Какво най-много те разсмива?
Идеята, че зависи нещо от нас.
А какво най-много те натъжава?
Пак същото.
Много хора вече искат да притежават албума „О, спомняте ли си, госпожо!”, а първото му отпечатване е само в 500 бройки и се подарява на избраници. Замисляш ли нещо „по-демократично”?
Тиражът свърши, да, за ретираж съм дал правата на едни момчета, те сега мислят как да стане. Аз просто вече съм на друга вълна, други неща мисля.
Има ли явни реакции на някои от високопоставените ти герои в албума?
Лекички, несериозни, бих казал.
Днес всички снимат, с айфоните фототехниката вече не е недостижима мечта. Не е ли много трудно професионален фотограф да се изяви като достижение и име? Какъв е пътят?
Мисля, че съм от последните мохикани в тая професия. Неслучайно при реорганизации на редакции заради новото време първо го отнасят фоторепортерите. Едно време, когато работех в столичен вестник, фотоотделът ни бе от 9 души на щат, плюс 4-5 гравитиращи. Сега фотоотделът им има двама клетници. А за трудността, никой не е обещавал, че ще е лесно.
Ако си позволиш да бъдеш пророк, има ли художествената, публицистичната, сатиричната фотография живот в бъдеще?
Все си мисля, че е възможен ренесанс на професията, все си мисля, че качествената журналистика, не само фотожурналистиката, ще намери отново място. Но не съм сигурен дали ще го видя.
Не те възприемам като суетен учител на млади фотографи, но ако търсят съветите ти за добра фотография, какво би им препоръчал?
Само и единствено да работят. Ти спомена брат ми, приятели сте. Знаеш как работи той, е, аз работя по същия начин, ама на моята си нива. Може би тази неистова нужда от труд ни е обща семейна черта. Да четат, да гледат филми, да се слуша музика. С една дума, да се пълнят. А като тръгнат да вадят от себе си, няма начин да не се получи и добрата фотография.

– Знаеш ли накъде оттук нататък ще те води пътят ти на фотограф?

Зная, разбира се. В момента жена ми ми прави сайт, аз сглобявам една книга с еротична фотография, мисля и за още една, репортерска, със засилена гавра. Наскоро си дадох сметка, че последната година почти не снимам, е, за хляба и водката го правя, но не и за мои неща. Времето ми сега е за оправянето на чекмеджетата, дето съм ги пълнил 30 години.

– Обичаш ли да се завръщаш в Благоевград? Как го намираш?

През града само минавам, като съм в района, отивам при брат ми в Дъбрава. Градът за мен е унищожен много отдавна, както и клетата ни държава, разбира се.
Ако те поканят местните общински власти или някой друг да направиш своя фотоизложба, ала „Спомняте ли си, госпожо!”, би ли приел?
Едва ли ще ме поканят, пък и не ме интересува.

Разговора води

ВЛАДО КАПЕРСКИ