Един загинал и 84 тежко ранени на мача Турция – България през 1964 г.
Станил Йотов е роден в Казанлък на 14 юли
1969 г. Син е на журналистите Донка Йотова и Венелин Йотов. Между 1976 и 1988 г. учи в Стара Загора, отначало във Второ основно училище „Петко Рачев Славейков“, а след това във Френската езикова гимназия „Ромен Ролан“. През 1997 г. завършва СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „Българска филология“. Със спортна журналистика, и то ориентирана най-вече към футбола, се занимава от 1992 г. Страстен риболовец е. През 2015 година превежда на български език книгата на президента на УЕФА Мишел Платини „Говорим за футбол“, покорила пазара на спортните издания в Европа.
През 2020 г. излиза от печат книгата му „Тайната история на българския футбол“, посветена на Царя на спортовете у нас и неговата скрита страна в близкото минало. Авторът Станил Йотов проследява на повече от 300 страници политическите намеси в най-популярния спорт.
Разказът му започва преди 10 ноември, когато мнозина от лидерите на комунистическия режим се делят на ЦСКА и „Левски“, а други се вживяват като по-големи специалисти дори от треньора на националния отбор на България. Каква позиция заема Тодор Живков? И как са се намесвали във футбола Ангел Солаков, Борис Велчев и останалите големци от управляващата клика?
Авторът разкрива и футболната корупция в онези времена, най-често прокарвана със съдействието на окръжните и общински комитети на БКП. Пресъздадени са всички големи афери с „черни каси“ и финансови злоупотреби по време на соца, както и съдебните процеси начело с шумната афера „Мобуту“, вкарали някои от най-важните футболни дейци в затвора.
Оригинални документи от архива на Държавна сигурност, тайни агенти и доверени лица свидетелстват за работата на секретните служби на режима на Живков във футбола ни. Агентурният апарат държи под око ръководители, треньори, играчи и съдии.
Подслушвани и документирани телефонни разговори съдържат данни за това какви игри под масата са се въртели в първенството на „А“ група. Дори когато се е налагало, службите за сигурност изпълняват патриотични задачи във важни международни мачове с българско участие.
Описани са и годините на прехода, когато любимите на народа отбори се оказват в ръцете на кредитните милионери, аферистите от банковия сектор и силовите групировки. Повдига се и завесата пред много останали в сянка събития около българското участие на Световното първенство в САЩ 1994 година.
Разказани са нерадостните съдби на някои от най-големите ни звезди, както и неизвестни или отдавна забравени истории за други от тях – от Георги Аспарухов-Гунди и Георги Соколов, до Христо Стоичков, Красимир Балъков и Любо Пенев.
Станил Йотов публикува интересни постове във Фейсбука си. Публикуваме ги без редакторска намеса.
Здравейте приятели! Това футболно четиво е за една история, която е много слабо позната у нас. Става въпрос за трагедията в Истанбул през 1964 г. на мача Турция – България. Това е и най-сериозният инцидент с наше участие във футбола. А въпросната среща е организирана и по политически причини, за сближаване между враждуващите тогава две държави. Случва се на 20 декември 1964 г., когато е тържественото откриване на новия стадион „Али Сами Йен“. Да не дава Господ никога повече. Приятно четене, макар че темата не е особено приятна. Впрочем това е първият мач на Рудолф Витлачил като национален селекционер на България.
Предисторията на този футболен мач започва в края на март 1964 г., когато комунистическата власт в България предприема акция по смяна на имената на мохамеданското население в Родопите. Операцията се ръководи от секретаря по идеологическите въпроси Митко Григоров и благоевградските партийни големци Кръстю Тричков и Петър Дюлгеров.
Една сутрин в помашкото село Рибново пристигат 12 отрядника и четирима милиционери, за да сменят турските имена на хората. Народът обаче вдига въстание с брадви, сопи, ножове и камъни. Не само че отблъскват нашествениците, но и пленяват един от униформените, след като са го халосали с камък в главата. Властите пращат военен отряд, който стреля във въздуха. Жителите на Рибново влизат смело в боя и дори залавят един от аскерите. Окачват турски байрак на джамията, прекъсват телефоните и събарят моста към Гоце Делчев, за да не ги изненадат с танковете.
Неочакваният отпор заварва режима в София неподготвен. Лично Тодор Живков нарежда акцията да се прекрати незабавно. Вината е стоварена върху окръжното партийно ръководство. В това време обаче рибновци, както и жителите от околните села, изпращат делегации с жалби в турското посолство.
Отношенията между София и Анкара рязко се влошават. Затова Политбюро на ЦК на БКП и правителството на Мустафа Исмет Иньоню решават да предприемат курс към сближаване на двете страни и „мирно съвместно съществуване”. Първата стъпка е да подпишат договор за сътрудничество в туризма. След това през октомври „баш баканът” Иньоню праща на Пловдивския панаир лично търговския си министър Фени Исмелъ да преговаря за всякакви алъш-вериши с нашите. На прибиране в Одрин ефендито дава голяма пресконференция, където обещава, че турско-българските отношения ще се подобрят.
Баш тогава в Истанбул ще се открива реконструираният стадион „Али Сами Йен”. Кръстена на основателя на футболния клуб „Галатасарай”, арената в квартал „Меджидиекьой” вече е с трибуни на два етажа и почти 50-хиляден капацитет. Търси се някой добър отбор от чужбина да играе с националите на Турция в приятелския мач, с който на 20 декември ще бъде открито новото съоръжение. По програма ще присъстват най-видни турски държавници, а церемонията ще бъде от най-тържествените.
Кого да поканят комшиите, ако не националния отбор на България? Едно, че сред основателите на „Галатасарай” покрай Али Сами Йен има ред българчета, учили тогава в едноименния лицей, като например Сава Киров, Благой Балъкчиев и Борис Николов. И друго, че във футбола, за разлика от политиката, турско-българските отношения са повече от отлични.
С турците играем по всякакви балканиади и турнири. Знае се също, че дойде ли да ни свири в някой международен мач техният рефер Доган Бабаджан, си имаме поне една сигурна дузпа. И нашите съдии не им трошат хатъра. Когато пък играят националите на двете страни, мачовете протичат в отлично темпо и другарска атмосфера. Ашколсун, комшу!
Така от Истанбул пращат хабер до футболната федерация в София да събира четата и да заминава към Босфора. В духа на прочутото турско гостоприемство пишат, че ще ги настанят в най-луксозния хотел „Хилтън”. Предвижда се и келепир – 10 000 долара за участието в големия мач.
Нашите, разбира се, приемат веднага. А седмица преди двубоя се оказва, че България ще има нов треньор. И то не кой да е, а известният чех Рудолф Витлачил. Той пристига в София, за да води едновременно „Левски” и националния отбор. Две години по-рано именно Витлачил класира Чехословакия на финала на световното първенство в Чили, макар и да губи мача за титлата срещу Бразилия с 1:3.
Сега на „Али Сами Йен” срещу Витлачил ще се изправи стратегът на турския футбол Чихат Арман с избраниците си. Известен като „Летящия вратар” на „Фенербахче”, след края на състезателната си кариера Арман води турските национали като треньор. И дори ги класира на световното в Бразилия през 1950 г., само че отборът му така и не отлита към Рио заради финансови проблеми.
За експедицията до Истанбул Рудолф Витлачил и помощникът му Любомир Ангелов-Старото свикват под знамената едни от най-добрите ни футболисти. Шампионът „Локомотив” (Сф) е представен от асовете си Никола Котков, благоевградчанина Спиро Дебърски и железния защитник Иван Димитров. „Левски” изпраща Георги Аспарухов-Гунди, а „Спартак“ – Стоян Китов. От ЦСКА идват бъдещите баджанаци Димитър Пенев и петричанинът Борис Гаганелов. Пълно е със слависти – Пешо Величков, Александър Шаламанов, вратаря Симеон Симеонов. Пловдивският „Ботев” дава за каузата Виден Апостолов и Динко Дерменджиев-Чико. Капитан ще бъде най-големият ни голмайстор за онези времена – стокилограмовата планина от мускули Тодор Диев от „Спартак” (Пд).
В Истанбул нашите са посрещнати като бейове от генералния ни консул Димо Карадимов. Тежка софра, хапване, пийване – всичко върви, както си му редът. В това време турските вестници вече подготвят народа за предстоящия футболен празник. „Нека открием новия стадион с победа!”, призовава от първите страници техният капитан Метин Октай, ненадминат голмайстор и любимец на публиката на „Галатасарай”, която го нарича още „Краля без корона”. Треньорът Арман добавя, че неговите смели футболисти „ще излязат в атмосферата на единство и солидарност, решени да победят”.
Интересът е толкова голям, че всичките 48 600 билета за „Али Сами Йен” са продадени до един. Отделно на стадиона успяват да се промъкнат и хиляди гратисчии. Някои бутат по сноп турски лири на контрольора и са вътре. Други прескачат оградите на трите затворени входа.
Играта трябва да почне в два след пладне, а преди това ще има големи салтанати за откриването на „Али Сами Йен”. Точно в 13.15 ч. тръгва живото предаване по турското национално радио от стадиона. В ефира ехтят речите – първо си казва думата вицепремиерът Кемал Сатър, след него министърът без портфейл Малик Йолач, после президентът на „Галатасарай” Юлви Йенал.
По сценарий идва ред на спортистите от „Галатасарай” да дефилират по пистата, след това е мачът. Съдията Алфред Хабелфернер от Австрия вече е строил двата отбора в готовност за излизане. И тогава почва лошото…
В единия от секторите на втория етаж първо се забелязва някакво масово раздвижване на публиката. Ехтят писъци: „Спасете ни, умираме! Ще ни смачкат, бягайте, да бягаме!“.
Изведнъж отнякъде лумва огън. Гъст миризлив дим се издига над сектора. Народът почва да скача по няколко метра от терасата, за да се спаси на първия етаж на стадиона. Други, търсещи избавление, газят тези пред тях.
Какво всъщност се случва? Заради претъпканите трибуни металните огради почват да се клатят. Някой изкрещява, че стадионът се руши. За секунди паниката обхваща всичко живо. И точно тогава пламва пожар в открития бюфет, където пекат кебапите и другите мръвки. За нула време се издигат пламъци и пушек.
На хората толкова им трябва. Хукват надолу на юруш, но между двата етажа на секторите има поне няколко метра височина. Скачат върху тези отдолу, падат право върху бетона. В долния сектор пък зрителите на свой ред се разбягват и тъпчат други.
Кошмарът продължава цели 15 минути, хиляди човешки тела са се оплели като кадаиф. И понеже радиото предава пряко от „Али Сами Йен”, ужасът се пренася в цял Истанбул. „Трибуната се срина, стадионът се руши”, крещят хората по улиците. Всичко живо хуква към „Меджидиекьой”, за да търси близки и роднини, отишли на мача. Пътищата се задръстват от коли и паникьосани хора. Става страшно.
След като паниката на стадиона спира, полицаи и граждани почват да изнасят ранените. Към „Али Сами Йен” хвърчат линейки, само че трудно минават през задръстването. Стават десетки катастрофи по пътищата, смачкана е дори служебната кола на валията на Истанбул Ниязи Акин.
Понеже огромната част от зрителите все още са по трибуните, проектантът и инженерите на „Али Сами Йен” проверяват бързо състоянието на цялата конструкция. Оказва се, че няма абсолютно никакъв проблем – трибуните нито са се разрушили, нито пък има такава опасност. По радиоуредбата съобщават на хората да не се тревожат. Възниква обаче въпросът дали въобще мачът да се играе, или не.
Президентът на турската футболна федерация Мухарем Йозгурт предлага двубоят да не се провежда. Така де – кръвта на пострадалите още не е засъхнала, не се знае дали няма някой убит. Министър Малик Йолач обаче е категоричен, че двубоят трябва да се състои. „Хората са в напрежение от събитията, не се знае какво ще стане, ако тръгнат да напускат стадиона на юруш”, казва той. После отива да говори със съдията и българската делегация.
От наша страна водачът на отбора Стоян Орманджиев и треньорът Рудолф Витлачил казват, че сме готови на всичко, стига властите да гарантират сигурността. Австрийският рефер също дава съгласието си. В крайна сметка двата отбора излизат на терена. Но играят без никакво настроение, а крайният резултат е 0:0.
Междувременно пред стадиона се събират десетки хиляди уплашени за роднините си граждани на Истанбул. Още толкова са окупирали болниците, всеки търси информация за близък човек. По радиото мачът изобщо не върви, излъчват се постоянни призиви за кръводаряване за тежко ранените. Техният брой е общо 84, без да се броят зрителите със средни и леки наранявания.
Един от запалянковците – Андонис Христодолис, жител на Истанбул от гръцки произход, никога повече не се завръща у дома при семейството си. Клетият човечец умира две седмици по-късно в болницата.
В разследването, извършено след инцидента, се чуват обвинения, че организаторите са продали повече билети, отколко са наличните места в стадиона. Оказва се обаче, че на трибуните са влезли прекалено много гратисчии. Така хората се оказали натъпкани един до друг и това била причина за паниката.
Заради големия сакатлък предвиденият втори двубой между Турция и България в Измир не се провежда. Нашите си заминават за София разочаровани, че очакваният футболен празник на „Али Сами Йен” е бил напълно помрачен заради инцидента.
Отборът ви е закъсал – режи гредите, заколи агне, викай попа или стриптийзьорка
В това с прокобата вярва доста народ от футболното население на България, което не е странно. Във футбола ни има цял неписан учебник за разваляне на магии, проклятия и заклинания, ако отборът ви е закъсал лошо. Молитви, рязане на греди, клане на петли и агнета, курбани, мазане на вратите с кръв и какво ли още не.
Най-важното е да не се смесват чисто християнските ритуали с такива от други религии и вярвания, иначе ви се пише още по-лошо.
Преди 10 ноември, когато църквата беше държана далеч от футбола, в работа влизаше езическата обредна дейност. Много разпространено беше рязането на греди, което е и най-зловещият ритуал. Отчаяни от лошите резултати запалянковци се промъкваха посред нощ на стадиона и свършваха делото с обикновен трион.
За ритнитопковците оставяха бележка с предупреждение: „Днес гредите, утре главите!”. Често всичко се оправяше и отборът почваше да играе по-добре – дали заради рязането, дали заради бележката, това никой не може да каже със сигурност.
Тогава вратите все още бяха дървени и лесни за отрязване. По-късно ги замениха с дебели метални тръби и стана сложно.
Съгласете се, че няма как посред нощ да вдигате пронизителен шум с флекса. Оказа се обаче, че гредите могат да се изтръгват на ръка, както стана на „Армията” след онази катастрофа на ЦСКА с 0:8 в Ловеч преди двайсетина години.
За да не повреждат стадиона, запалянковците вкараха в употреба животинската кръв. Някъде колеха петел, другаде – цяло агне. Идеята беше, че кръвта представлява жизнена сила. И като намажат гредите с кръв, футболистите им вече няма да играят като спънати.
Всъщност това с кръвта го има и досега, и то не само у нас.
Преди пет години на стадион „Астана Арена” в Казахстан беше заклана жива овца точно преди двубоя от плейофите на Шампионската лига между „Шахтьор” (Караганда) и потресените шотландци от „Селтик”. Магията стана и казахстанците победиха с 2:0.
Но да се върнем на родна земя. Бързо след 10 ноември футболът влезе в лоното на забранени дотогава ритуали за късмет – църковни и еротични. Така например през февруари 1990 г. лично Старозагорският митрополит дядо Панкратий пристигна да чете молебен преди мача на „Берое” с „Локомотив” (Горна Оряховица). Молитвите на светинята му обаче дадоха съмнителен резултат, тъй като двубоят завърши 0:0. На всичкото отгоре след мача двете агитки се сбиха жестоко, без капка християнско смирение.
Доста по-интересен беше челният опит на „Пирин” същата година. На възловия мач с „Миньор” (Пк) в Благоевград домакините доведоха на стадион „Христо Ботев” стриптийзьорка.
Момата се съблече дибидюс гола „за успех на момчетата”, както съобщиха по радиоуредбата. Това се оказа отличен ход, а „Пирин” пожъна бляскава победа с 4:0. Цели 15 000 зрители гледаха сеира. За съжаление примерът на благоевградчани така и не беше масово подет от останалите отбори в „А” група.
Все пак грандовете „Левски” и ЦСКА предпочитаха да ползват официалните църковни институции в случай на закъсация. Когато през 2008 г. сините отпаднаха трагично в евротурнирите от БАТЕ Борисов и „Жилина”, една сутрин на „Герена” пристигна поп. Напръска съблекалните, изчете си молитвата и само година по-късно хората на треньора Емил Велев-Кокала спечелиха последната засега шампионска титла. Ако помнят кое точно отче тогава им свърши работа, нека да го викат бързо.
И в ЦСКА наеха поп, само че по времето на „Титан”, когато отборът им го нямаше никакъв.
Преди молебена изникна въпросът дали мохамеданинът вратар Райс Мболи трябва да присъства, тъй като е от друго вероизповедание. Самият Мболи се съгласи, след като молитвите ще донесат успех. Само няколко месеца след това алжирецът направи трансфер в чужбина. А ЦСКА първо би „Левски” с 3:1 на „Герена”, после спечели и Купата на България.
Друг чуждестранен вратар на ЦСКА се оплакваше, че му е направена черна магия. На мача с „Левски” в края на 2008 г., завършил 1:1, Рашид Тиберканин стреля „от халите”, но камерунският страж на армейците Даниел Беконо не успя да улови топката. Тя отиде при Георги Иванов-Гонзо, който изравни резултата.
Всички казаха, че Беконо е късоглед и трябва да отиде на очен лекар. Само че камерунецът се оказа в ред с очите. Той обясни, че му е направена лоша магия, тъй като при удара отдалеч топката изненадващо променила движението си в последния момент. Беконо тогава ходи при специален ходжа, за да прогони злото.
Днес по адрес на „Левски” може да се чуе, че някой ги е проклел да им се случват случки като тази с автогола на Везалов и трите загубени финала за купата.
Според едната версия клетвите били изречени от привържениците на ЦСКА през лятото 2008 г., когато им бе отнет лицензът за Европа и го дадоха на левскарите. Това обаче няма как да е вярно, тъй като сините станаха шампиони на следващата година.
Други твърдят, че тежката клетва била изречена от тогавашния им треньор Емил Велев-Кокала, изгонен без основателна причина след спечелването на титлата. „Ако някога хората искат отново да видят „Левски” шампион, може би ще се сетят за мен”, спомена преди време Велев.
Експерти по проклятията коментират, че това вече е по-възможно – клетвите хващат, когато идват от онеправдано сърце като Кокала. А през 2008 г. Александър Томов просто не беше платил едни 800 000 лева данъци.
За разлика от проклятията и черните магии, някои от футболните вярвания са доста по-забавни.
Например на Олимпийските игри през 1968 г. нашият футболист Милко Гайдарски играе с едни и същи чорапи през целия турнир. Той казва, че това му носи успех, а България стига чак до финала. Нещо повече – именно Гайдарски с щастливите чорапи печели жребия с монетата, теглен сред равния четвъртфинал с Израел.
А като треньор на „Литекс” Димитър Димитров-Херо водеше отбора с едни и същи дрехи и спечели шампионската титла.
Навремето доста популярен беше странният случай с нападателя на „Локомотив” (Пд) Юлиян Джевизов.
В десетки мачове поред той така и не успя да вкара нито един гол. На „Лаута” опитваха какво ли не – клаха и пекоха за успех на Джевизов кокошки, петли, агне, а после и коч. Не ще и не ще!
Най-накрая, преди градското дерби с „Ботев” (Пд), прочутият зевзек и бивш голмайстор на локомотивци Георги Василев каза по вестниците: „За Джевизов само с хипопотам още не сме пробвали!”. Случайно или не, два дни по-късно умря хипопотамът Кибоко от зоопарка. А нападателят веднага се отпуши с гол за победата с 2:0.
Често пъти един амулет, даден от подходящия човек, може да доведе до небивал успех.
Така например през 1967 г. преди мача България – Португалия прочутият факир Мистър Сенко мушва в ръката на вратаря ни Симеон Симеонов златна конска подкова. Шушне в ухото на слисания 21-годишен славист да я скрие под пешкира във вратата си. Подковата свършва отлична работа – Мони пази като лъв срещу третите в света Еузебио, Торес и Симоеш. Накрая бием 1:0 след фамозна комбинация между Гунди и Котков, завършила с гол на Динко Дерменджиев.
Но днес нямаме нито такива футболисти, нито вълшебници като Мистър Сенко…
