„Тази изложба бях планувал да се случи преди 10-ина години”, с това признание на художника Илия Филипов, преподавател в Националната хуманитарна гимназия, започна разговорът ни, повод за който е самостоятелната изложба по случай 50-годишния му юбилей тази година.
– Илия, рисуването е твоя страст от дете, завършил си профилираната паралелка в НГХ – Благоевград, но си кандидатствал „История“, защо?
– За да не вляза в казармата, трябваше да стана студент и започнах да отхвърлям с какво не става да кандидатствам. Математиката не ми е силна страна и нямаше смисъл да се пробвам в „Архитектура“, макар че родителите ми опитаха да ме насочат натам в 10-и клас. В Академията два пъти кандидатствах, първо графика, после илюстрация, и все бях първа или втора резерва. Там се влизаше много трудно, имаше много връзкарски истории и на мен все малко не ми стигаше да вляза. Най-странното е, че няколко години по-късно близка ми предложи „да ме вкара“ в Академията и аз отказах.
– Защо?
– Защото вече следвах „История“ в ЮЗУ, като ученик имах афинитет към този предмет и затова кандидатствах в тази специалност. Когато станах в 3-и или 4-и курс, в ЮЗУ откриха специалността „Изобразително изкуство“. Не исках да прекъсвам следването си, затова първо се дипломирах като историк и кандидатствах отново, този път с рисуване.
– Напливът в ония години за изобразително изкуство в ЮЗУ беше огромен, притесняваше ли се от конкуренцията?
– Имах опита от изпитите в Академията, а и не бях спирал да рисувам. Като студент по история дори направих първата самостоятелна изложба, беше в Учебния театър. Но наистина на кандидатстудентските изпити имаше страшно много хора. Приеха 60 човека и бяхме разделени в 4 групи.
– Изложбата по случай юбилея ти е първа самостоятелна в истинска галерия, притесняваше ли се?
– Преди време във връзка с докторантура, която записах в ЮЗУ, направих втората си самостоятелна изложба, тя бе във фоайето на ЮЗУ, но признавам, че сега бях доста притеснен. Участвам почти във всички общи изложби в групата, но сега беше различно. Не знаех картините достатъчно ли ще са, или ще се окажат много и как ще стоят в единна композиция… Но съм доволен от резултата.
– Търсиш се между графиката и акварела, но мнозина те познават основно като иконописец, къде се чувстваш „в свои води“?
– С иконопис се занимавам от много години, започнах с тях, защото като студент така си изкарвах пари. Те и сега са едно от любимите ми занимания, но последните 2-3 г. леко загърбих тоя занаят, за да си подготвя изложбата. Първият ми учител е графикът доц. Атанас Дафинов и това обуславя любовта ми към графиката. Аз съм първият му ученик, бях в 3-4 клас, като тръгнах при него на кръжок във „Вароша“, и той ме смяташе за първия си ученик. В годините и други художници са ми преподавали и са ми повлиявали, но от него най-много съм попил. Не само в областта на изобразителното изкуство, но и в музиката съм открил много стилове благодарение на него. Който го познава, знае, че имаше навика да записва и подарява дискове с ненатрапчивото „Чуй това“. Докато работим в ателието ни, пускаше „Дайър Стрейтс“, „Пинк Флойд“, „Пърпъл“, „Ю Ту“, и до днес са ми любими тези групи. От Дафинов съм взел целенасочено доста, но не всичко. Няма да забравя думите му: „Илийка, ти за да се намериш, първо трябва да се загубиш!“. И мисля, че се случи точно това. Сега ми е интересен процесът на пътуване, не целта. Започнах много да експериментирам и това ме провокира.
– Например?
– Аз никога не съм се занимавал с дърворезба, но преди година, както си седях с въдицата (обичам да ходя на риба), реших да опитам да си издялкам малки пластики-тотемчета. И в момента се занимавам с много различни неща паралелно: правя дърворезби, живописни картини, моливни рисунки, графика, едни и същи сюжети, но с различен материал. Дори замислям инсталации с дърво и камък, но това са бъдещи проекти. Затова в юбилейната ми изложба има както реалистични акварели, така и сюрреалистични и дори абстрактни, има и дърворезба.
– Много силно присъства природата в творчеството ти…
– Всяко свободно време ходя по гората или на риба.
– Кой те запали по планинарството?
– Вероятно дядо ми, като дете ваканциите прекарвах на село (Кърналово, Петричко) и с него все ходехме по горите.
– А страстта към рисуването наследил ли си от някого?
– Предполагам от леля ми, лека й пръст, тя навремето искала да кандидатства в Художествената академия, но баба ми и дядо ми не й позволили, защото смятали, че това е несериозна работа. Аз обичах да рисувам животните на село – коне, магарета, тя ми показваше много неща и така ме подкрепяше. От баща ми също съм получил техническата рисунка, той е инженер, вече пенсионер.
– Майка ти е хабилитиран университетски преподавател, не те ли изкуши да тръгнеш по стъпките й?
– Изкуши ме, затова записах докторантура. Обаче тук, в училище, много повече ми харесва!
– Защо?
– Защото в университета работата ми се струва по-скучна, нищо че откъм дисциплина е много по-спокойно и на друго ниво, но с учениците работата е по-жива, по-динамична. В училище преподавателят има повече възможност да моделира, докато в университета студентите са по-завършени и им е нужен допълнителен тласък да се усъвършенстват.
– Намираш ли у днешните ученици тръпката и таланта, който твоето поколение сте имали на техните години?
– Някои приличат на нас, но в момента интернет предлага много информация, те се объркват и предпочитат да ползват готови неща. Не им се мисли, дори на онези, които рисуват много добре, им е по-лесно да прерисуват готови „шаблони“. Казвам им, че до един момент това е добре, но идва време, в което трябва да започнат сами да мислят, не да взимат наготово идеи. Радващото е, че все пак имам ученици от дванадесетокласниците, които вече правят свои картини. Едно от момчетата например иска да стане режисьор, обича киното и целенасочено се развива в тази посока. Ангелина пък, също от 12 клас, прави стряскащо сюрреалистични картини и много хубав грим. На своя съученичка беше „пробила“ ръката с молив и гримът беше добър, посъветвах ги да не ходят в медицинския кабинет, че лекарката ще припадне. Не са много, но има наистина талантливи деца.
– Останалите изгубени ли са за изкуството?
– Никой не е изгубен за изкуството, дори смятам, че и онези, които не мислят да се занимават с изкуство, трябва да изучават някакво изкуство, защото самото пасивно общуване пак действа на подсъзнанието.
– Синът ти занимава ли се с изкуство?
– Виждам, че рисува на тетрадките си. Той учи в училище с езиков профил, но има отношение, цялата си стая е изрисувал с геометрично-абстрактни композиции.
– Спомена, че математиката не ти е силна страна, но рисуването е в голяма степен математика…
– Така е, дори учениците ми не осъзнават пропорциите и обемите като математика и се изненадват, когато им покажа математическото обяснение, но тази математика е представена по по-приятен начин.
– От 12 години си учител, има ли промяна у учениците за това време?
– Има повече агресивност, но не на физическо ниво, а като нетърпение за повече информация, болшинството не виждат смисъл в това, което учат, и че то ще им е нужно да просперират. Повечето си мислят, като завършат, да отидат в чужбина да изкарат бързо пари. В главата им се върти да работят във фирми, които изграждат модерните напоследък фотоволтаични централи, да гледат възрастни хора, да работят във ферми в Германия и Англия – това, което работят родителите им или техни познати. Казвам им, че ако са амбициозни, могат да изкарват 10 пъти повече от мен като учител, а те контрират, че за едно лято във ферма ще го направят. „Но какво оставяш след себе си?!“, ги питам. „Какво печелиш, ако само завиваш и отвиваш едни гайки като във филма на Чарли Чаплин, с какво това те развива?!“. Струва ми се, че преди 10-12 г. учениците бяха малко по-спокойни, а сега са по-напрегнати и нетърпеливи. Мислят си, че много знаят и винаги са прави, и не можеш да ги убедиш, че има и друга гледна точка.
– Това е вечният конфликт между поколенията…
– Вярно, но пък има и много уравновесени млади хора, вероятно всичко опира и до характер и възпитание.
– А родителите как се промениха през тези 12 г., откакто отблизо наблюдаваш процесите?
– Има два типа родители и те са двете крайности, едните много се интересуват от децата си, другите изобщо не им обръщат внимание. Тези от първата група много ги „натискат”, някои дори са прекалено взискателни, а на тези от втората струва ми се, че им е безинтересно какво се случва с децата им. Проблеми в семействата напоследък се наблюдават масово, много родители живеят разделени по различни причини. Често единият работи в чужбина, но всичко рефлектира върху децата. Най-често резултатът е липса на контрол. Докато рисуваме, те си споделят с мен кой за какво страда и ме впечатлява, че много деца имат лични проблеми, и то сериозни.
– Ти не си психолог, но явно успяваш да заслужиш доверието на учениците си. Намираш ли начин да ги успокоиш, да ги насърчиш…
– Давам им примери от моя живот, да осъзнаят, че подобни неща се случват на много хора, а това, което можем да направим, е да продължим напред и да не се отчайваме. Днес децата имат много информация от много източници, за разлика от моето поколение, и понякога затова не могат да се съберат. От гледна точка на изкуството обаче сега има много повече материали, което за тях е добре.
– Пишеш ли двойки?
– Не мога да им внуша и с двойки насила да ги накарам да им дойде вдъхновение. Това няма как да стане и постоянно им го напомням, като им казвам, че единственото, което мога да направя, е да им забраня да напускат часа, да им се карам, ако мързелуват, и да ги санкционирам, но е срамота да карам насила някого да прави изкуство. И те са съгласни с мен. Понякога опитват да хитруват, оправдават се с липсата на пари да си купят материали, но им казвам, че изкуство се прави и само с един молив или химикал на тетрадката, желанието е важно.
– Спомена, че много от днешните ученици са с поглед в чужбина след завършването си, на теб минавала ли ти е подобна идея?
– Да отида да ловя сьомга в Аляска съм си мислил, или в Африка на сафари, в Южна Америка в джунглата – като преживяване и приключение, но да напусна България не искам. Това ми се струва като да започна нов живот. Изкуството е това, с което искам да се занимавам, независимо къде живея. Струва ми се, че би било невероятен късмет в чужбина да попадна на галерист или меценат, който да ме хареса като автор и да иска да работи с мен. Но пък уютът, който имам в България, ме захранва с идеите ми за рисуване – обичам да се разхождам из стари села, да се наслаждавам на старите къщи и кошари, вече изоставени, но ценни за мен като творец. Ако отида например в Норвегия, ще ми е нужно да се „напълня” с норвежката среда – фиорди, елени, викинги, келти… Всъщност аз съм изпълнил мечтите си да съм художник и педагог, имам го тук това сбъдване и няма какво да търся в чужбина, освен приключение.
– Когато наредихте т.нар. юбилейна изложба в галерията, видя ли себе си в развитие?
– О, да, чувството бе странно, защото бях заобиколен от себе си като в пашкул. Аз не обичам да ходя на откриване на изложбите, в които участвам, избягвам навалици и сега на самостоятелната ми сред толкова много хора се чувствах като разголен, все едно ми правят дисекция. Нарочно съм подредил първо дърворезби, после акварели, графика и живопис, за да подчертая различните пътища, по които вървя. Важното за мен е, че оттук нататък знам по тези пътища в кои посоки да надграждам. Усещам в себе си желание да започна да правя мащабни картини, в размери 3х2 метра, 2х2 метра, които да правят внушения със силата на цвета и на детайла, да има провокации в техники, дори скандални акценти. Това ме провокира в момента и искам да пробвам. В малките картини по-лесно се събирам, може би защото съм свикнал с пространството, затова сега ми е любопитно как ще ми се получи в различен мащаб. Важно е човек да не престава да експериментира. Миналата година за първи път например рисувах на графичен таблет. Първия ден, като хванах писалката, се почувствах като инвалид – линиите ми бяха криви, несигурни… Но втория ден бе по-добре, а след още няколко и ръката свикна.
– Преди години групата на художниците в Благоевград бе много по-органична и пулсираща, макар и с чести изблици на напрежение между създаващите се групички, но пък се раждаха провокации като изложбата „11.ХI”, чиито издания се превръщаха в събитие на национално ниво. Къде изчезнаха страстите и духът на общуване в гилдията?
– Духът и общуването се променят, като си заминат някои от хората. Доста от доайените и активните творци в тази група починаха – Методи Душков, Димитър Угринов, Атанас Дафинов, Жоро Ковачев, наскоро и Васко Иванов… Променят се и източниците на вдъхновение с нови. Ако не са тези изложби, напоследък не знам художниците на Благоевград да се събират някъде, за да общуват, както това се е случвало преди 20-30 години… Останаха във времето два форума, които продължават да събират гилдията – зоналната изложба „Струма” на творците от трите области Перник, Кюстендил и Благоевград и изложбата „Ангелина и приятели”, инициирана от Ангелина Станчева.
– Липсваше ли ти някой на откриването на изложбата ти за 50-ия ти юбилей?
– Да, учителят ми Атанас Дафинов.
– Ако беше до теб на изложбата ти, какво щеше да ти каже?
– Може би „Приятен път! Щом си се качил на тоя път, давай по него, пък каквото стане!”…
ДИМИТРИНА АСЕНОВА
