Възпитаници на благоевградския треньор след пореден успех зад Океана
Сем. Тулилови посрещат Нова година с родителите на Десислава в Правец през 2016 г.
С приятели на ресторант при последното идване от САЩ
Колаж от състезание на "Тулилов Гимнастикс"
Иван Тулилов на хижа "Яворов" през 2014 г.
Иван Тулилов е ро- ден през 1975 г. в Благоевград. Докато следва в НСА „В. Левски“, тренира усилено културизъм и стига до няколко отличия в прохождащия у нас спорт в средата на 90-те години на миналия век. Паралелно с това открива зала за фитнес „Давид“ до НХГ „Св. св. Кирил и Методий“, която е сред първите в областния център на Пиринска Македония. През 1999 г. пътува до САЩ и гледа на живо най-голямото състезание за професионални бодибилдъри в света – „Мистър Олимпия“. Малко по-късно заминава за Щатите заедно с настоящата си съпруга. Установяват се там и създават семейство с 2 дъщери. В момента Ив. Тулилов има собствена зала за спортна гимнастика, а жена му Десислава работи като полицейски служител в Боизи /Айдахо/. Преди седмица се прибра за кратко в България, за да се види с близките си.
– Иване, колко години минаха, откакто си в САЩ?
– 17, заминах през 2000 г.
– Този път си сам, без децата и съпругата. Как реагират двете ви дъщери, като стане дума за България?
– Обичат много България, харесва им да идват тук. Но този път обстоятелствата се стекоха така, че нямаше възможност да пристигнем заедно.
– Как поддържате връзката с родината, посещават ли някакво училище там?
– Не, но вкъщи говорим български и децата го владеят добре. Като дойдат тук, при баба си в Правец, откъдето е съпругата ми, контактуват само на нашия език.
– Обсъждали ли сте през тези години преместване обратно у нас?
– Не, нещата са добре там и предпочитаме да си идваме периодично, но не сме говорили за връщане.
– Хванали сте от последните шансове за САЩ, година по-късно стана трагедията с кулите близнаци в Ню Йорк и нещата загрубяха?
– Да, така беше. Нашето интервю за емиграция бе на 7 септември 2001 г., само 4 дни преди атентатите.
– Как се почувствахте там след тази история, не се ли притеснихте, че нещо може да се обърка?
– Определено се забавиха нещата, но не сме се притеснявали. Тогава бяхме в Лос Анджелис.
– Какво име носи залата по спортна гимнастика, на която си собственик? – „Тулилов“. Там съм и главен треньор.
– Има ли българска общност във вашия град, как приемате събитията у нас, коментирате ли ги?
– Боизи не е популярна дестинация за емигранти, българите в града са малко. Забелязвам, че отначало като дойдат, много се интересуват какво става в България, но впоследствие нещата затихват и изстиват. С тези, които дълго време са там, почти не си говорим за България, макар че всеки си пътува. Само една жена познавам, която е абонирана за българска телевизия и следи какво става. Говорим си за България, когато някой се върне от посещение там, иначе от политическата обстановка не се интересуваме особено. Опитвам се да следя спортните събития на нашите. Почти не гледаме телевизия. Американските имат много реклами и просто са дразнещи, а за български не сме абонирани. Нашият интернет не е достатъчно добър и няма да вървят. С годините в общи линии интересът отслабва.
– Претопявате се…
– Де факто – да.
– Децата ви тренират ли нещо в извънучебно време?
– Ходят на гимнастика. 12-годишната Савина е много добра, три години поред е шампион на щата. Каката Невена /14 г./ вече иска да ми помага в треньорската работа. Но трябва да навърши 16 г., за да получи официално разрешение.
– След толкова американски години какво продължава да ти липсва, докато си там?
– Винаги има едно чувство – искаш да си дойдеш в България, което се засилва с времето. Странно, по средата на деня, без никакъв повод, ти се появяват разни картини в главата и изведнъж искаш да си там. Опитвам се да запомня кои са тези места, за да мога следващия път, като си пристигна в България, да ги посетя. И първата ми работа е да ги обиколя, засищайки този глад. По-рано копнежът бе да видя родителите си. Сега това нещо го няма и е малко по-лесно в интерес на истината. По-леко минава емигрантството така.
– Когато замина за САЩ, бе завършил НСА, имаше клуб по културизъм… Защо реши да емигрираш?
– Нещата не бяха добре тук, имахме проблеми. Данъците бяха сложни, непрекъснато ни ограбваха залата, полицията нищо не правеше… Единия път намерих откраднатите уреди в друга зала. По-лесно от това как да го направиш за полицията да разплете престъплението?! Те отидоха при собственика, попитаха го откъде ги е взел, а той им посочи хората, от които ги купил. Полицаите намериха въпросните „другари“, попитаха ги дали са откраднали уредите, а те отговорили с „не“, и това сложи край на разследването. Данъчните непрекъснато ни тормозеха. Като спортен клуб трябваше да има облекчения, но не искаха да ме регистрират в общината. Цялото нещо беше една мъка.
– Казано накратко – зорлем са те изгонили.
– На практика така се получи. Загубих всякакво желание да се занимавам.
– Да разбираме ли, че ако нещата са били наред и бе получил нормален шанс да развиеш идеите си, не би помислил за чужбина?
– Голям шансът да остана. Жена ми не искаше да живее в Америка. Тя дойде заради мен, казвала го е няколко пъти.
– Спортуваш ли още?
– В истинския смисъл – не. Не ходя на специални тренировки, не правя нещо организирано, но самата ми работа е един вид спортуване. Загрявам децата всеки час, който преподавам. Когато имаме акробатични изпълнения на земя и висилка, ги пазя и това е натоварващо във физическо отношение. Чувствам се изморен след тренировка. Иначе ходим на ски и караме колело, когато можем.
– Преди около 20 г. бе от първите българи, наблюдавали на живо „Мистър Олимпия“. Ходил ли си пак на турнира?
– Не съм ходил повече. Интересът ми към културизма беше малко изместен. Първите години в Щатите работех като персонален треньор, но постепенно разбрах, че не е това, което искам да правя. И като намерих гимнастиката, бях много доволен, защото се оказа, че работата с деца ми допада повече от тази с възрастни. Следя „Мистър Олимпия“ по интернет. Състезанието се провежда в Лас Вегас, не е толкова далеч, но въпреки това не съм отишъл пак. Плюс това самият спорт културизъм се промени. Отвориха ми се очите малко и не съм толкова заинтересован от него вече.
– Какво имаш предвид под промяна на спорта?
– Комерсиализира се. За самото състезание „Мистър Олимпия“ доста се говори, че не печели най-добрият. Всичко е свързано с връзки, с интереси, културизмът е частен спорт за съжаление. Те затова не ги приемат и в Олимпиадата. И като частен спорт си правят каквото им е изгодно. Родоначалниците – братята Уидър, починаха, но бизнесът остана в семейството. Иначе никак не е лесно да се стигне на това състезателно ниво. Нужни са много тренировки и приемане на много непозволени субстанции.
– В Благоевград има два клуба по спортна гимнастика.
– Чух за това нещо. Ако един клуб може да просъществува и да има деца, тогава е необходим. Не мисля, че наличието на два гимнастически клуба тук е повод за притеснение. Всеки треньор има уникални качества и може да предложи нещо различно. Едни деца харесват един специалист, други – друг. Колкото повече треньори се занимават, толкова по-голям брой подрастващи ще спортуват. В това няма нищо лошо.
– В Боизи колко зали има?
– Седем или осем. Градът е свързан с няколко съседни и може би жителите са общо около 500 000 хиляди. Аз съм единственият български треньор там. В САЩ има работят доста сънародници, но повече ги привлича районът между Портланд и Сиатъл. Наситен е с крайбрежни градове. Срещал съм много българи в него. Точно в този район собственик на зала скоро стана благоевградчанинът Иван Алексов.
– Как те приемат американските колеги?
– Нормално. Когато започнах да работя, шефът ми беше от Беларус. Той мина по същия път. Отнема няколко години да се установиш, после те приемат. Американците са много толерантни. Може би защото открай време лансират чуждестранните треньори. Румънците Бела и Марта Кароли от много години бяха начело на националния им тим по спортна гимнастика. За легендарната им сънародничка Надя Команечи и влиянието й върху американския спорт няма нужда да коментираме.
Разговаря ИВАН ДЕЛЧЕВ
