Благоевградчанинът, живял 10 г. в Китай, Иво Станоев за предизвикателствата пред комунистическите лидери на Поднебесната империя

 

Комунист, ама китаец; китаец, ама комунист; комунист, ама китаец; китаец, ама… този вариант на култовата фраза „Риба, ама цаца; цаца, ама риба“ от стария български филм „Кит“ не спира да се върти из главата ми в последните дни и седмици. За пръв път се появи на 23 октомври, денят в който

СИ ДЗИНПИН БЕ ПРЕИЗБРАН ЗА ИСТОРИЧЕСКИ ТРЕТИ ПЪТ ЗА ПРЕЗИДЕНТ НА КИТАЙ, ПРЕВРЪЩАЙКИ СЕ ПО ТОЗИ НАЧИН В НАЙ-МОГЪЩИЯТ КИТАЙСКИ ЛИДЕР ОТ ВРЕМЕТО НА МАО ДЗЕДУНГ.

Това стана възможно, след като през 2018 година той наложи промяна в Конституцията на страната и премахна съществуващия дотогава лимит от два 5-годишни мандата. И именно тази концентрация на власт (освен президент, той е също така главен секретар на комунистическата партия и върховен главнокомандващ на военните сили) предизвика в главата ми въпросния рефрен: комунист, ама китаец; китаец, ама… Преди обаче да изкажа каквото й да е мнение по отношение на проблемите на политиката и общественото развитие на Китай, бих искал да направя една изрична уговорка (която вярвам би трябвало всеки да прави, преди да нагази в китайската политика): Китай е най-продължителната, непрекъсваема и ясно разпознаваема политическо-обществена система (държава) в света. Система, основана на най-старата използвана и до ден днешен писменост, китайските йероглифи, които им помагат да създадат безпрецедентно богато писмено наследство, от което черпят и което обогатяват в продължение на 3000 години. Управленската традиция на Китай няма равна в световната история и този факт несъмнено изисква съответната доза уважение и респект. Ако оприличим развитието на цялото общество с това на отделната човешка личност, то тогава една критика от гледна точка на ценностите на модерните западноевропейски държави ще наподобява донякъде критиката на амбициозен и нетърпелив тийнейджър към един зрял и спокоен 50-60 годишен уравновесен човек. Ако пренесем еволюционния критерий за оценка на успеха от биологичния свят (успешен е този вид, който оцелява по-дълго) към обществата, то тогава оцеляващата 3000 години китайска обществена система определено е много успешна. Проблемът е, че въпреки тази дълголетна успешна история на китайското общество, в главата ми неумолимо продължава да кънти този рефрен: “китаец, ама комунист“. Предполагам, че основната причина за това са познанията ми за ужасния разрушителен потенциал на комунизма. Имах злощастието лично да изпитам силата на тези разрушителни сили в действие, докато комунизмът съсипваше живота на родителите ми и цялата ни държава.

И сега, след като направихме тази толкова нужна историческа уговорка, да се върнем на въпроса за съвременен Китай. Спомням си определението, което дадох на Китай преди още да знам каквото и да е за тази страна. Беше около 2006-а и по онова време обмисляхме преместването ни от Корея в Китай. В имейл до моя позната в САЩ тогава нарекох Китай „слон на глинени крака“. Слонът беше заради това, че по онова време икономиката на Китай вече беше започнала да се заявява на световната сцена и постиженията на страната все по-често заемаха челни страници в различни световни медии. Глинените крака обаче бяха именно заради тази пуста еднопартийна, тоталитарна комунистическа система. Предполагам, че докато съм жив, понятието „комунизъм“ ще бъде за мен като червеното за биковете в испанската корида. През есента на 2007 наистина отидохме в Китай и живяхме там 10 години. Тези години ми дадоха доста основания да си помисля, че „глинените крака на слона“ все пак ще издържат. Основната причина за това бе, че това, което видяхме в Китай, имаше много малко общо със спомените ми от комунизма в България. Дребният, а и не толкова дребен, частен бизнес беше навсякъде. Шанхай и Шънджън имаха своите стокови борси. По данни на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие през 2020 година в Китай има 140 милиона малки и средни предприятия, вкл. самонаети. Тези

ЧАСТНИ ФИРМИ ПРОИЗВЕЖДАТ 60% ОТ БРУТНИЯ ВЪТРЕШЕН ПРОДУКТ НА СТРАНАТА, 50% ОТ ДАНЪЧНИТЕ ПОСТЪПЛЕНИЯ, СЪЗДАЛИ СА 79% ОТ РАБОТНИТЕ МЕСТА И ИМАТ 68% ДЯЛ ОТ ИЗНОСА НА КИТАЙ.

През тази година новорегистрираните бизнеси достигат 22 000 на ден. Градът в който живеехме, Гуанджоу, е огромен (12-ина и повече милиона), кипящ от живот, пълен с чужденци и магазини и офиси на най-известните чуждестранни фирми. Влизането в страната беше невероятно лесно – в един момент работихме като учители по английски повече от година с туристически визи,  които подновявахме всеки един-два месеца. Беше повече от очевидно, че не сме туристи, но изглеждаше, че властта нехае. Много от китайците искаха децата им да учат английски и за да задоволят огромните нужди от чужденци-преподаватели, китайските комунисти си затваряха очите пред нашите визови шмекерии. Всяка година в Гуанджоу се провеждаше най-големият в света търговски панаир – Canton Fair, на който идваха търговци от цял свят. И от българи търговци научих, че всички фабрики и цехове, в които ходят да договарят стоки, са малки и средни частни предприятия. Следвайки максимата на реформатора, отворил Китай за света, Дън Сяопин: „няма значение какъв цвят е котката, стига да лови мишки“, китайските ръководители бяха склонни да пренебрегнат понякога чисто партийните догми на комунизма в името на икономическия просперитет на хората. За тази политика имаше и друга причина – спомням си, че по онова време бях прочел в пресата, че лидерите на Китай са изчислили, че икономически растеж от около 7-8 процента на година ще гарантират социален мир долу в обществото, което, доволно от личния си икономически просперитет, няма да мисли за понятия като политическа свобода, плурализъм и демокрация и тяхната липса в страната им. По всичко изглеждаше, че тази комбинация от политически авторитаризъм и идеологически монопол отгоре, но икономическа свобода и бизнес плурализъм отдолу работи перфектно. Имахме ученици, деца на по 10-15 години, които всяка ваканция пътуваха в чужбина и вече бяха посетили повече страни от нас самите.  Градът се преобразяваше пред очите ни – метрото, което имаше едва 4 линии, когато пристигнахме през октомври 2007, през 2017 година вече беше с 11 линии. Станахме свидетели как за няколко години от една огромна строителна площадка в центъра на града изникна невероятно модерният и красив нов център на Гуанджоу (ZhuJiang New Town). Сега се оказва, че тези години 2007 – 2016 са били годините от втория (последен) мандат на предишния президент Ху ДзинТао и първия от (не дай боже доживотните) мандати на новия едноличен лидер на страната – Си Дзинпин.

След като напуснахме Китай и се прибрахме в България, откъдето продължаваме да даваме уроци онлайн по английски, там започнаха да се случват някои неща, които малко по малко ме накараха да се замисля дали пък „глинените крака на слона“, за които стана въпрос по-рано, отново не са почнали да се размекват. Първите признаци бяха оплаквания на приятели, останали в Китай, за това, че става все по-трудно за чужденци да си уреждат визи за престой в Китай. Познат, който с голям ентусиазъм замина за Пекин да учи в техен университет, сподели, че усетил забележима промяна в отношението на местните към чужденците за двете години от престоя си там. И тази промяна в отношението, съчетана с безумно строгите забрани и правила, свързани с Ковида, го накараха в крайна сметка да каже „сбогом“ на страната, в която бе отишъл с толкова радост и надежди. Това подстрекаване към патриотизъм и насаждане на недоверие и дори омраза към чужденците, разбира се, е убежището на всеки авторитарен режим, но аз все се надявах, че китайските ръководители са повече китайци и по-малко комунисти.

МИНАЛАТА ГОДИНА В УЧЕБНАТА ПРОГРАМА НА УЧИЛИЩАТА И УНИВЕРСИТЕТИТЕ БЕ ВЪВЕДЕНО ПРЕПОДАВАНЕТО НА „ДОКТРИНАТА НА СИ ДЗИНПИН“.

Според Министерството на образованието на Китай тази доктрина ще помогне на „тийнейджърите да усвоят марксистките идеи“. Фокусът в началните училища ще бъде култивиране на любов към родината, комунистическата партия на Китай и социализма. В средните училища и гимназиите ще се наблегне на формиране на политически оценки и мнения. Моя ученичка от град Урумчи ми каза коя детска песничка разучават в момента в часа по музика, казва се „Малкият тръбач“ и е за момче, което надува тръбата, за да призове „червените партизани“ да „убиват белите бандити“. Песента е за гражданската война в Китай (1946-49), а „белите бандити“ са противниците на комунистите, които след загубата се оттеглят в Тайван. Надявам се, че изборът на тази песничка е просто хрумване на учителя по музика, но доста се съмнявам, тъй-като Тайван е другата гореща тема в Китай днес и комунистическата партия умишлено засилва агресивната риторика и заканите да присъединят Тайван, дори ако се наложи с военна сила. Миналия понеделник (октомври 31) правителството публикува нови указания, с които се забранява на известни артисти и звезди от шоу бизнеса да рекламират лекарства, медицинско оборудване, хранителни добавки, частни уроци и извънучилищни учебни занимания и други. И точка първа, “Основни изисквания“ започва с думите: „Следвайки доктрината на Си ДзинПин за нова ера на социализъм с китайски характеристики, придържайки се към основните ценности на социализма…“. Сами може да си представите какво следва. На известните личности се нарежда да „избягват популяризирането на грешни начини на мислене и изкривена естетика“, като например екстравагантност и материализъм. Това на идеологическия фронт.

ПО-ТРЕВОЖНИ СА ОБАЧЕ ПРОМЕНИТЕ, КОИТО СЕ НАБЛЮДАВАТ В ПОСЛЕДНИТЕ ГОДИНИ В ИКОНОМИЧЕСКАТА СФЕРА. Тук може би един от най-важните и със сигурност най-фрапиращ сигнал за промяна бе скандалът с 3  месечното (октомври 2020 – януари 2021) „изчезване“ от обществения живот на най-богатия китаец, създателят на известния в цял свят сайт Alibaba, Джак Ма. Той бе един от най-ярките примери на нов, проспериращ Китай, а бизнесмоделът му за онлайн търговия бе невероятен успех.  „Престъплението“ на бизнесмена обаче бе, че се противопостави на официалната линия на партията и призова за повече иновативност и инициативност в бизнеса. Освен това си позволи да критикува банковата политика на правителството (в Китай държавата има абсолютен монопол над банковия сектор), като преди години заяви: „Ако банките не се променят, ние ще ги променим“. Друга негова фирма, Ant Group, започва да предлага заеми на малки бизнеси и разнообразни финансови и инвестиционни инструменти за обикновените хора. Въоръжени със смарт телефоните си, милиони китайци получиха възможност за финансови операции, заобикаляйки държавните банки. Отговорът на властта бе мълниеносен и унищожителен. В края на 2020 срещу него започна разследване, одобреното вече планирано листване на борсата на фирмата му Ant Group, което се очакваше да е най-голямото в света бе отменено в последния момент. Според вестник Wall Street Journal отмяната е била наредена лично от лидера Си ДзинПин. Специални промени в законодателството поставиха финансовите операции на фирмата под прекия контрол на централната банка.

Мой ученик, запален по футбола, наскоро ми каза, че всички чужденци са напуснали най-успешния отбор на Гуанджоу – „Гуанджоу Евъргранд”. Това, че китайците няма да гледат на живо футболисти от Бразилия, беше по-малкият проблем. Далеч по тревожен е фактът, че фирмата, основен спонсор на отбора  “EVERGRANDE GROUP”, Е ВТОРАТА ПО ГОЛЕМИНА В КИТАЙ КОМПАНИЯ ЗА НЕДВИЖИМИ ИМОТИ И Е ПРЕД ПРАГА НА ФАЛИТ ЗАРАДИ ОГРОМНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ.

Още по-силен сигнал за наистина тревожни неща, случващи се в поднебесната империя, дойде от разговорите ми с друга моя ученичка – след като през 2018 година Си ДзинПин промени Конституцията с предполагаемото намерение да бъде лидер до живот,  тя ми каза, че баща й се притеснявал от нова „културна революция“. Помня, че първият път, когато го чух, това ми прозвуча като шега. Но тя ме увери, че не е никаква шега и баща й е сериозно разтревожен от развитието на нещата в Китай. Таткото, когото познавам лично от времето си в Гуанджоу (неговата дъщеря е моя ученичка вече повече от 10 години), е нещо като дисидент. Използва специален софтуер (VPN), за да посещава блокирани в страната новинарски и коментарни сайтове(английският му е достатъчно добър за целта), а освен това има доста приятели чужденци в Гуанджоу. Има и приятели, които работят в полицията, така че съм сигурен, че това, което говори, не са само празни приказки. Тревогата му бе дотолкова истинска, че това лято положи огромни усилия да уреди следването на дъщеря си в чужбина с цел постоянно изнасяне от Китай (обмисляше се дори вариант за идване в България). В крайна сметка финансови и някои други обстоятелства надделяха и бе принуден да се откаже. В интерес на истината трябва да спомена, че опасението му идва не е толкова заради нехаресване на личността на Си ДзинПин, а най-вече, че ако остане лидер прекалено дълго време, когато остарее, ще стане лесна плячка на недобросъвестни хора от обкръжението си. Въпреки първоначалната ми склонност да мисля, че преувеличава тревожността на ситуацията там, случилите се в последните няколко години събития ме карат все повече да си мисля, че не е изключено в крайна сметка страховете му да се окажат основателни. Друг ученик, шестокласник от Шанхай, пък малко преди конгреса на комунистическата партия ми каза:

„АКО СИ ДЗИНПИН ОСТАНЕ НА ВЛАСТ, ТУК ЩЕ СТАНЕ КАТО В СЕВЕРНА КОРЕЯ“.

 Това безсъмнено не са негови мисли, а нещо, което е чул да коментират неговите родители или техни приятели, които явно имат своите сериозни притеснения. Това обаче, което мен лично най-много ме дразни, а е и най-притеснително от икономическа гледна точка, е жестокият и безмилостен начин, по които партията продължава да налага мерките за „Нула Ковид“. Вече две години Китай затваря цели градове със седмици и месеци заради няколко десетки случаи. Това носи колосални загуби на бизнеса и фирмите. След като отмина първоначалният шок от новия вирус, си мислех, че китайските комунисти ще намерят начин хем да обявят „победа над Ковид“, хем да се откажат от тази убийствена за икономиката политика. Надявах се, че след като мине конгресът и след като е успял да консолидира властта си, новият лидер ще поотпусне положението, ще намали политическата риторика и ще обърне внимание на наистина важните проблеми – икономиката. Грешка. Не само че няма да отпуснат положението,

 В ПРОВИНЦИЯ СИНДЗЯНГ (СТОЛИЦАТА УРУМЧИ Е В ЛОКДАУН ВЕЧЕ 90 ДНИ, НА ХОРАТА ИМ Е ЗАБРАНЕНО ДА НАПУСКАТ ДОМОВЕТЕ СИ, А ДЕЦАТА ИМАТ ОНЛАЙН УРОЦИ), а от тази седмица много от училищата в Гуанджоу и някои училища в Шанхай също минаха на онлайн уроци.  И всичко това е само една мъничка извадка от поредицата решения на властта в Пекин, с които силово и безкомпромисно се налагат идеологически решения и политики, които от бизнес и икономическа гледна точка са в най-добрия случай контрапродуктивни, а в най-лошия самоубийствени. И за всяка друга страна в света, управлявана от еднопартийна комунистическа система и действаща по подобен начин, аз лично бих бил готов да заложа доста голяма сума на шанса, че е обречена рано или късно (но не много късно) да фалира. В конкретния случай с Китай обаче залогът ми (все още) е за това те все пак да успеят да избягнат тази участ. И това ме връща на фразата, с която започнах: китайци, ама комунисти, комунисти, ама китайци… Аз все още вярвам, че за пореден път те ще успеят да докажат, че по някакъв неразбираем за всички останали народи начин са различни и уникални. И колкото и парадоксално да звучи,  тази моя вяра в доброто бъдеще на Китай се опира на нещо, създадено от човек, живял преди 2500 години, а именно философията на Конфуций. Тази практична и основана на здравия разум философия, която в същото време е издигнала човеколюбието в своя основна добродетел. Не е никак случаен фактът, че американският философ и историк

УИЛ ДЮРАНТ ПОСТАВЯ КОНФУЦИЙ НА ПЪРВОТО МЯСТО В СВОЯ СУПЕР ЕКСКЛУЗИВЕН СПИСЪК „10-ТЕ НАЙ-ВЕЛИКИ МИСЛИТЕЛИ НА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА“

 (втори е Платон, трети Аристотел). Конфуцианските идеи за компетентно и човеколюбиво управление и за нуждата управниците да са морални и почтени са обявени за официална философия на Китай по времето на династията Хан (около времето на Христос). И въпреки някои периоди на отслабване на влиянието им те са постоянен и основен фактор в оформянето на политиката на управниците в Китай в продължение на две хилядолетия. Тези идеи са помагали в миналото на Китай винаги да намира начин да се справи с проблеми, довели до загиването на толкова кралства и империи по света. Предизвикателството, пред което Китай е изправен днес, е изключително тежко и никой досега не е открил начин да го реши – да се съчетае еднопартийното, авторитарно политическо управление, налагано отгоре, с частната инициатива и борба на идеи, критично необходими за икономическото развитие отдолу. Конфуций и Менций срещу Маркс и Ленин, 2000 години конфуцианство срещу 70 години комунизъм. Надявам се основите на традиционните конфуциански ценности да издържат, да са достатъчно силни, за да надделеят над разрушителните сили на комунистическа идеология и по то

зи начин за пореден път да докажат уникалността на китайската политическа система. Надявам се в крайна сметка китайските ръководители да излязат най-вече китайци и (много) по-малко комунисти.

loading...


Коментар с Facebook

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *