Ася Ковачева е автор на книги и биофидбак терапевт. От 5 г. живее със семейството си в Лондон, но за всички ваканции се прибира със сина си у дома в Благоевград. Двамата се върнаха в България в деня, в който разпуснаха учениците в Англия и обучението им продължи онлайн до второ нареждане.
loading...
- Ася, как ти се отрази ситуацията на изолация?
- Щастлива съм и благодарна, че два дни преди в България да се обяви извънредното положение втората ми книга излезе от печат. Ако бяхме се забавили тези 2 дни, нямаше да мога да я видя и още щеше да е в печатницата, която бе затворена. Единствено ме притесни, че бях организирала всичко за представянето на книгата си пред публика и не мога да го направя, но в крайна сметка, като не е в моите ръце да променя нещо, защо да се ядосвам?!
- Началото на пандемията те завари в Англия, как реагираха там хората?
- За първи път осъзнах, че са изплашени, една сутрин във фитнеса. Там винаги пия кафе сама. Познавам всички и с половината от тях се прегръщаме, като се видим. И изведнъж това рязко намаля до един момент, в който дори и онези, които обясняваха как не им пука, също престанаха да подават ръка за поздрав, а от съседните маси чувах, че говорят за вируса. Преди това, още през февруари, започнах да получавам на телефона си СМС-и от здравното министерство как да се предпазваме, каква дезинфекция да правим, каква хигиена, при какви симптоми да отидем в болница…
Изобщо темата с вируса присъстваше всеки ден, но по никакъв начин в обществото нямаше паника. На последната родителска среща в училището на сина ми всеки учител се извиняваше, че няма да ме ръкостиска, защото им бе забранено всякакво докосване с когото и да било. С всеки ден присъствието на вируса ставаше по-осезаемо, но всичко функционираше и по улиците не виждах хора с маски. Но пък и маски нямаше никъде, бяха изчерпани, също както и мокрите кърпички с алкохол, спиртът, тоалетната хартия, леща, боб, като цяло трайните продукти.
Вторият път, когато осъзнах, че нещата не вървят на добре, беше, когато в най-големия ни квартален магазин видях цели стени празни, без никакви продукти. Останах в шок и се почувствах като пред война. От близо 5 г. живея в Англия, преди това съм живяла 3 години в Чикаго, доста съм пътувала, но никога никъде такова нещо не бях виждала! Помня като дете как рафтовете в България бяха празни и че се редяхме с купони да си купим хляб, но никога след това не бях виждала цели рафтове в магазин абсолютно празни. Когато попитах магазинерката какво се случва, жената, възрастна англичанка, щеше да се разплаче: „Хората са полудели“, бе отговорът й. Имаше презапасяване, което беше ненужно. - Защо решихте да се приберете с детето в Благоевград, а не останахте в Лондон?
- В сряда вечерта по медиите обявиха, че правителството е решило в петък да е последният учебен ден и училищата да затворят за неопределен период от време. В четвъртък във фитнес залата почти нямаше хора, а които бяха дошли, гледаха уплашено. Не бяхме коментирали до този момент със съпруга ми какво да правим, но около обяд той ми се обади и настоя да купя веднага билети да се приберем у дома в България. Причината беше, че виждал, че хората навсякъде са паникьосани, и се страхуваше, че може да изпаднат в крайни състояния, да избие агресия от недостига на стоки, да се стигне до кражби или друг вид лудост. Каза, че каквото и да се случва, най-безопасното място е вкъщи, в Благоевград, където са и родителите ни, и настояваше да не чакам и секунда.
- Успя ли да намериш веднага полет?
- Беше напрегнато, защото нямаше никакви свободни билети. Намерих 2 за същия ден, но нямаше как да освободя сина си от училище и да организирам толкова бързо тръгването. Открих 2 места за ранен сутрешен и за нощен полет, но докато звънна на моя съпруг и да му кажа, че са много скъпи, те бяха свършили. Всичко се променяше за 5 минути – свършваха и пускаха по 1-2 места, но някак успях да взема последните 2 билета за 20 март. Интересното беше, че като се качихме, самолетът беше почти празен, вътре бяхме само 20 пътници и седяхме през 5 реда по 1-2 човека. Не съм виждала толкова празен самолет! До тръгването ни непрекъснато се притеснявах дали няма да отменят полета, а съпругът ми остана на летището, докато не излетяхме, защото наистина очаквахме да ни свалят и да ни върнат. Леко се успокоих, щом тръгнахме, но напрежението остана, защото не знаех какво се случва в България, а и татко по телефона ме беше предупредил, че тук има паника, много рестрикции и не се знае дали изобщо ще ни пуснат да влезем в Благоевград. Имаше голяма неяснота, която ме притесняваше, и това беше единственият полет, който изкарах в непрекъсната медитация, за да успокоя ума си и да не позволя на страховете да се развихрят. И за първи път в живота ми изби херпес – стресът си каза думата.
- Какво заварихте, като кацнахте в София?
- На летището беше доста злокобно, защото всички полети бяха отменени и всички екрани светеха в червено. Беше пусто, всички магазини и ресторанти затворени, а хората изглеждаха уплашени. Ще се повторя, но усещането беше за война. Всички без изключение носехме маски. Един стюард ни раздаде декларации, в които да посочим всички данни по паспорт, име и телефон на личен лекар, адрес, на който живеем, и друг, на който гарантираме, че ще престоим по време на задължителната 14-дневна карантина. Наложи се да изчакаме около 1 час в самолета, докато се изтеглят пътниците от други два полета преди нашия. На всеки се мереше температурата и раздаваха нови декларации от РЗИ. Като слязохме, както обикновено, останалите започнаха да се блъскат, за да са първи за меренето на температурата. Ние с детето минахме последни, а проверяващият с облекчение въздъхна, че попада на първата декларация, попълнена както трябва, като ми призна, че масово нямало попълнен точен адрес или личен лекар, дори имената си някои не били написали и реално после няма как да се провери такъв човек. Затова и толкова се бавело изтеглянето на пътуващите.
- Проверяваха ли ви след това дали спазвате карантината?
- Да, прибрахме се в петък и в понеделник за първи път полицай ми звънна да се покажа на прозореца. Така през ден-два ни правиха проверки, винаги от двама цивилни полицаи.
- Има ли нещо, което те напряга в настоящата ситуация?
- Напряга ме, че само защото сме се прибрали от Англия, някои смятат, че носим заболяване и ще заразим всички. Никой не може да каже кой е болен и кой носи зараза, а мнозина ме гледат все едно съм болна.
- Обидно ли ти е?
- Обидно е, защото ние имаме право да сме си у дома. Ние сме си българи и наше право е да сме си вкъщи. По такива реакции обаче проличава кой докъде е изгубил човешкото в себе си.
- С какво запълни времето на домашна изолация?
- Сутрин ставах много рано в 6.30 ч. и се чувствах фантастично само от факта, че съм си в България. Изобщо нямаше значение, че съм затворена в апартамента. Пиех кафе на терасата, слушах птичките и кучетата – и това ми беше достатъчно. Със страх и едновременно с голямо удоволствие започнах да свиря на пиано. Не го бях правила от 2001 г., когато се изнесох от апартамента на майка и татко, в който сега бяхме изолирани. Със сина ми, който свири на кларинет, се редувахме да свирим по 1 час, за да не си пречим. Чувствах се като в творческа почивка и бях много щастлива.
Библиотеката на родителите ми познавам много добре (къщите от едно време са пълни с книги) и ми беше много трудно да реша кои да чета през тези 2 седмици. Спрях се на Стайнбек и на Елин Пелин, но толкова бях заета с готвене, медитиране и чистене, че едната дори не я почнах. Мислех си, че да си под карантина ще е много скучно, но на мен не ми стигна времето (смее се). - Как ти се отрази излизането навън след карантината?
- Беше трудно психологически, защото толкова бях свикнала с този апартамент, че самата мисъл, че трябва да изляза от него, много ме натъжи. Все едно ми харесваше да стоя затворена и ми трябваше осъзнато да констатирам, че тази мисъл е притеснителна, защото не може да ти харесва да си затворник. Не е нормално да се чувстваш в едно жилище на безопасно място и някой да ти носи продукти, защото човек не е паразит и трябва да е активен и обществено насочен. Трябва да се свързва с хора и не може да се изолира. Но иначе е хубаво някой нещо да прави за теб, а ти с нищо да не се съобразяваш освен със себе си. Имаше нещо красиво в това, но то трябваше да спре. И си наложих тази изолация да не ми липсва.
- Какво те обнадеждава в тази ситуация на световна пандемия и наложено отчуждаване?
- Натъжава ме, че хората ще се овълчат малко или повече. Ще виждат другите като вредители, като заразители, като хора, които им пречат и им влизат в личното пространство. Дистанцията, която се спазва, къса сърдечността. Самото докосване до другия е вид терапия, защото предаваш любовта си, а това вече липсва, сякаш е отрязано с нож. Това ме натъжава, както и че най-близките хора странят от мен, и то не защото съм се върнала от чужбина, а защото странят от всички. Това, което ме обнадеждава, не го виждам, но се надявам хората да осъзнаят, че трябва да обръщат повече внимание на себе си, и да нямат нуждата друг човек да ги прави щастливи. Да разберат, че те сами, независимо дали са затворени между четири стени, или не, могат да бъдат щастливи. Да се чувстват удовлетворени вътре в себе си, но не като егоистично самодостатъчни, а сами да търсят и следват щастието си. Не че другите им пречат да го достигнат. Има една тънка граница, която много се надявам хората да разберат, че силата за собствения им живот е в техните ръце, но без да странят от другите.
- Има ли разлика в това как англичаните и българите приемат пандемията?
- 2-3 дни след заминаването ни от Лондон получих на английския си номер СМС от здравното министерство, че трябва да остана вкъщи. Това не бе като в България, със заплаха за налагане на глоби и наказания, а заради отговорността, която всеки носи към другите. Съпругът ми, с когото се чуваме всеки ден по телефона, казваше, че в началото никой никъде не излизал, магазините са пълни със стока, но почти няма хора, а пазаруващите изчакват на разстояние. Повечето хора работели вкъщи и спазвали забраните. След първите 3 седмици обаче на хората явно им е писнало и вече все повече са започнали да излизат.
- Защо се получи този бум на заразени в Англия, заради късно въведените мерки ли?
- Мисля, че причината е в това, че там хората са събрани от целия свят, с различни гени и култури, и дори начин на дезинфекция. Различните култури и различните разбирания за хигиена смятам, че също допринесоха за бързото разпространение. Тук наблюдавам, че нещата са на кантар. Когато ми се наложи да пазарувам, виждам, че повечето хора в магазина не си дават много зор, мотаят се, връщат се напред-назад, без да се интересуват, че отвън чакат други. На мен би ми било неудобно, смятам, че би било редно да взимаш по най-бързия начин каквото ти трябва и да си тръгнеш.
- Отпускането на ограничителните мерки как ще повлияе на обществото?
- Лично аз го одобрявам. Мисля, че хората, предразположени към заболявания, трябва да взимат изключителни мерки да се предпазят на 100%, като например да се самоизолират, да спазват стриктна хигиена и дезинфекция, за да запазят здравето си. А хората, които са активни, млади и спортуват, не трябва да се ограничават, защото по този начин атрофира онова, което ги прави здрави. За различните хора подходът трябва да е различен.
Разговаря
ДИМИТРИНА АСЕНОВА
