Благоевградчанката с двете си деца на почивка
Евгения /вляво/ с една от сестрите си
Дъщерята на Евгения и племенницата й от Лейда
Евгения Филипова е родена в Благоевград през 1979 година. Завършва Математическата гимназия през 1998 г. Живее в Мадрид. Тя е от малкото българи, които са прекъсвали гурбета си с идеята да останат завинаги в България, но родната действителност ги е прокудила за втори път зад граница и вече е прекъснала всякакви пътища за връщане.
– Евгения, няма да питам защо, понеже причините са ясни, а ще попитам как стигна до Мадрид? – След гимназията още на другата година се омъжих в Плевен, откъдето е съпругът ми. През януари 2000 г. отидохме да живеем в София. Там работех в магазин за дамски дрехи – без договор и съответно без договорено възнаграждение. Плащаха на служителите си когато и колкото си поискат. Пълен хаос, аз лично не виждах никакво бъдеще в България. Съпругът ми работеше като охрана към една частна фирма, но парите, които получавахме, ни стигаха да си платим квартирата и разходите, за дрехи и развлечения почти не ни оставаха. Ситуацията по това време в България беше трагична и решихме да заминем в чужбина, с което всъщност отговорих на незададения ти въпрос. А как избрах Мадрид? Ами братовчед на моя съпруг живееше от година там и беше доволен от заплащането и живота.
– И просто си събрахте багажа?
– Не стана толкова лесно. Кандидатствахме за визи, които ни бяха отказани. Оказахме се в задънена улица – без пари и без визи. Тогава свекърва ми ни изтегли заем и ни помогна да продължим с опитите да получим визи. И вторият опит се оказа успешен. Получихме визите от френското посолство, като за тях се наложи да си извадим нови паспорти, за да не ни излизат печатите за отказ. Спомням си, че ни струваше скъпо цялата този процедура. Но важното беше, че успяхме. И на 2 юни с автобус тръгнахме за Мадрид, където ни посрещна братовчедът на съпруга ми.
– Лесно ли намерихте работа?
– На 7-ия ден съпругът ми започна работа към една фирма за преместване на мебели и вещи на семейства, които си сменят местожителството. Аз също започнах работа към една фирма за разнасяне на брошури и рекламни списания на известни вериги супермаркети. Заплащането беше добро, тогава все още беше в обращение песетата – испанската парична единица. Още на втория месец се преместихме в една квартира с братовчеда и един приятел на съпруга ми, квартирата беше близо до работата ни, с басейн и зелени площи. Живеехме мирно и задружно. След два месеца забременях с първия ни син. Бяхме незаконно пребиваващи, без документи и без разрешителни за работа. Когато разбрах, че съм бременна, си потърсих друга работа, тъй като тази, която работех, беше свързана с носене на по-тежки неща и не беше подходяща за състоянието ми. Тогава вече се справях с испанския език и бързо си намерих по-добра работа. Трябваше да се грижа за трите деца на едно семейство, да ги водя на училище и да ги вземам, да чистя къщата и да забавлявам най-малкото от децата, което не ходеше на ясла. Нямах никакъв опит, но обичах децата и семейството много ме харесваше и ми помагаше. Когато започнах работа,
НЕ ИМ КАЗАХ, ЧЕ СЪМ БРЕМЕННА, ПРИТЕСНЯВАХ СЕ, ЧЕ АКО РАЗБЕРАТ, МОГАТ ДА НЕ МЕ ВЗЕМАТ.
Когато започна обаче да ми личи, го направих, но те ме подкрепиха и аз продължих да работя там до 15 дни преди раждането. Това семейство ми помогна да взема разрешително за работа и пребиваване в Испания. Невероятен жест от тяхна страна.
– Какво е да си бременна имигрантка в Испания?
– Не се чувствах имигрантка. Държавата се грижеше за мен така, както и за бременната испанка. Макар и без документи, ходех на прегледи и всички свързани с бременността изследвания безплатно, получавах съдействие и разбиране от всички. Когато настъпи раждането, ме приеха в болницата, там се чувствах много добре, отнасяха се с мен като към свой сънародник, все едно че бях една от тях. Обслужването беше невероятно – със закуска, обяд и вечеря, бях като в 4-звезден хотел. На 28 май се роди първият ми син, моето бъдеще, смисълът на живота ми и причината за това да не спирам да се боря. Скоро след това получих и документи и трябваше да започна работа, за да мога да подновявам разрешителното си за работа, и съпругът ми остана вкъщи да се грижи за малкия. Когато и той получи такива, той също започна работа. Редувахме се – аз ходех от 8.00 до 16.00 часа като помощник-барман в един бар на спортния комплекс в градчето, където живеехме, а съпругът ми от 20.00 до 2.00 часа – в „Макдоналдс“.
ЖИВЕЕХМЕ ЩАСТЛИВО И ДОВОЛНО.
Преместихме се в самостоятелна квартира. Купихме си и чисто нов автомобил. Аз съм упорит човек и винаги търся нови неща, винаги се боря за по-добър живот. През свободното си време започнах да работя с едно шивашко ателие в близкото градче, което впоследствие купихме със съпруга ми и го направихме наш бизнес.
– Кога си дойдохте за пръв път в България?
– През 2002 г. вече законно отидохме на почивка в България. Нашият син беше на година и 3 месеца, а родителите ни още не го бяха виждали. Първият и единствен внук в семейството, много му се радваха. На баща ми мечтата беше да има син, аз трябваше да се родя момче, но уви… Най-после се изпълни и неговата мечта за момче. Спомням си, че това пътуване беше свързано със сълзи. Когато си тръгнах за България, шефът ми даде 50 евро да си купя подарък от негово име. Тогава заплаках от щастие. Престоят ни в родината обаче беше кратък – Плевен, Благоевград, двете седмици минаха като миг. Тогава за последен път видях баща си. Когато си тръгнахме за Мадрид, той се разплака. Поръча ми никога да не се разделям със съпруга ми. Обичаше го като собствен син, макар че прекараха малко време заедно.
– Кога изпита носталгия?
– От самото начало, макар че през 2003 г. дойде при нас и една от сестрите ми, която още живее в Мадрид, а през 2004 г. дойде и другата ни сестра, която има собствен бизнес в Лейда. Три сестри сме, при нас винаги е забавно. В България обаче останаха родителите ни. През март 2005 г.
ПОЧИНА БАЩА МИ – ОТ МЪКА, ЧЕ И ТРИТЕ МУ ДЪЩЕРИ ИЗБЯГАХА В ЧУЖБИНА,
и нямаше кой да се грижи за тях на старини. Майка ми остана сама, мъката беше невероятна.
– Заради майка си ли реши да се прибереш?
– Да, макар че през всичките тези години не съм спряла да си мечтая някога да се завърна в родината си. В момента, когато изгубих баща си, знаех, че ще се върна, за да съм близо до майка си. Дните минаваха, но носталгията не стихваше и решихме да се приберем. През 2007 г. си купихме бус и взехме цялата си покъщнина с нас. Беше невероятно преживяване, дни на щастие, на сбъднати мечти и ново начало. Още от самото начало съпругът ми започна работа в една дърводелска фирма. Заплащането беше добро – около 1000 лв. Аз се грижех за малкия и реших да си отворя шивашко ателие в Плевен. Работа имаше, но не достигах нивото, което имах в Испания. Годините напредваха и решихме да увеличим семейството. През март 2008 г. се роди другото ни съкровище – малката дъщеря. Аз получавах майчински, тъй като си плащах социалните осигуровки. По време на бременността прегледите ми обаче бяха платени, за разлика от Испания. Предложиха ми да си платя и раждането, но аз отказах. Второто раждане не е като първото, вече имах опит и не се страхувах от нищо. Родих в държавната болница. Когато постъпих,
ДОКТОРЪТ КАЗА НА СЪПРУГА МИ ДА МУ ДАДЕ КОЛКОТО ТОЙ ПРЕЦЕНИ.
Всичко мина успешно и на третия ден се прибрахме у дома.
– Дотук нещата са като в приказка с предизвестен щастлив край – имате работа, жилище, здрави деца…
– Бяхме на една заплата. Синът ни тръгна в първи клас, аз се грижех за дъщеря ни, а съпругът ми работеше. Със заплатата му и майчинството едва успявахме да свържем двата края. Свекърва ми от село постоянно ни помагаше с плодове и зеленчуци от своята градина. Купувахме най-необходимото, но парите все не стигаха. Когато малката навърши годинка, майка ми дойде да я гледа, а аз започнах работа в един от мобилните оператори – като сътрудник продажби. Заплатата ми беше доста добре за града, получавах 900 лв. с допълнителни добавки, като купони за храна, частна застраховка за цялото семейство и отстъпки при закупуването на лекарства. Харесвах работата си, постигах таргетите си с лекота и бях сред най-добрите служители във фирмата. Виждах обаче завист в очите на другите. На българина не му се работи, той
ХОДИ НА РАБОТА, ЗА ДА МУ МИНАВА ВРЕМЕТО И ДА ВЗЕМА ЗАПЛАТА.
Моите колеги прекарваха работния си ден, пушейки цигари и пиейки кафета. Така държава не се гради. Трябват труд и усърдие, за да постигнеш нещо в живота. Не го видях, докато бях там. Когато дъщеря ми започна да ходи на ясла и майка ми си замина, останахме сами. Тичахме по цял ден на работа, а резултатите не се виждаха. А когато човек се труди, той иска да види някакви резултати, иска да живее добре. Това в България се оказа невъзможно. С 2000 лв. четиричленно семейство е невъзможно да живее добре в България. Винаги съм се чудела как живеят хората в родината ми – стандартът на живот е много висок, а заплатите – суперниски. Най-основните продукти в домакинството като
ОЛИО, ЗАХАР И МЛЯКО СА ТРОЙНО ПО-СКЪПИ, ОТКОЛКОТО В ИСПАНИЯ.
Продължихме така няколко месеца, надявайки се нещо да се подобри. Един ден, говорейки за безизходицата в България със сестра ми в Лейда, тя ми каза, че мога да работя при нея в бара й, а съпругът ми във фабрика за пакетиране на плодове. Не се замислихме изобщо, събрахме багажа и тръгнахме отново на гурбет. Всички заедно, с 2 деца, на 2 и 8 години. Още на отиване видяхме светлината в тунела. Сестра ми ни подаде ръка да започнем живота си отново там, в другата България. Сега живеем отново в Мадрид, имаме същото шивашко ателие, в същия град и най-после намерихме нашето място.
И СПРЯХМЕ ДА МЕЧТАЕМ ЗА ЖИВОТ В БЪЛГАРИЯ.
Надяваме се родителите ни да са живи и здрави, връщаме се, когато имаме възможност. Все по-рядко, тъй като почивките ни в Испания са 3 пъти по-евтини от едно идване в България. Обичаме родината си, но не искаме да живеем в нея.
– За теб Испания е….
– Не само за мен, Испания е мечта за всеки чужденец. Климатът тук е умерен морски, с горещо лято и сравнително топла зима. В района, в който живеем, рядко вали сняг. Нещо, което в България страшно ни дразни, тъй като снегопочистването е под всякаква критика.
– Децата бързо ли се адаптираха? –
Да. За тях беше много лесно да свикнат с начина на живот и с езика.
– Харесва ли ти образователната система там?
– По-скоро не. Големият ми син учи I и II клас в България при една невероятна учителка, която даваше всичко от себе си, за да направи от малките деца личности. Всички много я обичаха и харесваха. Когато се връщаме в Плевен, синът ми винаги ходи в училището да я види. Образованието в България е на много по-високо ниво от това, което е в Испания. При вас, макар и с ниски заплати, учителите са отговорни и се стараят да научат на нещо децата. Задължителното образование тук започва от 6-годишна възраст. Има 3 вида училища – държавни, които са напълно безплатни, получастни, които са подпомагани от държавата и на месец излизат около 400 евро, и частни, които са над 1000 евро. В Испания всяка година имат нови учители, в гимназията дори нов клас. Точно когато децата се опознаят и свикнат едно с друго, ги преместват в други класове.
ТУК ВРЪЗКАТА УЧИТЕЛ-РОДИТЕЛ НЕ СЪЩЕСТВУВА.
Прави се веднъж годишно родителска среща, на която родителят се запознава с класния ръководител и с материала, който детето му ще изучава през годината, и има една лична среща, ако детето ти е от по-лошите ученици. Бележници няма, има дневник на всеки ученик, в който се записват домашните му работи за следващия ден и оценките, които децата сами си вписват. Правилата за поведение са доста строги и при 3 провинения следва наказание. Синът ми в момента е в първата година след средното образование, така нареченото бачийерато, а дъщеря ми – в IV клас на основното образование. За мое щастие децата ми са едни от най-добрите ученици. Често срещано явление е тук българските деца да са най-добрите ученици в Испания. Учат в държавни училища с разширено изучаване на чужди езици. Тази година и двамата преминаха успешно изпитите на министерско ниво, като резултатите им бяха много над нивото за училищата в Мадрид. Истинско удоволствие и гордост е да имаш такива деца. Надявам се и занапред да продължават така. Известен факт е, че тук повече от 50% от децата не завършват средното си образование. През лятото има списък с книги и задачи, но изпълнението им зависи от родителите. Аз лично смятам, че лятото е време за почивка и развлечения и според резултатите, които постигат децата ми, съм убедена, че това е правилният подход. Та нима ние, родителите, като излезем в отпуска, си носим работата с нас? Разбира се, че не. Летните лагери и летни училища са доста на мода тук поради факта, че родителите работят целодневно и е трудно да се грижат за децата си, ако нямат баби и дядовци. Тук на повечето места работното време е разпокъсано, с тричасова почивка на обяд, поради което хората се прибират доста късно вечер. За щастие нашият бизнес ни позволява да отглеждаме децата си и да прекарваме повече време с тях.
– Какво е нивото на безработицата?
– Възможности за развитие има всеки, който иска да работи. Безработица има, но безработни са хората, на които им е по-лесно да получават помощи от държавата, вместо да ходят на работа.
– Има ли и други сред приятелите ви в Испания, които вече не мечтаят за живот в България?
– Повечето българи, които познавам, живеят добре тук и нямат намерение да се връщат в България. Защо им е? Сигурна работа, спокоен живот, а и испанците са добронамерени и приветливи хора. Щастлива съм, че живеем в Мадрид и сме постигнали мечтите си. Тук проблемите на хората са свързани с това къде да похарчат парите си, а в България откъде да вземат пари да си платят тока и водата? Много несправедливо е разпределено богатството по света. България е прекрасна и много красива страна, но за съжаление няма място там за нас. Испания е нашето бъдеще, това на децата ни, надявам се и на внуците ни.
– А ако децата ти решат друго?
– Надявам се те да са здрави и да се занимават с това, което ще ги направи щастливи.
– Какво искаш да кажеш на познатите си от Благоевград?
– Надявам се интервюто да им помогне да видят света от друга гледна точка. Да не се страхуват да търсят нови приключения и по-добър живот извън България.
Разговаря ВАНЯ СИМЕОНОВА
