Казвам се Йорданка Бачева. Възмутена съм от това непрекъснато искане на помощи от страна на земеделци и животновъди. Особено от исканията за увеличаване на помощите специално за планинските райони. На тези мои сънародници искам да им припомня някои неща от близкото и далечното минало. България не е станала България с европейски субсидии и държавно подпомагане! Дори и в най-тежките времена народът ни е успявал сам да се справя.
Родена съм през 1946 г. в село Горна Железница, махала Ридо, и до 17-ата си година живях там без прекъсване. Дядо ми и баща ми преди ТКЗС-то притежаваха и обработваха 300 дка планинска земя. Сееше се най-много ръж, след това пшеница, овес, ечемик, леща, уров за воловете. Отделно посадието – царевица, картофи, бостан, боб, нахут. Отделно бяха градините – домати, праз като ръката ми, чушки по 50 см и всичко останало. Отделно тютюн 10 дка. Отглеждаха и 80 овце, 50 кози, два вола, крава, кон, магаре. С тази „техника” петима възрастни намираха начин да обработват земята и да изхранват себе си и нас, четирте деца, общо 9 човека. Само през лятото наемаха един овчар да пасе овцете и козите. Не сме имали чешми, от километри сме носили водата в букли. Не сме имали ток, а газени лампи.
Всичко, което се произвеждаше, се облагаше с данък от държавата. Данъкът беше в натура – вълна, мляко, месо. Плащахме и за пасбище. Помощи и субсидии не сме получавали никога и отникъде. Сами си възпроизвеждахме храната за животните. Сами си възпроизвеждахме всички видове семена за ниви и градини. Първо се издължават данъците, после се заделя за семена и каквото остане, се използва за изхранване на хората и на животните. Купували сме само сол, захар и газ. Всичко друго си произвеждахме сами, включително и олиото от мак.
Не сме теглили банкови кредити, не сме вземали заеми, не сме получавали „детски”, с труд от сутрин до вечер стари и млади сме изградили България след войната. При този тежък труд хората не се страхуваха да раждат деца. На Ридо в края на 40-те и през 50-те беше нормално хората да имат по 4, 6, 8, та даже 12 деца. Ние бяхме 4 деца и ни считаха за малобройно семейство.
След образуването на ТКЗС през 1958 г. хората мечтаеха за частна собственост. През 1989 г. мечтата се осъществи, но вече ги нямаше някогашните земеделци. Европейските чиновници развратиха българския народ със субсидии и помощи. Нашите управници, които нямаха представа от земеделие, послушно изпълниха указанията на Брюксел да внушат на българите, че само с европейско финансиране и държавно подпомагане може да се развива земеделие и животновъдство. Трудът, собствената воля, добрата стопанска сметка останаха на заден план.
Свидетел съм на землища, посадени със субсидии. Засадиха край Симитли блок с ягоди, дадоха им безплатен посадъчен материал, насадиха ги и не се върнаха да ги погледнат. Ягодите тревясаха и скоро изчезнаха. Също така посадиха блок с орехови фиданки – взеха субсидиите и ги изоставиха. Изсъхнаха всички фиданки, вече и помен няма от тях. ЗАЩО НЯМА ОРГАНИ, КОИТО ДА ПРОВОЕРЯВАТ?! Какво е получила държавата, като е дала толкова пари?
На тези, които преграждат пътищата с трактори, искам да кажа: разчитайте първо на себе си! Има начин да оцелеете и без помощи! Вземете пример от предишните поколения корави българи!
ЙОРДАНКА БАЧЕВА, Благоевград
