Мария Дешева – Бекярска е от Благоевград и вече 15 години живее в Италия. Без да е професионален алпинист, с опит в планината едва от 6 г., в биографията си Мария има покорени повече от десет 4-хилядника, в това число и първенецът на Алпите – връх Мон Блан (4810 м).
Омъжила се млада, но едва на 30 г. остава вдовица, с две деца, на 11 и на 7 г. Вероятно мнозина благоевградчани още помнят модното й ателие зад ГУМ, в центъра на града. Мария е от хората, които искат да могат всичко, любознателна по природа и бунтарка по дух. За първи път й предлагат да замине за Италия през 1994 г., когато остава вдовица, но отказва заради децата си. Предпочита да работи вкъщи, за да може да ги обгрижва. През следващите 10 г. съдбата никак не била благосклонна към нея, поднесла й куп тежки уроци, които трябвало да научи.
През 2003 г. за втори път нейна приятелка в Италия я поканила да емигрира, с обещание да й намери работа. Дъщеря й, вече студентка, не искала да прекъсва училище и отказала да замине. Синът й, гимназист в музикална паралелка в НХГ, искал да последва майка си, тя не рискувала да тръгне заедно с него, но скоро и той отишъл в Италия. „Имах вътрешно чувство, че тръгвам и знам, че няма да се върна“, признава сега Мария. С първата заплата от работата в шивалнята наела самостоятелно жилище и се изнесла от квартирата на приятелката си, да не е в тежест на никого.
„Тръгнах с 50 евро оттук. Не знаех къде отивам, не знаех език. Започнах и втора работа като барман в едно заведение. Там барманът прави десертите, кафетата, сипва наливна бира, но е вътре в кухнята и не работи с клиентите“, разказва за трудното начало Мария.
-Мария как се справяше с комуникацията, все пак си работила с италианци?
Бях налепила целия бар с лепенки с написани на тях думички.
Като героя на Джек Лондон Мартин Идън…
Инстинктът за самосъхранение учи. Всяка сутрин ставах 2 часа по-рано да уча език. По интернет намирах упражнения за студенти чужденци… Не ми беше лесно, защото не съм от хората, предразположени към учене на езици. Трябваше буквално да зубря, една думичка пишех по 2-3 страници, за да я запомня и да науча да я пиша. Прочела съм доста книги на италиански с речник, учех текстове наизуст. Основната ми идея бе да направя там мое ателие, защото в Благоевград ме познаваха като добър майстор и работата беше нещото, което ме изпълваше. Тази идея не се реализира веднага по ред причини, включително и заради сънародници. Не ми се иска да го казвам, но е факт, че в цяла Европа българите сме известни с това, че ако са двама, единият ще сложи „прът в колелата“ на другия.
Искаш да кажеш, че са те предали българи?
Вместо да си помагат в чужбина, българите си пречат, но това съм го загърбила отдавна. България още не беше в Еврозоната и законно престоят ни като туристи в Италия не трябваше да надхвърля 3 месеца, а аз отдавна ги бях пресрочила, при това и синът ми, който беше непълнолетен, беше при мен. В този период почина баща ми и трябваше да се върна в България за погребението. Оставих детето си само, под наблюдение на приятелката ми, но рискът бе много голям, защото можеше и да не успея да се върна в Италия. За късмет успях, но перипетиите, през които минах, не бяха малко. Прекъснах всякакви контакти с българи и установих, че италианците трудно приемат чужденец за приятел, но случи ли се, са истински и предани. Работех на 3 места – по 8 часа в шивашка фабрика, после в заведението и отделно ходех да чистя домове, срамна работа няма. Спях по 2-3 часа, но имах тренинг още от България, където работех по 16 часа на ден. Синът ми, 17-годишен, също започна работа, трябваше да се ангажира с нещо, защото рискувах да поиска да се прибере в България, а аз вече бавно, но успешно започвах да си пробивам пътя, макар и все още да нямах документи. Преместих се да работя в имение, грижех се за домакинството и градината. Синът ми се прибра в България, спрели го на улицата за проверка и тъй като нямаше документи, му разпоредиха да напусне Италия. Тогава буквално избягах от Гатинара, селото, в което се бях установила в началото, макар че не съм човек, който бяга. Имах нужда да дишам „нормален въздух“, казано метафорично. Отидох да работя в тази къща, която бе на 8 км от Гатинара, в село, в което жителите са националисти в степен на расисти и не приемат чужденци. Но попаднах на истински хора. Собственикът Джанкарло Викарио беше млад човек със собствен бизнес, имаше голяма вила на 3 етажа, нещо като ресторант „Бор“ в Благоевград, по моя преценка доста скъпа. Не се справяше сам с работата и си търсеше помощник. Можеше да наеме десетки работници, но предпочиташе сам да прави всичко. Страшно интелигентен и находчив човек, на когото съм много благодарна, защото научих много от него и направи много за мен.
Синът ти беше ли при теб в Италия в този период ?
Едва през 2007 г., когато влязохме в ЕС, дойде отново. В Италия не е като в България, там децата, като станат пълнолетни и не учат, се преместват да живеят самостоятелно. Джанкарло не можеше да проумее защо съм като орлица над вече порасналите си деца. Обясняваше ми, че всяко дете трябва „да се научи да ходи със собствените си крачета“. Може би е прав, но аз не можах да променя сърцето си. Разделихме се приятелски и продължаваме да сме много близки и да се чуваме.
Успя ли да направиш все пак собствено ателие в Италия?
Да. Още докато работех в имението, се запознах със собственичката на „Къщата на шивача“ в селото. Кинкалерия, в която се приемат поръчки за поправки на дрехи, като магазин „Копче“ при нас. Предложих си услугите, но тя с недоверие отказа. Все пак ми даде поръчка, която никой не искаше да изпълни. Беше кожено яке за смяна на цип. Нямах машина и го ших наръка с машинен бод, само за да докажа, че го мога. Така започнах да получавам поръчки. Купих си и професионална машина от първия ми работодател, който впоследствие затвори.
За колко време успя да изминеш пътя от поправки до ателие?
След 5 години. Но през цялото време си намирах клиенти за у дома. Там много малко се шие по поръчка, защото е тройно по-скъпо от конфекцията, но въпреки това имах доста поръчки. Три години имах собствено ателие. Клиентите ми бяха с високи финансови възможности, а това за мен беше признание. Клиент ми беше дори евродепутатът Бонанно, който беше краен националист и не признаваше други освен италианците, затова поръчките му бяха индиректни. Ако трябваше да продължа обаче, трябваше да работя само за осигуровките и буквално за една заплата, която можех да взимам навсякъде, без толкова много напрежение. Като заминах за Италия, си бях поставила програма максимум: да подсигуря спокоен живот на трима ни – на децата ми, с които много се гордея, и за мен самата. Всеки да има самостоятелен живот и собствено жилище. В момента, 15 г. по-късно, дъщеря ми има собствено жилище в София, синът ми – в Благоевград, а аз – в Италия.
Изпълнила си програма максимум!
И удовлетворението е огромно, тъй като когато някой друг ти подреди нещата, не ги оценяваш. А пари се изкарват.
И все пак как си успявала да живееш и да си покриваш ежедневните разходи и едновременно да плащаш заеми за жилищата?
Животът за мен е да работя.
Не намери ли в Италия мъж, с когото да споделиш живота си?
След толкова години реших, че се чувствам добре сама. Може да е грешка, може да не съм срещнала истинския човек – не се знае. През 2011 г. претърпях операция, която ми се отрази много зле психически, и тогава „открих“ планината. Всъщност тя е огледалото на живота ми, колкото е по-висока и по-трудна, толкова по-големи са предизвикателството и удовлетворението.
Кога започна тази връзка?
На една Коледа. Мой приятел, Масимо Гирингели, мина да ме поздрави за Коледа и знаейки, че от дете е планинар, го питах дали мога да отида с тях на следващия излет. На 15 януари 2012 г. за първи път излязох в планината. Купих си най-евтините обувки (оказа се, че пропускат), но нямах пари за по-добри, и защото ме бяха предупредили да се облека добре, че е студено, се бях навлякла така, че не можех да се движа. Аз бях най-млада, на 48 г., другите бяха със 7-8 г. по-възрастни от мен, но като тръгнаха… няма догонване. Пусто много ме беше срам, иначе щях да се откажа. От горещината и стръмния терен едва дишах, та се наложи да се събличам.
Къде се случи „кръщението“ ти по планинарство?
В планината Моттароне над Лаго Маджоре. Невероятна красота!!! Казаха, че заради мен са избрали по-лек преход, но като се прибрах вкъщи след 9 часа ходене, треперех, едва стоях на краката си. На другия ден всичко ме болеше, но някак се чувствах изпълнена със сила и лека. Тогава се запитах: какво ли ще да е другото, нелекото?! И станах постоянен член на групата. Разбрах, че истинските приятелства се случват в планината. Започнах да се паля по планинарството, да чета, да търся информация и филми. Постепенно си набавих оборудване. Със седалка назаем качих за първи път една виа ферата. Това е система от метални въжета, въжени мостове, стълби и парапети, която позволява преодоляването на труднодостъпни скални терени, и този тип катерене е много модерен, особено сред младите. Отдолу, като видях къде трябва да се кача, си помислих, че няма как да стане, но един от компанията ме върза с него, да имам двойна осигуровка, освен личната ми. Усещането бе уникално! Преминахме над пропаст по въжен мост, а последния й пасаж бе по скала с обратен наклон и аз не виждах човека пред мен. Когато останах сама да вися от скалата, чувството бе сякаш съм в Космоса и гледам живота отдалеч! Като излязох отгоре, от силната емоция, от удоволствието и напрежението ми потекоха сълзи! Само казах: „Искам пак!“. До този ден не знаех, че може да съществува такова удоволствие! Забравих всичко друго и още от сряда започвахме да планираме неделното катерене. До прибирането си това лято в България не бях пропускала нито една неделя в планината, без значение дали вали или пече. Първите котки си купих, като отложих плащането на тока с един месец. Трябваше да качвам първия ми гледчер – Пинье д’Арола. За огромно съжаление най-добрата ми приятелка Силвия Строла, с която тръгнах в началото, загина в планината.
Как се случи?
На 17 февруари 2013 г. Не беше труден преход, тръгнахме в хубаво време, но заваля сняг, падна мъгла, излезе силен вятър и се изгубихме, не знаехме накъде да вървим. Всички са ни учили, че в такъв момент трябва да спреш, но терията е едно, а реалността друго. Бяхме седем човека и направихме две свръзки – едната от четирима, другата от трима души. Те и тримата паднаха. Беше нещо страшно! Случи се към 2 часа след обяд, докато слезем долу да ги търсим, минаха още 2 часа… В планината ненавсякъде има обхват и когато успяхме да се обадим за помощ, пък се оказа, че хеликоптерът не може да кацне. За късмет другите двама оцеляха.
Тази загуба не те ли накара да приключиш с планинарството?
Имам усещането, че нейната сила дойде в мен. След смъртта й изпитвах ужас от пързаляне. За да го преодолея , на 50 г. се качих на ски. После реших, че искам да опитам и извън писта, опасно е, но не и невъзможно. Три пъти се пусках от върха Аги ду Миди до Шамони. Поне веднъж в живота си уважаващ себе си алпинист или скиор трябва да го направи! Често се случва в трудна ситуация да си задавам въпроса: какво правим тук, вкъщи на дивана е топло, удобно… В планината някой отива да избяга от забързания живот и напрежението. Друг, защото е модно… аз за себе си го правя да се открия – какво мога, докъде ще стигна? Тази тръпка просто трябва да се изживее, защото горе си щастлив от това, което си видял, което си постигнал, от всичко! В планината се раждат истинските приятелства. Горе си с усещането, че си близо до звездите, че ще пипнеш небето… С времето започнах да търся все по-трудното. С президента на секцията на КАИ (италиански алпийски клуб) Франко Занинети започнахме да качваме 4-хилядници. С него качих Мон Блан през 2016 г.
Сигурно екипировката ти е много скъпа?
Не залагам на марки, а искам да ми е удобно. Гледам младите хора, като тръгнат в планината, се хвалят с яке на еди-коя си фирма, обувки на тая и тая марка, все едно са тръгнали на ревю, но емблемите няма да ги отведат никъде. Аз избирам това, което наистина ми е необходимо, без да гледам марката. Обикновено разчитам на консултациите на продавача, а те в Италия са обективни, за да не се върнеш с рекламация. Обувките, якето и панталонът са ми скъпи, защото те и котките са жизненоважни в планината. Оттам нататък нищо не е от особено значение. Щеките ми трябва да са леки и не ме интересува маркови ли са или не.
Къде си се качвала още?
На Капана Маргарита, висок 4554 м, съм се качвала 4 или 5 пъти. Там е най-високата в света библиотека. Провеждат се и научноизследователски дейности. На Алалинхорн, Вайсмис, два пъти Гран парадизо, Касторе, Получе, Брайторн и др. Правила съм много сериозен и забележителен преход от Червиня (името на селцето в картите и Бройл) до Аланя. Качва се вертикалната стена на Касторе и се върви по ръб, около 20 см широк, на около 4200 м височина, но за да стигнеш дотам, се прескача цепнатина. За мен беше голямо изпитание, като видях ръба, исках да се върна назад, но беше вече невъзможно.
Как се справяш в такива ситуации?
Поемаш дъх и се концентрираш. Много смъртни случаи има на този ръб, защото и най-слабият вятър може да те отвее нанякъде. В такива случаи, ако единият тръгне да пада на едната страна, правилото е другият да се хвърли на другата, защото сме вързани. Това е единственото спасение, но трябва да имаш „студена кръв“, както казват. За два дни тогава качихме 6 четирихилядника.
Имаш ли инциденти по време на изкачванията?
Да, случи ми се да падна в цепнатина. За мой късмет не беше много дълбоко, но това ме научи, че не мога да се доверя на всеки в планината.
Какво се случи?
Бях с човек, който не е алпинист, а турист. Трябваше да ми осигури сигурност с въжето, но не го направи и под мен се отчупи снегът. Пропаднах на 4-5 метра дълбочина, но за късмет бях с каска, имах пикел и котки. Усетих, че под мен не е много стабилно. Дръпнах въжето и почувствах, че е хлабаво, значи от другата страна никой не ме държи. А той дошъл да види какво е станало, но за да не падне случайно, се отвързал. А като си вътре в пукнатината, колкото и да крещиш, навън нищо не се чува, защото ледът абсорбира звука. Изчаках малко и реших сама да си помогна, с пикела и котките успях да изляза. Не мога да му се сърдя, защото той не е компетентен, но като ме видя да излизам, взе да дърпа въжето, а това беше най- лошото, което можеше да направи, защото щеше да ме върне обратно в дупката. Урокът, който тогава научих, бе наистина важен: „Внимавай с кой къде ходиш!“.
Отказвала ли си се от поставена цел в планината?
Да. Отказах се от връх Дендерен, той е до Матерхорн. Тежък е за качване, защото има много цепнатини по гледчера и не може да се мине по него, а трябва да се качиш на ръба и оттам да продължиш. Беше много заледено и ми се стори, че е много опасно за мен, на последните 100 м се отказах. Върнахме се разочаровани, но човек трябва да умее да спре и да каже „Ще дойда друг път“. За мен планината е живот. За да стигнеш до върха, трябва да имаш умения и знания. Да си лек, затова в раницата слагаш само най-необходимото. Трябва да се храниш често и по малко, за да имаш енергия, но да не ти тежи на стомаха. На всеки половин-един час хапвам по нещо – орехи, енергийно блокче, банан. Лятото, като се потиш повече, трябва да си набавяш солта, затова си нося бутилка вода с малко сол, мед и лимон. Планината е алегория на живота ни. Защо трябва да носим излишни вещи и емоции, които не ни служат и само ни тежат?! За да покажем на другите нещо ли?! И на кого го показваме?!
Заради планината ли се отказа от ателието си в Италия?
Може да се каже. Последната ми работа беше разработване на модели за дрехи и аксесоари за кучета. Само като пример ще посоча, че една чанта за кученце може да струва 200, 500 евро и нагоре, а дрешките са над 80 евро. Колекциите ми участват в международни изложения, което за мен е голямо признание.
Докога ще си в България и липсват ли ти алпийските преходи?
Не знам докога ще съм тук, може би ще остана, докато ме търпят вкъщи (смее се). Единственото нещо, което ми липсва, е планината. С приятелите в Италия всеки ден се чуваме, ходя си веднъж в месеца, но нищо не може да замени алпийските преходи. Аз съм един от водачите в клуба ни, дори са ме включили в графика за юни 2019 г. и ме изкушават с Монблан. Притеснявам се само, че тук губя форма, но съм решила поне 1 ден в седмицата да си „открадна“ за преходи. Виждам напоследък, че и в България излизането в планината се превръща в модна тенденция, и това ме радва. Имаме нужда от малко по-здравословен начин на живот, от повече доброта и затова приветствам такава мода. В планината надживяваш малките неща, сивите, и поглеждаш живота „отвисоко“.
Ако можеше да промениш нещо в живота си, би ли го направила и какво ще е то?
Да. Бих отделяла повече време на децата си.
Разговаря
ДИМИТРИНА АСЕНОВА
В последната, най-трудна част на виа ферата, на Монте дуе Мани, на фона е Лаго ди Леко
На върха на поредната виа ферата в Италия
С приятелката й Силвия, загинала в планината
С най-важните хора в живота й – дъщерята, синът и внукът
