Благоевградчанката, моден дизайнер, С. Костадинова: Ако ти харесва каквото правиш и ако живееш добре по твоя си начин, защо трябва той да се припокрива със стандарта на някой друг?!

Първа самостоятелна изложба нареди в родния си Благоевград Силвия Костадинова, дъщеря на известния рентгенолог д-р Атанас Костадинов и съпругата му, директор на детска ясла в кв. „Струмско”, Таня Костадинова. Срещаме се в изящна малка частна галерия в центъра на града дни преди изложбата да бъде открита. Разговорът тръгва лежерно за многобройните пътувания на младата дама, която се оказва с по-сериозен професионален опит в световната модна индустрия, и естествено стигаме до причините за връщането й у дома.

„Още като дете пътувах много с родителите ми. Доста години бяхме в Южна Африка и в Либия, живели сме в Йоханесбург и в Триполи, затова съм учила по посолства, но и във Второ училище в Благоевград. Започнах да рисувам при Даниела Механджиева, ходех в школата й в кв. „Вароша“ и беше толкова хубаво!“, връща се в детството си Силвия Костадинова.

Силви, защо не се ориентира към професията на родителите ти – медицината?
Никога не ме е влечало, а и мама и тате никога не са се опитвали да ми наложат професиите си на лекар и операционна сестра. Винаги са ми давали много голяма свобода да решавам бъдещето си сама. Прибрахме се от Либия след 7 клас, кандидатствах и ме приеха в Езиковата гимназия в профилирана паралелка с немски език. Нямах търпение да завърша, защото не беше моето, нито аз неговото (смее се). Кандидатствах с рисуване в ЮЗУ и ме приеха, но аз отидох да уча във Флоренция в една частна Академия Италиана. Таксите там бяха страшно високи, от рода на 4000-5000 евро на семестър. Записах „Моден дизайн“ и изкарах 2 семестъра, докато науча езика. Като започнах да се оправям с италианския (защото там никой не говори английски), се записах в държавния университет, където таксите бяха много ниски, а втората година получих и стипендия. Живях 5 г. в студенските общежития, в които условията са много хубави , през 2011 г. завърших „Моден дизайн“ и се преместих в Милано. Започнах работа в модната индустрия, занимавах се предимно с корпоративни клиенти, основно в Русия, тъй като знам езика.
Къде си учила руски?
Семейството ми сме русофили, това не е тайна, и имам афинитет към руската култура (нека се абстрахираме от случващото се в момента). Руски учех сама от малкта, родителите ми и цялата фамилия го говорят отлично, братовчед ми беше в руска паралелка в СУИЧЕ и аз съм го „дишала“ този език, руската музика, изкуството, литературата, откакто се помня. После се оказа, че руският език много се търси в модната индустрия заради пазара, който е необятен. А и най-добрата ми приятелка е рускиня – Татяна, с нея се запознахме точно в Милано.
В Италия ли бе основно местоработата ти?
Не, пътувах на много места, тъй като работех в шоуруми и бутици на модния дизайнер Филип Плейн . Основно бях в Милано, но 6 месеца например бях в Сейнт Мориц, Швейцария, където бях много амбицирана да се докажа. Последно работех в Ибиса, Испания. Там отидох като мениджър на новооткрит бутик и три месеца по-късно напуснах.
Защо?
Когато си по-млад, егото е много голямо, а светът – тесен. Вместо да приема преместването ми като комплимент, смятах, че е точно обратното, и всеки ден звънях на генералния ни мениджър за Европа да ме върне в Милано. До този момент не бях работила с единични клиенти, преди избирах колекции за всички големи градове в Русия и изведнъж се озовавам в бутик на остров Ибиса! Преди това бях ходила там само на ваканция за по няколко дни, а сега живеех и работех там, а това е различно. Но си създадох бързо свой кръг, и когато на финала на сезона бутикът затвори, аз реших да остана в Ибиса. Постоянно живеещите там са от цял свят – италианци, испанци, американци, руснаци, има цял квартал с германци, австрийци… И когато туристите си тръгнат, усещаш тази общност от хора, които са оставили някъде всичко и ги обединява новото начало. А то е много топло, спокойно и лежерно. Влюбих се в тези отношения между хората, защото идвах от една много динамична среда в Милано, където е много важно къде работиш, колко изкарваш, кой си. Изведнъж бях попаднала в среда, в която никой не се интересува от тези условности. Затова много хора се влюбват в това място, защото е заредено с артистизъм без излишни претенции. Да, островът е известен с нощния живот и партитата, които се случват, но ако се абстрахираме от тях, това е едно уникално място за живеене. Дъщерята на Роберто Кавали се премести преди години да живее там със съпруга си, с нея и със сина му Дани Кавали се познавахме още от Флоренция. Аз се влюбих в Ибиса и там започнах да рисувам.
А от какво се издържаше?
Винаги съм изкарвала добри пари и не съм имала финансови проблеми. В бутиците съм имала случаи за 30 минути да ми направят оборот от 50 000- 60 000 евро за чанти и обувки. Помня в Ибиса един принц дойде с 5-6 приятелки, които толкова бързаха да си вземат обувките, че дори не изчакаха да се приберат в кутии.
Не ти е било скучно…
Никога не ми е било безинтересно в работата, но сякаш й се преситих, дойде един момент, в който вече не исках дори да гледам маркови обувки и чанти. Модата също е изкуство и консуматорството не влияе добре нито на нея, нито на което и да е изкуство. Затова реших да напусна.
А как се оправяше с италианския в Испания?
Като отидох в Ибиса, знаех италиански, английски и руски и там бързо научих испански.
А немския?
Говоря го, но избягвам да го практикувам заради учителите, на които попаднах. Смятам, че не са за тази професия , защото вместо любов към предмета наслагват травми у учениците си, а това е толкова жалко!
Колко време се задържа в Ибиса?
Малко повече от 3 г.
А защо се прибра в България?
Прибирането ми съвпадна с Ковид пандемията, но тя не беше конкретният повод. Баба ми беше много болна и аз постоянно, където и да ходех, я лъжех, че ще си дойда…(очите й се пълнят със сълзи). И както се пее в песента на Дони „Шипков храст“, аз се прибрах, но нея я нямаше вече… И оттогава не мога да си тръгна… Сега живея в къщата на баба в Божурище и аз я усещам там.
Явно сте били доста близки, но ти все пак си правила кариера…
Да, кариерата е важна и с баба се чувахме често, но проблемът е може би в егоизма ми и че винаги е имало нещо „по-важно“ и „по-спешно“. Като си дойдох, намерих този „Шипков храст“ и реших да се опитам да направя нещата добре тук. Създала съм своя „балон“ , за който няма значение мястото, на което живееш, и дали това е Милано, Мексико, Лондон или Божурище, а е важен твоят свят.
Защо не се установи в Благоевград?
Защото си дойдох заради баба. Благословена съм със страхотно детство и дори когато живеехме в Либия, мама и тате ме пращаха през лятото при баба. Пътувах сама със самолет, а чичо или вуйчо ме чакаха на летището. Този подарък от родителите ми мога да го асоциирам с песента на Васил Найденов „Там, преди 100 лета“. Ето това беше много хубаво!
Какво завари в Божурище?
Къща, която мирише на детство и на любов. Благодарна съм, че съм имала късмета да пътувам много благодарение на работата ми и всичко да ми е платено. Сега продължавам да пътувам, но вече се връщам в България.
Къде ти харесва най-много?
Навсякъде. Може би Швейцария не почувствах като моето място заради климата, защото аз обичам топлото, плажа и морето. Обичам Мексико, Португалия, Испания, Италия…
И какво те задържа в България?
Мама и тате, и къщата на баба.
А какво се случи с егото ти?
Много често имам разговори с него и съм много щастлива, че в момента почти не се чуваме. Егото е главният проблем и като се освободиш от него, ти олеква. Всичко е суета и специални ефекти и липсата им те преобразява и ти носи спокойствие. В един момент цялото робуване на неща и страст да се доказваш се оказват напълно ненужни и излишни. Ако ти харесва каквото правиш и ако живееш добре по твоя си стандарт, защо трябва той да се припокрива със стандарта на някой друг?! Но егото те ръчка: „Трябва да се бориш да имаш и ти коли, маркови дрехи…“. Щастлива съм, че през последните 5-6 г. изживявам процес на трансформация . Продължавам да пътувам много, защото имам приятели, които ми липсват, и може би е много самонадеяно да претендирам, че съм постигнала равновесие и хармония, защото това е дълъг процес, но в момента съм окей и се усещам в хармония.
Какво най-много ти липсва в малкото Божурище от предишния живот?
Нищо. Там си имам всичко – куче Бохем, котки и малка градинка. Никога не съм и подозирала, че с мен ще се случи тази метаморфоза, но усещането е хубаво и аз му се наслаждавам, а тъгата е неизбежна. Никога не съм подозирала, че ще се грижа за цветята, не съм го правила досега, но може би това е част от същността на любовта, да се грижиш за някого или нещо…
Откриваш първата си самостоятелна изложба, преди това показвала ли си публично свои работи?
Да, във Флоренция и Милано, но винаги с други автори.
А защо реши премиерата ти да е в Благоевград?
Заради собственичката на галерията Еми Канайкова, чието име напоследък се свързва с повечето позитивни неща, които се случват тук. Аз знаех коя е, отпреди години е близка с родителите ми, но лично не я познавах, и й писах. Един ден, преди около половин година, дойдох в галерията, говорихме си, показах й мои работи и тя ме покани да направя изложба. Това ме въодушеви и част от картините специално са правени за нея. Те са като скрийншотове в главата ми моите картини. В тях е всичко, което съм изживяла почувствала и видяла, цялата палитра на емоции, цвят и форми на пътуванията ми по света.
Каква е ключовата идея, концепцията на първата ти изложба?
„Живей Живота!“. Фразата не е моя, тя е на Фрида Кало, която аз обожавам. Тя е голям боец и изключителен бохем. Въпреки всичко, което е преживяла, винаги е казвала „Живей Живота!“. Асоциирам се с тази фраза, като не искам по никакъв начин да я използвам по комерсиален начин. Ще разкажа една случка, преди около 2 г. бях с приятелки в Йордания и се запознах с Низар, оказа се собственик на ресторанти в гр. Петра. Покани ни да вечеряме заедно и много говорихме. Човекът живял 20 г. в Ню Йорк, бохем, придобил от общуването с много хора таланта да прави душевни портрети на почти непознати. Когато стигна до мен, беше много кратък и изключително точен: „Силви обича, че обича живота!“.
Пожелавам ти го от сърце! Живей живота!