Познавам я като Невена Емилова Ловджиева по бащина фамилия. Родена е на 9 февруари 1976 година в Благоевград. Бенц стана по-късно, когато се омъжи за Брад Бенц от Тексас, с когото се запознава в едно ъндърграунд заведение в Благоевград, когато тя е втора година студентка по право във Франция, а той приключва с докторат по археология в университета на Пенсилвания в САЩ и посещава Благоевград заради сътрудничество на неговия университет с Американския. Участвал е в местни разкопки над квартал „Струмско”, на обекта „Каменска чука”, които е изледвал за своята дисертация. Започват да си пишат писма и много време им отнема да синхронизират пътеките си, но решават да създадат семейство. В момента Брад е експерт във финансовата сфера на Остин. Невена винаги е била творец в различни области. Тринайсет, четиринайсет годишна правеше авторски бижута, рисуваше, по-късно започна да пише, да изучава езици. Животът й предложи по трудния път да търси себе си и онази работа, която ще й носи удовлетворение в живота. Като я слушам как разпалено ми разказва за пътя си досега, разбирам, че се е научила да бъде добър наблюдател на заобикалящия свят и на знаците, които Вселената й дава. Сега, от разстояние на времето се чуди, защо не е послушала знаците. Но съм убедена, че пътят, който е изминала, не е случаен и в един момент ще осмисли цялото търсене. Преминава през дълго правно образование. Първо 4 години учи специалността „право” във Франция, в един консервативен за нея град Дижон.
„И всичките ми представи за творчество, за свободата да бъдеш себе си, бяха вкарани в един калъп. Влязох в една професия, където всичко беше по правила и дори мисленето беше в кадър”. Омъжва се за Брад и отива с него да живее в САЩ. Там се оказва, че френското й правно образоване не се признава, защото не може да се приложи на практика в една страна, където законите са други. Решава да изучи и американското право, т.е. още три години влизане в определени норми.
„Беше доста стресиращо за човек като мен, който не обича да живее в калъп и който винаги е бил свободомислещ и бунтар. Аз бях подложена 7 години на обучение как се играе според правилата, как всичко е написано, начертано и трябва да се следва”. Казва, че животът неведнъж й давал знаци, че това не е нейният път, но тя упорито решава да се докаже пред родителите и пред обществото и да завърши започнатото. Първият знак е бил във Франция, където животът през първите две години след демократичните промени у нас е бил доста труден за Невена. Не е имала финансовата възможност само да учи, затова е била принудена и да работи. ”Беше толкова трудно, че повечето хора биха се отказали и биха потърсили друга посока в живота си, но аз натиснах педала и завърших. След това се омъжих и отказът на САЩ да ми признае това образование беше още един сигнал към мен. Сякаш някой ми казваше: „Преразгледай живота си, наистина ли искаш да повториш това, което учи досега”, но аз не, упорито твърдя, че ще успея. Тогава имам чувството, че проявих мързел да се опозная и да потърся правилния за мен път. Животът пак ми показа, че съм на грешната пресечка. Почти не владеех английски, а влязох в един университет на края на света, в едно забутано място в Тексас. Просто се разплаках на летището, като видях къде ще живея следващите три години. То пак беше сигнал от съдбата, „не си за тука, просто откажи се, откажи се…”. Небето ме молеше да се откажа, пращаше ми предизвиателства, но аз продължавах. А идвах от един френски буржоазен град с богата култура и архитектура и се оказах сред едни пустинни полета, сред каубои, където всяка постройка беше висока не повече от три метра. Но пак натиснах педала и завърших и американското право. Небето за последен път се опита да ми каже – престани, защото забременях”.
Питам я дали е работила като адвокат след толкова труд. ”Въпреки че имах успех да работя в най-престижните фирми с много добра заплата, аз реших да работя на държавна работа, където се плащаха, както се казва, жълти стотинки, за да мога да се прибера в 5 часа и да си видя детето. Имах потенциал да изкарвам 150 хиляди долара годишно, а приех работа за 40 хиляди долара, за да се връщам навреме в дома си и да ми са свободни уикендите”.
Невена се примирява да прелиства книжата сред неамбициозни хора и работата й се вижда толкова отчайваща, че в един момент, както се казва, й идвало да се хвърли от 26 етаж, но прозорците в Америка не се отварят и тогава разбрала защо. Разбира, че това не е вариант за изход. „10 години бях посветила на правото. Не съм се спирала, за да послушам себе си. Водена от егото и желанието да се докажа, защото тогава родителите ми бяха горди с мен, че съм адвокат в Америка. Беше им трудно да преглътнат факта, че не ми харесва тази професия, но за мен по-важно беше да съм щастлива”. Невена търси начин да избяга от тази скучна за нея действителност. Започва да ходи на актьорски курсове, за да попадне в друга реалност. И въпреки че според всички обществени критерии се счита за успешен пътят й до този момент, защото има хубаво семейство, вече две деца, две висши образования, дом, кариера, всичко добро според критериите за живеене, тя се чувства нещастна.
„Всяка вечер, като се прибирах, плачех, защото мислех, че това е болестта на хората, които не живеят собствения път. С времето разбрах, че и актриса от мен няма да стане, защото целият изминат път ме беше така сковал и притъпил интуитивността ми, че не можех да изиграя една сцена свободно”. Разбира, че е объркана и че пътят, на който е стъпила, не й харесва. Търсенето продължава. Съпругът й я подкрепя. Той напуска своята работа в Америка, Невена също и си тръгват от Щатите. През 2009 година идват в България. „Тук просто изтрихме егото кои сме били, какво сме били без гаранция за работа и за развитие. Преподавах една година „Международно право” в Американския университет и работата ми хареса, но емоционално вече бях решила, че правото не е за мен. В България се роди и третата ни дъщеря, издържахме още две години и по настояване на съпруга ми се върнахме в Америка. Аз бях пак в празното пространство. Брад настояваше в никакъв случай да не се връщам към правото и в един дълъг период се оказах в неизвестното отново търсеща своя път. Почнах да пиша поезия на френски, да се занимавам с неща, които си спомних, че обичах като дете – да пиша кратки есета, разказчета и да правя илюстрации към тях, или да си бродирам блуза. Разбрах, че трябва да правя нещо с ръцете си. Единствено баба ми Невена по бащина линия имаше перспективен поглед и наблюдавайки ме, беше решила че аз трябва да бъда зъботехник, защото за нея артист не беше професия. Смяташе, че много ме бива в ръцете, че имам естетично чувство и ще правя хубави зъби. Но тъй като това не ме привличаше, тя реши, че трябва бъда озеленител и да се занимавам с цветята на обществените площи. В общи линии само тя беше разбрала, че имам нужда да сътворявам нещо, да създавам красиви неща и да работя там, където ще се чувствам творец. Но нейната идея беше отхвърлена в полза на по-прагматични професии. В нашето семейство са все доктори, инженери, учители, няма много отдадени на творческите професии, освен вуйчо ми Владо Каперски, който напоследък пише разкази и романи. Нямаме много бунтари, излезли от калъпа. Всички са в така наречените престижни професии и може би това оказа влияние за първоначалния ми избор”.
С баща си Емил Ловджиев, който беше инженер химик и философ, един от основателите на СДС в Благоевград, Невена не е имала много близки отношения, тъй като той се разделя с майка й, когато тя е на 10 години. Сега, след като го загуби миналата година, си мисли, че са имали доста общи черти. Спорили са по житейски и философски теми и тя разбира, че баща й я обича по своему, защото и двама са бунтари по характер. Невена има по-голяма сестра – Зорница, която работи като управил на банка в Разлог. Живее в Благоевград и има две хубави момчета. С майка си Свобода Каперска е приятелка завинаги. Тя е доктор кардиолог. „На нея дължа всичко, което съм. Винаги е била огромна опора в живота ми и в най-трудните моменти е била до мен”.
Винаги съм възприемала Невена от публичните й изяви като екологична съвест, която реагира на всяка неправилна човешка намеса в природата. Невена каза, че отношениято й към природата започва от детството, когато дядо й Спиро по майчина линия е бил билкар и гъбар и тя е израсла сред миризмата на сушащи се билки и гъби. В ранните 80-те години на миналия век дядо й е имал богата библиотека с книги за растения и билки, за здравословен начин на живот. Той е правил йога упражнения всяка сутрин. Невена си спомня, че когато влизала в стаята му, го заварвала с главата надолу. Водил я по гората, на баражите на река Бистрица и споделя, че срещите с неговите приятели са й били по-интересни, отколкото нейните връстници. И едва след като се освобождава от корпоративната кариера на правото и се прибира в България, отново усетила красотата на природата, свежестта на гората и удоволствието да се разхожда по пътеката на здравето до парк Бачиново и да тича по баирите. Тогава усеща, че започва да събира разпиляните частици от себе си и да се ъпгрейдва, както се казва на съвременен език. Но тъй като в Благоевград са живеели близо до пушеците в индустриалната зона, които всяка сутрин замърсявали обкръжаващата я среда, тя се включва в групата „Зелен Благоевград” и тогава е много активна в интернет с мнения по тази тема.
Когато се връщат в Америка, мъжът й я подсеща, че като тийнейджърка е правила бижута с братовчедка си Ралица Каперска, защото му е разказвала, че това много я е забавлявало. Припомнила си ръчните кожени изделия, които складирала в мазето на майка си и които двете продавали през 1991 година на централната улица в Благоевград. Невена си спомня, че тогава на един стол на улицата успявали да продадат всички бижута и изкарвали за един ден заплатата на майка й като доктор за един месец. Опитва се да се върне към тези си умения и започва да прави кожени бижута, но в един момент решава да се занимава с фина бижутерия, т.е. да прави дизайна на бижутата, рисува ги и намира партньори в Индия и Хонконг, които ги изработват. По нейни проекти те започват да правят дребно производство бижута, по 30, 40 бройки на модел. После започва да прави по една бижутерска колекция в годината и се отдава на рисуване. Този творчески процес изцяло я поглъща. Започва с картини малък формат. Разбира, че има голяма потребност да изразява себе си чрез изобразителното изкуство и този й период продължава вече 10 години.
„Ставам сутрин и преди да пия кафе, виждам нещо в картината, хващам четката, докато съм още по пижама, и забравям за всичко останало. До такава степен ме грабва, че докато всичките ми физически сили не ме напуснат, не спирам. Често пъти близките силово са ме вадили от ателието”. Но и тук не е спокойна, защото дълго време търси собствен стил. „Защото най-хубавото и най-болезненото за един творец е да намери собствения си глас. Правила съм доста картини, но все си казвам, че това наподобява на този, това на онзи и не съм точно аз. И преди две години на една Бъдни вечер, докато правех пет български манджи наведнъж, в един момент влязох в ателието, което е до кухнята, грабнах едни материали и започнах да правя колаж. Получи се най-хубавата картина, която съм правила дотогава. И си казвам – това е моя път! А аз това си го казвам на всеки шест месеца. Но още не съм се отказала от тези колажи.Това е смесена техника с пясък, със стъкла, дори съм слагала люспа от змия, която съм намирала по пътя си, вграждала съм най-различни материали и картината става много текстурирана. В центъра е човешкото лице. Философията на тази естетика е, че се старая чрез картините да изразя своето отношение към света. Серията се казва „Едно”, т.е. ние сме едно с всичко останало. Защото човек е доста егоцентричен и мисли, че той е в центъра на Вселената, а вече виждаме състоянието на околната среда и как нещата не вървят добре. Мисля, че трябва да еволюираме към ново съзнание. Трябва да разберем, че сме един организъм със Земята и когато нарушим това цяло, нарушаваме естеството на природата, защото всичко си взаимодейства. Човек и природа е в основата на тази моя серия. Тези абстрактни фрагменти на смесената техника се вплитат в човешкото лице, на места го разкъсват, за да покажа това, което се случва в действителност. Посланието е, че човек така се е намесил в природата, че сме я разкъсали на фрагменти и сме стигнали до урбанизацията, до обезлесяването, и започваме да губим хармонията, от която цялото се нуждае. Човекът трябва да бъде почти невидим в този абстрактен пейзаж на природата, а се получава обратното, човекът е проникнал във всяка жива тъкан”.
Сега Невена живее със семейството си в град Остин, столицата на Тексас. И е успяла да събуди същото отношение към природата и в трите си дъщери. В дома й непрекъснато се говори за състоянието на околната среда, за въздуха, водата, за храната. „Последните шест лета, в които децата идват редовно в България, се усеща любовта им към планината, морето, нещо, което в Америка не могат да усетят, защото там живеят изолирани от природата. Живеят на климатик, с пуснати щори, на изкуствена светлина, без чист въздух. Затова в България имат възможност да усетят силата и енергията на природата”.
Най-голямата й дъщеря Ариана учи екология в Научноизследователския университет „Макгил” в град Монреал и си е признала, че майка й е събудила тази необходимост в нея да изучава природата и да се чувства полезна за нейното опазване. „Тя е обществено будна като всички млади хора, които се опитват да променят света към по-добро. Интересува се от социлни теми и справедливо решение на екологичните проблеми”, казва Невена. Втората й дъщеря Александра скоро ще навърши 17 години. Тя също мечтае да има собствено имение, в което да създаде екорезерват. Най-малката Ава е на 12 години. На този етап тя е най-свободният дух, най-артистичният и като темперамент най-близко до майка си. И трите й дъщери са й заявили, че няма да работят в офис и няма да сбъдват мечтите на никой друг, освен своите. Искат да работят, пътувайки сред живия свят, в допир с природата. Невена ги учи на български. Има и българско училище в Остин, но Ава отказала да го посещава. По-големите й дъщери с всяка година искат да се доближават все повече до българския си корен, докато малката още не го осъзнава, но се надява с времето и тя да пожелае това, въпреки че е единствената, родена в България. Смята, че дъщерите й не се разпознават сред американския начин на живот и това до известна степен се дължи на бунтарството на майка им.
Невена вече има друго понятие за успеха. „Егото рухва до такава степен, че човек започва да се чувства щастлив, въпреки всичко, което се случва”, казва тя. Сега изпитва душевно богатство и душевен мира, защото мисли, че е на своя път.
От шест месеца Невена изучава сама и италиански език, защото има мечта да бъде пенсионерка в Италия. Смее се, но изпитва необясним афинитет към тази страна. Може би я привлича италианската школа и се нядава един ден да направи и там изложба.
Преди три седмици Невена открива първата си по-престижна самостоятелна изложба в галерия Art Symbol в артистичния квартал „Льо Маре” на Франция, на един площад, където са концентрирани около 30 галерии. Нарекла е изложбата си „Едно” като продължение на нейната серия с големи платна – метър и половина на два метра. Рисува портретите с черно-бели акрилни бои и след това върху тях добавя природната текстура. „За мен изявата ми в тази галерия е ласкателно, въпреки че виждам и знам колко кадърни художници има в България и по света, които нямат шанс да бъдат популярни. Попаднах в София на изложба на Николай Майсторов и бях зашеметена от творчеството му. Чудя се защо не съм чула за него в световен план. Ходя по панаири в Арт Базел във Флорида, нявсякъде в топ галериите по света, виждала съм творби на Кристо, на Пикасо, на много известни творци, но рядко се среща българин, а има толкова талантливи български художници. Мъчно ми е, че няма добри менажери за българските таланти по света и остава впечатлението, че качествени майстори има само във високоразвитите страни на Европа. Преди самата аз да се захвана с изкуство, си направих онлайн галерия в Остин и популяризирах творби на Аргир Манасиев, Кирил Манасиев, Бисер Грънчаров, Нина Златева, скулптора Евгени Кузманов и други. Аргир такива смешни цени ми казваше, че аз трябваше да им сложа по-близка до пазарната цена. Като видях реакцията на публиката, изкупих половината от картините му. Той винаги ме поощряваше, винаги казваше за моите опити в изкуството: „Много е добро!”. Винаги искаше да ми даде кураж и да ми помогне, а това може да направи само един духовен човек, който ценя като първи ментор за мен.
Веднъж в годината Невена се връща в родния си град, но мислено тя не се откъсва от него, защото черпи вдъхновение от детството и от духовното наследство, което е заложено в нея.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
