Тя е от онези жени, които визуално се запомнят от пръв поглед, но за душевността им можеш да разказваш едва когато поне малко ги опознаеш. Представяла съм в телевизионния ефир почти всичките й поетични книги и съм посещавала нейни часове по литература в Националната хуманитарна гимназия в Благоевград, където преподаваше 20 години, но едва сега започвам да разбирам корените на широко скроената й душа и хуманната й философия за живота.
Росица Зиновиева знае достатъчно за рода си, за да предвиди и изтълкува това, което се случва с нея. Казва, че носи смесена кръв – балканска и славянска. „Евреите смятат, че майчината линия е сигурната в живота”, споделя Роси и затова започва разказа си с нея. Баба й Екатерина по майчина линия е от Горно Броди в Егейска Македония. Казвали са й Тинка. Тя се заселва в Пловдив на 9 години. При преселението от испанската болест починали майка й и братята й, останала сама. Когато се връща от фронта, от цялото семейство баща й намира само нея. Не могла да продължи да учи и започнала работа в тютюневите складове на „Никотиана”. Била е голяма любителка на книгата и на четенето. Нейният жизнен девиз е бил: „С половин налъм ще ходя, но ще си изуча децата!”. Дъщеря й Недялка, майката на Росица, е била учителка, а синът й Георги Атанасов е завършил ВИФ и е бил национален шампион по вдигане на тежести. Бил е известен в своите среди, по-късно става и международен съдия по вдигане на тежести.
Дядо й Атанас е от Одринска Тракия. Семейството му успява да продаде имотите си там и със златото си купили чифлик на края на Пловдив, който сега се намира в широк център на града под тепетата, където Росица има малка наследствена къщичка, в която понякога обича да се връща. Дядо й се занимавал с много неща, но бил предимно техник. В рода й преобладават творците и техниците.
Иван Зиновиев – дядо й по бащина линия, е украинец, избягал по време на Октомврийската революция. Той е завършил инженерство в Германия и са му казвали Иван Инженера. „Смешното беше, че на баба ми, която е тракийка, са й казвали Райна Рускинята, нещо обичайно по нашите земи”. Баба й Райна е имала трима синове и едно момиченце, което е починало. Гледала си е децата. Такава била руската традиция – жената да се грижи за семейството, а мъжът да работи. Дядо й Иван се жени за баба й Райна, когато вече е купил къщата на известния художник Данаил Дечев, за да й осигури спокоен живот. Стоян Петров, бащата на баба Райна, е бил учител в село Труд, Пловдивско, но е починал млад. Баба Райна и майката на Васил Урумов – Пенка, са две сестри. Имали брат Димитър Петров, който е убит. Васил Урумов е известен пловдивски поет, интелектуалец, журналист, художествен и театрален критик, работил като драматург в Кукления театър и като редактор в Радио Пловдив. В един момент му поставят ултиматум да си обръсне брадата, или да напусне радиото. Той, разбира се, напуснал радиото, но тогава бил водещ на сутрешното музикално-културно предаване „От 6 до 8”. И тъй като не намерили заместник в продължение на два месеца, го връщат на работа.
„Едър, кротък човек, но като малка се страхувах от брадата му”, казва Росица. „Той стана мой кръстник, защото са първи братовчеди с баща ми и добри приятели. Говореха си по сложни теми, анализираха филми, но никой друг не разбираше тези разговори, само те двамата”.
Баща й Михаил Зиновиев и майка й Недялка са имали детска любов.Те са съседи и са били уговорени да бъдат оженени още преди да се родят. Двете й баби са си говорили като бременни и по-приказливата й баба Райна – единствената местна българска тракийка от Пловдив, казала на македонската й баба Тинка, че ако се родят момче и момиче, ще ги оженят. И това се случило след 20 години.
Когато баща й кандидатствал във Военното училище през 1953 година, виждайки неговата руска фамилия в пика на култа към личността, предположили, че е син на белогвардеец от Октомврийската революция, и са казали, че няма да го приемат във Военновъздушните сили, тъй като страната ни е член на Варшавския договор. Баба й Райна, ядосана, че първородният й син не е приет, въпреки че се е представил добре на изпитите, занесла документите на убития си брат партизанин и те били принудени да го приемат. Баща й завършва като първенец випуска на училището на Военновъздушните сили в Долна Митрополия в годината на раждането на дъщеря му Росица – 1956. Тогава не се е позволявало курсанти да се женят, но по сцециално разрешение на армията той се жени за майка й и в седмицата, която си взел отпуск, е зачената Росица.
Росица забелязва, че руската традиция жените да се грижат за семейството, а мъжете да работят, се спазва в семейството на баща й и на брат й. Баща й смятал, че майка й няма нужда да работи, но тя не успява да издържи и става доста известна учителка. Росица ми показа посмъртната й книга за извънкласното четене в началното училище. „Майка ми беше отдаден начален учител в Пловдив”, казва Росица. Почнала е работа в пловдивското село Цар Асен. „Била е бременна с мен и когато вуйчо ми отишъл да я види, я заварил гладна с големия корем, настанена в една скромна селска къщичка. Накарал я да си прибере багажа и да си тръгва с него за Пловдив, защото в този момент е отговорна за двама души и не трябва да експериментира със собствения си живот и с живота на бебето. След години семейството, което като хазяи я беше приютило, ни поканиха да сме им кумове и баща ми със самолета е минавал ниско над селото. Цялото село му махало с калпаците от радост, че техният Мишо минава над селото”.
По-късно баща й и майка й се разделят и Росица има още един брат – Владимир, от втория брак на баща й. Силна е родовата връзка и с двамата й братя.
Росица се смята за трето поколение учител и трето поколение поет. Чичото на баща й Димитър Петров-Фантето, който е последният политкомисар на антонивановци, е убит през 1944 година. Обезглавен е в Сухото дере. Бил е поет, обичал да рецитира Смирненски. Изключен е от пловдивската гимназия „Димитър Благоев”. Баща й Михаил Зиновиев също е поет, известен сред летците в страната. Скоро брат й Ванко, който е инженер, й изпратил плоча на загинал летец, на която бил написан стих на баща й: „Ех, небе, небе, небе, късче обич, късче жал, младости да имах две, пак на тебе бих ги дал!”.
Росица е доволна, че упява да издаде стихосбирката на баща си „Небе на хората” една година преди той да си отиде от тази земя. „Добре че му създадох тази радост!”, казва Роси. Скоро ми беше показала една национална антология „Поети, родени да летят”, в която са публикували стихове на баща й, защото го смятат за първата тройка летци поети в страната.
Росица завършва гимназия „Пейо Яворов” в Пловдив, която се намирала близо до къщата на баба й Райна и до Панаира. След това завършва Учителския институт в Смолян и след него учи задочно литература в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”.
В Благоевград я довежда любовта. „Човек се жени на млади години. Омъжих се за Стоян Иванов. Срещнахме се в Младежкия дом на Смолян, където учих, а той беше войник там. Започнахме да си пишем, след това той дойде на бригада и през студентските години се оженихме! Той завърши икономика в УНСС – Варна. Беше в Комсомола, после в партията и след демократичните промени започна частен бизнес. В насоките, в които работи, е добър и успяващ. Успя да създаде дом за децата ни и да им осигури работа, така че си е изпълнил бащиния дълг и до ден-днешен ги подкрепя, както и аз. Може би днес трябва да променим дефиницията за семейство, защото понякога по-важна е грижата за децата, отколкото съвместното съществуване, в което всеки ден има раздори”.
Росица и Стоян имат двама синове – Ивайло и Павел, които създават прекрасни семейства, и Росица се гордее с четири внучета, „най-хубавите, най-добрите, най-умните на баба – Росинка, Полинка,Таня и Тео. Те са нашата голяма радост”.
Росица и Стоян се разделят, но всеки посвоему се грижи за децата и внуците. „Минахме през много периоди, но според мен умните хора трябва да намерят начин да контактуват въпреки всичко. След като сме създали две прекрасни момчета и вече имаме четири внучета, би трябвало да намираме път един към друг. В крайна сметка ние сме се оженили по любов. Никой не ни е оженил насила. Не сме се събрали по сметка. Бяхме студенти, учителски деца. Никаква корист нямаше в това, което направихме, и всичко, което сме създали с любов и загриженост един към друг, има смисъл! И това, което се случи между нас, е по-добрият вариант, отколкото човек нищо да не направи в живота си, за да не сгреши. Такъв е апелът ми към всички българи – да намираме път един към друг, въпреки различията ни”, казва Росица.
„Големият ми син Ивайло завърши икономика и защити доктурантура по тази специалност. Малкият син Павел завърши треньорски профил в Югозападния университет. И двамата са хотелиери, имат малък частен хотел, и двамата са отговорни, добри момчета. Сама съм ги гледала, без баби, и мога само да се гордея, че съм тяхна майка. Понякога се колебая дали добре съм ги възпитала, но ако има нещо сгрешено, грешките са мои. Винаги съм си признавала грешките, дори и пред учениците. Човек не трябва да си създава ореоли на безгрешен. Всички знаем, че ако го има, единствено безгрешен е Господ, но трябва да се учим от грешките си и да бъдем малко по-смирени и по-отговорни за това, което правим, защото понякога други плащат за нашите грешки. Децата ме научиха да не плащам моите грешки с тяхното страдание. Опитах се да не бъда инертна в решенията си, въпреки че имаше болезнени стъпки. Изчаках да пораснат, сами да разберат защо се случват определени неща между родителите им. Всеки съвременен човек е изправен пред много изпитания. Да си родител не означава само да отгледаш едно дете, да го нахраниш, дори не е само това да му дадеш образование и да му построиш къща, по-скоро да го научиш да влезе в голямата кръчма, каквато е животът, да пийне там чаша вино, но да не се напива, ако може да устои. Така че нашата работа е да възпитаме децата си така, че да не се напиват, да не изпадат в опиянението на безмислието, и най-вече в другото опиянение на жестокостта, на нечестните постъпки, на лъжата. Скоро с най-малката ми внучка харесахме една градинка с прекрасни жълти нарциси и решихме да наберем букет на мама, но после се разколебах и минахме по другия тротоар, за да не се изкушим да откъснем цвете. Тя попита: „Защо, бабче?”, и аз и отговорих: „Защото не сме ги посадили ние. Ако беше моята градинка, щях да ти позволя да откъснеш, но тук – не”.
Най-добрите учители за децата винаги са били поведението и личното отношение към живота на родителите им.
Росица е била учител по рисуване и по български език и литература. Българският език и литературата са първата й специалност, руският език – втората, а изобразителното изкуство – третата. Показа ми нейни рисунки и картини. И по семейна традиция, бременна с първото си дете, започва учителската си професия от село Славовица, Пазарджишко, родното място на Александър Стамболийски, където е изпратена по разпределение. Излиза по майчинство. Ражда сина си в Пловдив и идва в Благоевград. Учителската й кариера минава през село Крупник, през Четвърто основно училище, където преподава рисуване. Завършва задочно „Българска филология” и става член на Съюза на писателите с първите си две книги. Учител е в Седмо основно училище, в Икономическия техникум и последните 20 години в Националната хуманитарна гимназия „Св.св. Кирил и Методий – бивша Солунска” в Благоевград. Росица много обича тази гимназия, защото в нея попада на хубав колектив.
„Това е моята гимназия, защото тук са творците, неспокойните творчески натури, а аз не съм само учител, аз съм и творец, това са моите хора и останах вярна на тази гимназия, която много обичам и в която винаги съм се разбирала с децата”. Показа ми илюстрация на художника Павел Димитров, с когото бяха колеги в гимназията. Той й подарява своя рисунка, защото му харесало стихотворението й за Вапцаров, с което тя спечели националната Вапцарова награда, и решил да го илюстрира: „Не можеш повече, не искаш, разтваряш ангелски криле”, и той е нарисувал точно този стих”, споделя тя.
За нея този подарък е много ценен, както и други творчески подаръци от нейни ученици, от Христо Бараковски, отливки на Яворов и Гоце Делчев от Крум Дерменджиев, картина от художника Емил Петров, от Александър Терзиев от Сандански и други. В дома си е заобиколена от прекрасни спомени, които й носят радост и творческа атмосфера.
Синдикатът на българските учители и Софийският университет в София през 2008 г. провъзгласяват Росица за Учител на годината на България – първа по хуманитарна дейност, заради постижения в учителската професия и заради творческите й изяви. Първата си книга пише през 1992 година. Тя се казва „Самотната вълчица, любовта ми” с предговор от Павел Матев и илюстрации на Георги Трифонов. Журалистът и писател Федя Яков я завел в София и я запознал с Петър Андасаров, когото й предложил за редактор на книгата. Случайно срещнали Павел Матев в редакцията и Петър Андасаров го попитал дали иска да напише нещо за тази млада поетеса и той приел: „Книгата на Росица Иванова е пълна с вълненията на едно женско сърце, както би казала Багряна. Любовта на една жена е наистина една самотна вълчица, излязла изпод луната и ветровете. Тя гризе и своята самотност, и нас, и себе си, без да е забравила щастливите минути на радостното си осъществяване. Какъв разпънат, и едновременно овладян стих, какви обикновени и обемни думи”.
Роси казва, че Павел Матев приживе е присъствал на всичките премиери на нейни книги, което за нея е голям жест и му е много благодарна. Следващата й книга е „Въздушен аквариум”, издадена от Иван Гранитски. Рисунките са на Евгени Босяцки, с когото Росица се запознава. „Тогава беше изгоряло ателието му и аз изкупих илюстрациите за книгата ми, за да му помогна. Той плачеше, защото му бяха подпалили ателието”.
Книгата „НМ, или ужасно хубаво” пише, когато е учител в гимназията. В заглавието е сложила инициалите на майка си Недялка и баща си Михаил, към които е добавила оксиморон. Книгата е с илюстрации от нейни ученици, както и от художника Атанас Дафинов. Антологията „Тъмните гарови гълъби” излиза със спечелен конкурс „100 книги” на Националния център на книгата към Министерството на културата. Стихосбирката „Полети” е реминисценция към баща й, защото е искала да става летец, или поне парашутистка, но не й позволили. През една улица на жилището й в Благоевград дълго време съзерцавала красива магнолия, която провокирала стихосбирка със същото име. Сега на нейно място има кооперация, но книгата „Магнолия” остава. Последна засега е стихосбирката „Роса”. Пише ги през три-четири години, каквато е и разликата между децата й. „Аз така раждам явно”, добавя Роси.
В момента подготвя една детска книга „Как приказките страшни стават приказки прекрасни”. И влиза ударно в новото време, защото книгата ще бъде под формата на смартфон. Росица редактира известни приказки, така че да няма нищо страшно и лошо в тях. Да остане само хубавото и доброто, каквото би искала да бъде и в живота на внуците й.
Трите неща, които са важни за нея, са любовта, децата и словото. Това са основните й житейски ценности и по тях не прави компромиси. Външно Росица Зиновиева изглежда безкомпромисна в много неща, но душата й е мека и добра, дори седемгодишната й внучка Полина, която заварих при нея, признава, че с баба е приятелка и често от нея научава неща, които няма кой друг да й каже. Какво по-хубаво нещо в живота да бъдеш полезна на децата, внуците и учениците си с личния пример, с това, което можеш и правиш!
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
