Има един руснак, когото няма да престана да почитам и чието име започва с „Пу“ и свършва на „ин“, и за да не ликуват едни малоумници, а и да не ме ругаят техните опоненти, ще уточня: Пушкин! – категоричен е дългогодишният приключенец
Роденият през 1947 г. в село Ябълково, Кюстендилско, Кирил Кадийски е не само поет, есеист и преводач, но и дългогодишен приключенец. Още в началото на 70-те успява да види какво е на запад – пътува до Австрия. През 1984 година заминава за Париж, за да специализира езика в Алианс Франсез.
„Но не преживях цивилизационен шок. По-скоро сравнявах предварителните си представи – от литературата, киното, музиката. С Бояна Петрова, дъщерята на Валери Петров, бяхме в някакво студентско общежитие на пряка от Сорбоната. Имахме интересни изживявания. Поканиха ни на купон в ателие, бивш гараж, в Монпарнас. Оказа се, че домакинът, художник от Магреба – май беше от Мароко, говореше перфектен български. На полица с книги държеше на видно място том от Вазов. Завършил нашата академия, беше станал почти българин. Дойдоха и дузина красиви манекенки. Докато танцувах с една от тях, изпитах втора гордост – момичето ми каза, че познавала още един българин. Представете си кой – Цветан Тодоров. Вече беше станал известен във Франция“, връща лентата Кирил Кадийски.
Преживяванията му в бившия СССР също са едни от други по-цветни. Като тънък познавач на руския език, през ръцете и душата му са минали стотици стихове на най-мощните интелектуалци от великата литература. „След всичко, което съм направил за руската поезия, само Антологията XII – XXI век е от близо 1000 страници, ще кажа: Има един руснак, когото няма да престана да почитам и чието име започва с „Пу“ и свършва на „ин“. И за да не ликуват едни малоумници, а и да не ме ругаят техните опоненти, ще уточня: Пушкин. И още един – Владимир Владимирович. Маяковски! Ранният, който е гениален“, пише bgart.bg.
Кирил Кадийски наскоро беше главен герой на две премиери. Излезе сборникът му със сонети „Звездна каторга. Новата Герника“ – за днешния свят по ръба на ескалиращото насилие и войните, както и първият том от Антология на френската поезия със стихотворения, преведени от него – от времената на трубадурите до Рембо и символистите. По повод на тези и предишни събития в творчеството на българина, френски критици го наричат „окрилен лирик“, „мъдрец“ и „борец, който знае какво е съпротива срещу самоопиянението и всички форми на тоталитаризъм“, „личност, която въстава срещу стихиите и тъмните сили, търсейки светлина и вътрешен мир”.
Както се знае, Кирил Кадийски е от майсторите преводачи и от руски – Тютчев, Иван Бунин, Блок, Пастернак… Във Франция творчеството му е събрано в петнадесет книги, по света го четат още на английски, немски, полски, словашки, унгарски, турски, руски, беларуски, украински, финландски, шведски…
– Френското списание „Нувел Обсерватьор“ Ви нарежда сред най-значимите съвременни автори на лирика. Вие сте и най-превежданият в момента български поет в чужбина. Всичко това изнервя ли тукашната конкуренция, господин Кадийски?
– Изнервеност и дори скърцане със зъби и трудно прикриван вой има, но не бих казал, че е сред конкуренцията, а сред тия, на които може би им се иска да бъдат моя конкуренция. Инак единоборството е полезно. Природата го изисква. Елените кършат рогата си, докато единият не се оттегли победен и посрамен, не защото кошутата е много красива, а защото трябва да бъде оплодена от най-силния, най-годния, за да даде качествено потомство. В българската поезия се шляят мнозина елени с гордо вдигната глава, като може би се заблуждават, че никой не забелязва изпочупените им рога.
– Каква е Вашата единица мярка за качествен текст в стиховете и прозата?
– Различимост. Или отличимост, ако искаме да сме в крак с модата, щом постмодернизмът ни натрапва думи като „устност“. Ако до третия стих не познаем от кого е, просто нямаме стихотворение пред себе си. Навремето посветих сонета си „Между небето и земята” на Първан Стефанов и без да го подписвам, му го изпратих анонимно по пощата. След няколко дни се срещнахме случайно и той отдалече ми извика: „Благодаря за посвещението“. „Какво посвещение – правя се на изненадан, къде пише, че съм аз?“ „Е, ако не от втория, от третия стих се разбира, че си ти!“, отвърна Първан… По-голям комплимент не бях получавал. Този анекдотичен случай ми отвори очите за едно: в поезията, а това явно се отнася и за всички изкуства, важното е да бъдеш ти, а не един от многото, безличен. Или пък като някого, ярък и интересен за момента. Никой няма да обърка Николай Кънчев с Христо Фотев, нито Радичков с Емилиян Станев в прозата.
– А в превода?
– Преводът поставя много и по-сложни въпроси, но и тук трябва да говорим като за оригинално творчество. Превод е възможен при документи, технически експертизи, епикризи, които изискват максимална текстова точност, нещо, с което засега все още се занимават оторизирани бюра. Но изкуственият интелект напира. Художественият превод – все едно дали поезия или проза, има съвсем други цели. Щом става дума за творба на новия, приемащия език, също трябва да имаме творба – нещо, за жалост, рядко срещано. И в тоя смисъл намирам за по-точна формулировката „претворяване”. Около „Ад“ на Данте – претворен от мен, преди известно време посредствените вдигнаха радостен вой. Ура, това е претворяване, не е превод, не може да се предлага за награди. Наложи се капацитети като Владимир Атанасов и Галя Меламед да им обяснят за какво става реч. И во тая смисла яз сметам дека бракята македонци са по-екзактни, не пишуват превел, а препеял.
– Не Ви ли се струва, че писателите в България станаха повече от читателите?
– Парадоксално, но факт! И да се чудиш защо. Може би мнозина го мислят за престижно – инак материалната изгода е почти никаква. Освен ако не приемем, че за да си добър читател, се изисква по-голяма подготовка. Трябва да имаш по-богат умствен багаж, което при писането – както го доказват повечето от съвременните пишещи, не само не е задължително, но не е и препоръчително.
– Да Ви върна към началото на кариерата Ви, когато работите в радиото: каква беше атмосферата там, имаше ли цензура?
– Официално цензура нямаше. Реално имаше. Но беше сведена до задължителния минимум – това може, това не може. Макар че „това не може“ често се случваше, понеже цензурата биваше измамена или си вкарваше автогол. Първото беше дори от полза за пишещия, изостряше сетивата му и издигаше ролята на метафоричния изказ, понякога неразбираем за цензорите. А автоголовете също не бяха рядкост. В обедните новини съобщаваха, че другарят Живков е заминал на работно посещение в Румъния. И веднага след това се чуваше „Тръгнал ми Тодорчо на гурбет да ходи“. Предаване с китка народни песни, записано поради цензурни съображения две седмици по-рано. Туш! Какво можеше да направи цензурата? Да подвие опашка и да се преструва, че няма нищо. Както и всъщност нямаше. Иначе в нашата литературна редакция интриги и закачки имаше колкото щеш. Румяна Кацарова, с която водех първото предаване на живо още преди десети ноември – „Лунатиците“ от полунощ до три часа, Гергана Михайлова и Весела Янева веднъж ме пратиха при своя приятелка в Киноцентъра за пробни снимки в „Аспарух“. Бях се похвалил, че мога да яздя и те добре ме подредиха. Голямото ми отмъщение беше, когато ги накарах да дойдат в седем сутринта в парка срещу радиото – да се обучават как се борави с пожарогасител. Радиото беше цялото от някакви пластмаси и пожарникарският атрибут висеше във всеки ъгъл. Често вкупом се изнасяхме я в „Под липите“, я в „Стадион“ – с Христо Банковски и с Любо Чухов, великолепен импровизатор и компаньон. (Да не се бърка с Петър Чухов, където природата си е дала лека почивка.)
– Сблъскахте ли със забрани в литературните издания?
– Цензурата в тях беше абсолютно същата. Или се прибягваше до нея за разчистване на сметки – конкуренцията там беше голяма, или се демонстрираха вкусовщина и чувство за превъзходство. Понякога проработваше страхът да не сгазиш лука. Колега в списание „Септември“, безспорно талантлив поет, на когото доста бях помагал, тъй като се появи на терена сравнително късно, беше отсякъл: „Докато съм тук, тия стихове на Кадийски няма да минат“. И защо? Защото във въпросните стихове казвам, че децата, докато гледали палмите, мислели, че са слонове, които, навирили хоботи, се пръскат със зелена вода. Дотук нищо. Но после: „Само те не се интересуват в тоя свят от истината за живота. Те – и вдетинените отдавна политици!“. Беше ерата на Брежнев, а по това време Иван Методиев се беше запътил да става новият Левчев, обучаваше се в школата за партийни кадри. Ожалих се на Борислав Геронтиев, той пусна стиховете ми след седмица-две във вестник „Пулс“. И какво: държавата не падна. Разбира се, Живков падна, но не веднага и съвсем не поради моите стихове, които безпрепятствено бяха минали в третата ми книга.
– Влизате и в издателство „Народна култура“, какво беше най-интересното там?
– То беше най-голямото за преводна литература. Вера Ганчева дойде като главен редактор, но благодарение на приятелството си с Людмила Живкова скоро стана директор и кривата на възхода започна да става направо стръмна. Ерудирана, добре подготвена – беше завършила скандинавистика в Швеция, Вера знаеше какво иска и как да го постигне. На всички нейни поетически преводи редактор бях аз. Направихме две великолепни издания на Томас Транстрьомер – първото само на Вера, второто с участието и на нейни студенти от университета. С помощта на неин студент и в моя поетическа версия излезе „Избрано“ на Белман, което беше удостоена с престижната българо-шведска награда „Артур Лундквист“. Единствените забранени автори в „Народна култура“ бяха Езра Паунд – заради прехласването му по Мусолини, Селин и Кнут Хамсун – заради колаборационизъм с нацистите. Но така или иначе Кнут Хамсун си оставаше най-известният у нас скандинавски автор. Книгите му вървяха в антикварниците. И, разбира се, Солженицин нямаше как да бъде издаван.
– Кога Ви допуснаха в свещеното писателско кафене на „Ангел Кънчев“ 5? Кой Ви симпатизираше и кой Ви гледаше на криво?
– Ние, не-членовете на Съюза, ту имахме достъп, ту не ни допускаха без „придружител“. Леко каламбурно ще кажа, че ми симпатизираха тези, които ме гледаха накриво. В литературния кръжок „Димчо Дебелянов“ например имаше начинаещ поет като всички нас. Няма да му казвам името, може би е още жив, дай боже, и да не иска да го споменаваме. За повече от половин век съм го виждал само веднъж, още преди Десети ноември. Отидохме да пием по кафе и от дума на дума се разбра, че работи в службите. „Искаш ли да ти кажа какво си говорил онзи ден по обед?“, ме попита. Помъчих се да си спомня, а той ме подсети: „Казал си, че Матей Шопкин и Лъчезар Еленков са пълни бездарници. Само че ние това го знаем и не ни интересува изобщо“. Излишно беше да отричам. „Говорили сте още, че петдесет на сто от писателите били наши доносници“, продължи той. „Ами вярно е!“, нямаше как да скрия. „Не е съвсем така – седемдесет и пет на сто са. И повечето изобщо не са ни необходими. Но сами се натискат“, заключи човекът. През следващите четиридесет години не сме се виждали. Той обаче ме е „виждал“ постоянно, вероятно и след десети ноември.
– Как така не Ви приеха в Съюза на българските писатели, но станахте член–кореспондент на френската академия „Маларме“ и почетен гражданин на „Монмартърската република“?
– Тези, които попречиха да вляза в СБП, вероятно са си въобразявали, че ще ми попречат да бъда приет радушно навън. Велика заблуда. Сега си давам сметка, че им дължа големи благодарности. В желанието си да ме изхвърлят от поезията, те ми дадоха пълен картбланш в превода й. Това ми осигури абсолютна финансова независимост. Не ми се наложи да протягам ръка – нещо, което съсипа съдбите на повечето от приетите в СБП.
– Как спечелихте французите – те са безпределно артистични, но и достатъчно консервативни?
– Много точно наблюдение. Тъкмо тази консервативност прави френската артистичност вечна. Изглежда, че съм консерватор и с това им допадам. Моят приятел Ги Гофет, един от големите френски поети, но белгиец и с лек комплекс от „периферията“, ми каза: „За да те признаят французите, трябва да си им поне равен, а най-добре е и леко да си отгоре“. Отгоре е прекалено, но равен е предостатъчно.
– Тук и сега какви, според Вас, са изявите на монополизъм в литературата?
– Днес нещата са много тревожни. Направо трагични. Държавата абдикира от сферата на културата – и това е повече от цензура. И понеже в природата няма нищо празно, повратливи некадърници овладяха стари износени структури и създадоха нови дублиращи ги. Подменяйки реалността, се настаниха в изоставените ниши. Държавата ги крепи и насърчава, понеже я освобождават от още една грижа. Десетки конкурси и награди са в едни и същи ръце и за едни и същи хора – техните. Няма да говоря за другите изкуства, но в литературата най-яркото явление през последните години е корупцията. Да, правилно ме чухте. Пример: тя – главен редактор на литературен вестник, създаден като обществен орган и финансиран по този начин, но използван като частно издание за котерийни нужди. Той – неин заместник, другаде и ректор, снабдил премиерната й стихосбирка с предговор, в който я нарича новата Сафо. Или нещо подобно. Малко по-късно тя, вече председател на журито на национална литературна награда, я връчва кому? Ами на него. И двамата – професори! Покрай другите им титли и длъжности, не се колебаят тя да оглави журито, а той да вземе наградата на името на известен български поет, с чиито политически възгледи и естетически критерии всъщност воюват – като ярки представители на българския постмодернизъм.
– Накъде, мислите, че се движи българският постмодернизъм?
– Движи се в кръг. В блатясалия кръг на посредствеността. Но добри поети все още има. Търсете ги не сред награждаваните, обгрижваните, превъзнасяните. Обратното – ще ги откриете сред премълчаваните, охулваните, неудобните.
– Какво пишете в момента?
-Неща, които изкуственият интелект не ги може. Все още. Не знам как да ги нарека, но онзи ден моята канадска преводачка Ан Даймънд, бъхтайки се в тия горещини в Лемнос над окончателния вариант на превода на „Новата Герника“, ми подсказа. „Тази книга не само ми се струва пророческа. Ужасяващите видения вече са в ежедневието на новините. Сякаш ти си компресирал бъдещето, което поглъща нашето настояще в дълъг монолог, в който поетът се превръща в метафора за човечеството“.
– Както се знае, Герника е мирният баски град, сринат със земята от германските съюзници на Франко в гражданската война. Коя е за Вас новата Герника?
– Новата Герника е старата Герника. Едни хора с претенции за хора унищожават живота на цели градове, а може би и на държави.
