Тук ни тормозят нещата, които тормозят всички българи – твърде много печати, бланки и гишета за всичко
Мина и Джо Колман са едно забележително и доста нетрадиционно българо-американско семейство. Имат 3 деца, с които 4 г. живеят на еднокорпусна лодка, която по-късно сменят с катамаран, а отскоро са горди собственици на стара къща в Добринище и искат да правят тук пивоварна за крафт бира. Тя е медицинска сестра, писател, блогър и собственик на канал в YouTube с около 35 епизода от самото начало на плаванията. Прави го не за слава, а да развлича приятелите и да държи в течение близките си какво се случва със семейството им.
В момента Колман са отново в Америка, докато чакат в България да се уредят нещата с пивоварната. Правим интервюто с Мина повече от седмица заради многобройните й ангажименти, част от които са да придружава сина си на състезания по плуване.
–Мина, каква е връзката ти с Добринище?
-Имам два родни края в България – София и Добринище. В София беше училището, а в Добринище бях всяко лято, зима и пролет за ваканциите, при баба и дядо.
–Кога и защо замина за САЩ?
-Завърших „Английска филология” в СУ, а по време на следването си заминах на една от студентските бригади в Америка. Там се запознах със съпруга си, Джо. И двамата бяхме още студенти. Нямах намерение да оставам в Америка. След две години любов от разстояние и още две-три пътувания през Океана, изхарчихме парите за самолетни билети и затова решихме да се оженим. По мое настояване пробвахме да живеем в България, но през 2002-2003 година перспективите за млада учителка и млад архитект ни се сториха доста предизвикателни и решихме да се преместим в Америка, където професионалното развитие беше доста по-ясно очертано.
– Как започна животът ти в Америка?
-За мен животът в Америка беше след като се омъжих – направихме една голяма сватба в САЩ и една още по-голяма в Добринище и се пренесохме в мазето на моите свекър и свекърва във Вирджиния, близо до Вашингтон. Общо имахме $47 и немска овчарка, с които да стартираме семейството.
Аз започнах да работя най-напред като учител по заместване, но скоро се появиха бебетата и преминах към обучение на бременни и асистент по раждания, т.нар. дула. Направих и няколко семинара в България навремето на тема естествено раждане и беше забавно.
След три деца и около 10 години занимания с бременни майки реших да сменя професията си и се записах да уча за медицинска сестра.
Та това е професията ми сега.
– Нямаше ли още в началото на семейния ви живот индикация, че Джо ще те завлече на лодка и 4 г. няма да имаш твърда почва под краката?
-Бабата и дядото на Джо имаха платноходка, с която обикаляха Карибите от време на време. Джо им беше помагал да плават като ученик, но за около седмица, за забавление.
Аз също бях на тяхната лодка за плаване на север по крайбрежието, от Мериленд до Бостън. И никога не сме планирали да имаме наша лодка. Напротив, покрай лодката на неговите баба и дядо видяхме колко скъпо е подобно удоволствие и колко работа и ремонти винаги се появяват.
Да не говорим, че на мен ми беше лошо по време на плаването.
Това беше преди повече от 20 години. Не знам какво и как се е било загнездило в сърцето на Джо, но случайно разбрах през една ваканция във Флорида през 2015 г., че той обмисля покупката и на наша лодка. Така стана.
–Чие беше решението да имате 3 деца, което съвсем не е обичайно за днешно време?
-О, на мен 3 са ми малко. Много ми се искаше да имаме 4-5 деца, много обичам децата, но не стана. За Джо няма значение. Той е от голямо семейство, свекърът ми е един от 8 – 7 братя и една сестра са, като в „Златната ябълка“. Тези 7, които са женени, имат средно по 5 деца, така че имаме братовчеди колкото искаш!
Но и в България имам приятели и роднини, все с по 3 деца, някои и с повече, така че вървим в правилната посока. И в тази връзка бих искала да кажа на всички майки – най-трудно е с едно дете. Разлика между 2 и 3 няма особена. След 4 пък започват да се гледат сами, според многодетни майки. Страната няма значение, но все пак е по-добре да раждате в България. В Америка деца се гледат доста трудно, там всичко е много скъпо и нямаме българските баби и дядовци.
– Децата безрезервно ли приеха решението ви да скъсате с живота си на суша и да ви придружат в това щуро океанско приключение?
-Никак даже. 12-годишната си изплака очите да не тръгваме; с 10-годишния плакахме заедно, като дойде време за домашно обучение по математика, а 8- годишният следваше по-големите. Но само след една година живот на лодка и тримата искаха да продадем къщата в Америка и да продължим. С тях имаме доста силна връзка, обсъждаме всичко заедно на “семейни съвети”, но като родители, разбира се, окончателните решения са наши.
И след 5 години лодки и разходки, решението да се върнем към по-установените норми също обсъдихме с тях, а те вече бяха и доста по-големи.
–Откакто разгледах блога ти, си мисля как успяхте да съберете дрехите и вещите от първа необходимост за 5 човека на първата лодка?
-Това беше най-лесната част и най-любимата за мен. Не понасям вехтории и трупане на дрехи и предмети. Имахме няколко “ценни” антични мебели и колекции, сватбени подаръци, които не бяхме ползвали над 10 години – всичко се продаде и подари. Всички имахме по една кутия, в която трябваше да съберем любимите си неща. Други “любими” отидоха в други кутии при баба, останалите се дариха. И в крайна сметка няма електронна игра, джаджа или дрешка, която да замести коралови рифове и приключения. Всяко дете има силно любопитство и желание за приключения, които ние притъпяваме и заместваме с предмети, играчки и залъгалки. Същото важи и за нас, възрастните, които смятаме, че отговорност значи ограниченост. Вещите и ценните предмети са като златни белезници. Няма как да разбереш свободата, която можеш да имаш, без да престанеш да им се радваш как блестят и да ги махнеш.
– Как по време на плаването решавахте здравни проблеми – предполагам, че за толкова време все някой поне е настинал?
-А, ето любимата ми тема. Когато децата бяха малки и се разболееха, любимото лакомство при болно гърло беше сладолед. Това не е щуро хрумване, а се препоръчва заедно с евентуални лекарства и много рядко антибиотици от педиатрите. Така наречените настинки са най-често типични вируси, които идват и отминават, което е важно за изграждането на имунитет.
Настинките не са ме притеснявали, със или без лодка. На лодката това, за което се подготвях, колкото е възможно, бяха евентуални инфекции след нараняване из коралите или на плажа, гъбични инфекции, ужилване от медузи и пр. Имах антибиотици при необходимост, както и някои материали за дезинфекция, зашиване на рани и т.н.
Разбира се, най-страшните сценарии бяха нараняване на някой самотен остров, но не може да се предвиди всичко.
И всъщност по ирония на съдбата най-страшният ни инцидент беше само преди няколко месеца, когато трима от нас катастрофирахме и трябваше да преглеждам собственото си дете в безсъзнание на улицата. Това беше на 5 мин. от дома ни, с три болници наблизо и бърза помощ, която идва за минути.
Иначе при здравословни проблеми се моля на Бог и Св. Лука Кримски. Имаме прекрасни и полезни православни молитви, които ме водят и ми напомнят, че ние не контролираме нищо.
– Предполагам, че по време на плаването децата са били със статут на частни ученици и са се явявали на изпити. Лесно ли се урежда това нещо в САЩ?
-Малко преди да се пренесем на лодка, прекратих държавното обучение на децата и те станаха домашни ученици. Това е различно от частни ученици. При домашното обучение всеки щат следва собствени разпоредби, явяването на изпити не е задължително навсякъде. Ние решихме да станем жители на Тексас, защото там родителите имат свобода и няма задължителни изпити.
Животът на лодка не позволява строги дати и крайни срокове, макар че сега, със Старлинк, всичко е много по-лесно. Имахме приятели по други лодки, чиито деца бяха под други разпоредби и родителите намираха начини децата да се явяват на изпити.
Домашното обучение е много популярно в САЩ, университети и колежи оценяват независимото мислене и мироглед на тези ученици и не сме имали никакви проблеми.
– Разбрах, че по някое време сте решили да слезете от лодката, за да обиколите Азия с раници на гърба. Това пък как го измислихте?
-След 4 години на лодка се сблъскахме с три сравнително сериозни проблема – аз и едно от децата не искахме да пресичаме Тихия океан; едно от децата ни искаше да се занимава професионално с плуване, а лодки с по-големи деца започнаха да се срещат по-трудно, защото те порастват и искат да поемат по свои пътища.
Живяхме в България около година, за да започнем дейностите по пивоварната, а след това решихме да сбъднем една от мечтите на дъщеря ни и направихме пътуване из няколко азиатски държави само с ранички. Бяхме с всички деца и тази разходка продължи 75 дни. Посетихме Малайзия, Тайланд, Южна Корея и Япония. Беше вълнуващо.
– А откъде дойде идеята за пивоварна в Добринище? Всъщност вие с Джо пиете ли бира?
– Докато плавахме, съпругът ми предложи да отворим пивоварна в България след пътешествията с лодката, което много ме вдъхнови и не исках да продължаваме да плаваме.
Пивоварната, както и останалите щури идеи, беше на съпруга ми. Покрай неговия опит с управление на бюджети и структури за милиони долари преценихме, че това е добра бизнес инвестиция.
Защо пивоварна – защото нямаме талант за червено вино или ракия.
А защо в Добринище – защото е нещо ново и различно за района, а в България не търся друга почва освен пиринската. Добринище ми е дало най-любимите ми спомени и искам сега и аз нещо да дам.
Аз много обичам бира и често вечерята ми е чаша IPA и ядки. За мен бирата е повече храна, отколкото напитка. Много обичам да готвя, а готвенето на бира ни беше много приятно, докато си я правехме в домашни условия, в България. Джо също обича бира, но по-пивките и леки видове.
– Идеята ви за пивоварната на колко години стана и какво остава от разрешителната процедура в България до първа копка? В САЩ за колко време бихте събрали всички разрешителни за този бизнес?
-Започнахме с процеса за пивоварната през 2022 година. В Добринище имаме място в края на града, което е с приказни гледки, и там решихме да бъде тя. Това беше свързано с ПУП, геодезия, промяна на скици, един куп разрешителни и процедури.
Винаги всичко сами сме правили и решихме, че щом тръгнем по установения ред, за около година би трябвало да имаме разрешение за строеж.
Бързо се оказа, че всъщност процедурите и инстанциите, през които трябва да се премине инвестиционното ни намерение, не са никак малко, а в района няма установени прецеденти за подобен бизнес и нещата замряха след няколко завъртания в кръг.
Решихме да наемем адвокат, който в момента ни помага изключително много и най-после процедурите се задействаха. Технологът ни също е много стабилен и не сме имали никакви забавяния там. Фирмата, с която работим в момента, също движи проекта ни ефективно, за което сме благодарни.
А в Америка подобна инвестиция е изключително скъпа и пивоварни има във всяко градче по няколко.
В САЩ поточната линия за нещо подобно е много добре организирана. Щом предложението влезе в една институция, автоматично си върви по всички останали, няма “разходки” напред-назад.
Имаме познати с пивоварни тук, които са минали процедурите сравнително бързо. За около 2-3 години може да се отвори пивоварна, но, както и в България, зависи от това къде ще бъде, дали има нужда от промяна на статута на земята и т.н.
Но самият процес от гледна точка на разпоредби, проверки, околна среда и т.н. е много по-плавен. Това е и защото пивоварството е утъпкана пътека в САЩ.
Предполагам, че ако бяхме решили да отворим къща за гости или механа, процедурата щеше да е много по-плавна и в България.
–С какво се занимавате в момента в Америка и кога смятате да се върнете окончателно в България?
-След обиколката ни из Азия отново свикахме семеен съвет и решихме да дадем шанс на децата ни да намерят своите пътища.
Дъщеря ни не беше много щастлива, защото тя обича България, но тя има собствена мечта да обиколи света с лодка и да преподава английски в различни държави, така че диплома от американски колеж е най-удобният за нея вариант. Иначе щеше да учи в НБУ, но в последния момент се отказа и се записа в тукашен университет. Основно заради перспективата, която дипломата ще й даде, за да преподава из Азия.
Около година и половина тя преподаваше английски на деца в България, но вече няма много време за това. В момента учи „Английска филология и педагогика” в университет във Вирджиния.
Средният ни син започна да се занимава професионално с плуване и очаква плувна стипендия от университети тук.
Най-малкият иска да учи ракетно инженерство, за което в САЩ има много опции.
А пивоварната в България е доста сериозна инвестиция и планираме продажба на имот в САЩ, за да я финансираме. Щом получим разрешение за строеж, ще мислим кой как ще пътува.
Аз работя като медицинска сестра в болница, а Джо се върна на старата си позиция и пътува из източното крайбрежие. Той е регионален директор във фирма, която поддържа университети из САЩ и Англия.
Ще измислим как ще пътуваме между България и САЩ, но няма как да чакаме всички процедури в България да приключат с трима студенти и без ясна крайна дата на проекта ни.
–Докъде стигна ремонтът на къщата ви в Добринище? Джо хареса ли живота тук, какво го впечатлява най-много и с какво така и не е успял още да свикне?
-Джо обича да сме в Добринище. Той е планинар от малък и е по-затворен тип, не обича големите градове и шумотевици.
В Добринище си купихме една стара къща, която заедно с татко успяхме да съборим тухла по тухла. Там сега е плодородна градина и наши близки садят вкусни плодове и зеленчуци.
Едва ли ще имаме пари за пивоварна и къща, така че засега не сме правили планове кога и какво бихме строили там.
Мястото ни за бъдещата пивоварна е различно, но и там е насадено с разни култури, за да не запустява.
Добринище е много свидно за мен, а аз съм свидна за Джо. А нещата, които ни тормозят, са същите, които тормозят и българите – твърде много печати, бланки и гишета за всичко.
– Допускаш ли, че някога животът в България може да ви омръзне и отново да си купите лодка?
-Ние лодката вече я търсим! Аз не обичам да се заседяваме на едно място. Щом имаме възможност за пътуване, веднага променям плановете.
Джо вече е разбрал това и внимава кога и какво предлага.
Животът на едно място ми омръзва много бързо, без значение на кой континент сме. Но когато децата или работата изискват определена уседналост, няма как. За щастие моята професия в момента е много гъвкава и ми позволява да работя, когато и където искам. Навсякъде има болници.
– Как би реагирала, ако след време някое от децата ви заедно с внуците обяви, че иска да живее във вода?
– Дъщеря ни вече планира собствена лодка. Две от децата от други лодки, с които плавахме заедно, са вече студенти и живеят на собствени лодки.
Това е очакван вариант и нямаме нищо против. Това е доста по-евтино решение, отколкото живот под наем в апартамент.
Внуците, ако е Божията воля, ги чакаме на бъдещата ни лодка на палачинки в Бахамите през зимата. А лятото – на бира в Пирин!
Разговаря: ВАНЯ СИМЕОНОВА
