Моите най-ранни детски спомени за Коледа са твърде езически и уханно предметни. С много звук. Кукерски маски и звън на чанове, с които все се гонеше злото, а то все успяваше да се свре в някое кьоше. Клане на прасе, тромави капки кръв под стряхата, където съхнеше кървавицата. Смесица от боцкащия дъх на елхата, разтопен восък и пърлено свинско ухо. Всепроникваща миризма на капамата, неудържимо промъкваща се през запечатаното с тесто гърне, очаквана и възможна само навръх Коледа. Все неща истински. Като дните на моите хора.
Баща ми имаше приятел в плевенско село. Състудент. По Коледа му пращаше колет. Сковаваше сандъче и го напълваше с картофи. Това се раждаше в нашия край, това пращаше. И винаги грижливо сгъваше под капака и елхичка. Неговият поздрав от нашите планини към тяхното плодно поле. После пристигаше благодарствено писмо, в което се описваше как децата на татковия приятел се радват, когато отковат капака и елхичката като жива размърдва клонки. Аз си отдъхвах. Много ми беше мъчно за натиканата в тясното и тъмното елхичка. През лятото чакахме сандъка обратно – с огромна диня и грозде. И така всяка година – по Коледа сандъче с картофи и малка елхичка пътуваше към Долни Дъбник, след Илинден вече го чакахме обратно с плодове от Дунавската хълмиста равнина.
