Художничката Даниела Бошнакова избра Дупница за първата си самостоятелна изложба на родна земя. Тя живее и твори в Италия от години, където с успех вече е поставяла свои експозиции. Дани Бо, какъвто е артистичният й псевдоним, изкарва курс по акварел в Асоциацията на брешанските артисти с ръководител проф. Джузепе Галициоли. Той оценява нейния талант и я прави свой асистент. Към днешна дата родената в Поморие художничка вече води курса в италианския град Бреша. „Изключително съм горд и много се вълнувам, че един виртуален приятел се превърна в реален. И след общуването с нея разбрах, че тя е един прекрасен човек, освен уникален художник. След като години не е рисувала, един ден случайно решава да посегне към моливите и сякаш някой я тласка отново да започне да твори. След това среща акварелите и това нещо се превръща в необходимост за нея. Животът я сблъсква с още промени и заминава за Италия, където среща голямата си любов. Тя е напътствана от много известни италианци. Една жена, родена в Поморие, прави първата си самостоятелна изложба на българска земя, точно в Дупница“, представи я уредникът Ивайло Орманков, който й поднесе букет и поздравителен адрес от заместник-кмета на общината Олга Китанова.
Експозицията може да бъде видяна до 31 октомври в Нова общинска художествена галерия в Дупница.
Даниела Бошнакова отговори на въпросите на „Струма“, свързани с творчеството и какво е да си художник в меката на изкуството – Италия.
– Кога започнахте да творите и разбрахте, че рисуването е Вашето призвание?
– От 7 години живея в Италия и там творя. Всъщност творческият ми период съвпадна с пренасянето ми в тази страна. Аз рисувам от 2017 година с акварели. Преди това не бях рисувала от детска възраст. Срещнах се случайно с акварелите благодарение на една приятелка в София и беше любов от пръв поглед. То съвпадна точно с този период от живота ми, когато исках да преобърна всичко и да започна нещо ново. Знаех, че това трябва да бъде рисуването, но бях сигурна в какъв точно стил и това беше акварелът. Страшно ме грабнаха акварелите, за мен това е най-добрата техника за рисуване. Само в нея ги има тези ефирност, прозрачност, лекота и въздушност. Тя изразява радостта от живота и това, което аз искам да изразя чрез творчеството си. Защото аз все още съм запазила детския поглед върху живота и виждам розовото в него. За мен най-голямото щастие е, когато някой се усмихне, гледайки моя картина. Те трябва да предизвикват положителни емоции.
– Самата Италия вдъхнови ли Ви?
– Най-вече ме вдъхнови италианската ми любов, защото аз вече от 6-7 години имах приятел италианец. Отивайки в Италия, започнах самообучение. Търсех материали в интернет, намерих много добри италиански акварелисти, които провеждаха уъркшопове. Обиколих цяла Италия, за да ги следвам и да почерпя от техния опит. След това се записах на курса по акварел в града, в който живея – Бреша. Той се намира между Милано и Верона. След две години в този курс професорът ме покани да стана негов асистент и в момента съм заела неговия пост, защото той вече е възрастен, и преподавам в Асоциацията на брешанските творци. В долната част на сградата има галерия, а отгоре провеждаме курсовете.
– Поставяли ли сте изложби на италианска земя?
– Да. Моята първа самостоятелна изложба беше озаглавена „Batito del colore”. То прави асоциация със cuore, което означава сърдечен ритъм. Но вместо сърце сложих цвят – colore, т.е. „Ритъмът на цветовете“, а не „Ритъмът на сърцето“. Освен това през тези години съм участвала в много колективни изложби. Бързам да се прибера в Италия и съвсем скоро пътувам обратно натам, защото ме чакат още две изложби в града, в който живея.
Ивайло Орманков подари букет на художничката
– С какво се занимавахте, преди да се върнете към рисуването?
– По образование съм икономист. След като завърших УНСС, работих 18 години в книгоразпространението. След това в продължение на 7-8 години имах собствен бизнес за органични и био натурални продукти и бях далеч от рисуването. Но когато заминах за Италия, оставих всичко зад себе си. Творческата ми кариера е твърде кратка и мога да я разделя на два периода. Първият е от 2-годишна възраст до 13 години, когато напуснах училището, където учителят ми по рисуване изключително много ме ценеше. Като дете рисувах много и имам спечелени конкурси, грамоти и статуетки до 13-годишна възраст, които майка ми все още пази. След това отидох във Френската гимназия в Бургас и рисунките ми се свеждаха до кориците на тетрадките. Моя приятелка твърди, че има 7-8 портрета от мен, но аз не си спомням за тях. Определено имам афинитет към портрети и рисуване на хора. Първите портрети бяха на дядо ми с молив, когато бях на 10-11 години. Само той имаше търпение да стои пред мен дълго време (смее се). Вторият ми период е, когато започнах отново да рисувам на 45-годишна възраст и не съм спряла до ден-днешен. Така че аз съм в началото на творческата си кариера, което означава, че съм все още пълна с енергия. Не съм от тези изморени артисти, които имат 30-годишен стаж и им е трудно да намират тези, които ги вдъхновяват, защото вече са правили всичко. Аз тепърва преоткривам света чрез акварела.
– Хареса ли Ви Дупница като град?
– Пристигнах ден преди откриването на изложбата. Разгледах центъра на града, предстои ми да посетя и парк „Рила“, за който всички говорят. Дупница ми хареса като обстановка и местоположение. Допаднаха ми тези планински вериги наоколо, които заобикалят града, но не са каменисти и стръмни като доломитите в Италия, а са плавни и меки, което много ми харесва. Климатът ви ми се стори много хубав. Видях и галерия „Джамията“, която е прекрасна. Посетих откриването на изложбата на благоевградската художничка Цветанка Грънчарова. Тази галерия е изключително място с чудна атмосфера. Уредникът Ивайло Орманков избра за моята изложба подновена галерия, която е с по-добро осветление и може би акварелите стоят по-добре тук.
– Много от българските художници се оплакват колко им е трудно и как не могат да се изхранват с изкуство. Същото ли е положението с творците в Италия, или там се изкарват по-добри пари?
– Не е по-различно. И там човек се изхранва трудно с изкуство. Предполагам, че това е в целия свят, освен ако не си си създал име. Има го признанието и уважението, но във финансово изражение не мога да кажа, че е по-добре.
– Ще Ви върна към периода на пандемията от Ковид-19. Тогава много хора откриха своя талант за рисуване, писане и изобщо за правене на изкуство. На Вас как Ви повлияха локдауните?
– Аз преживях много тежко началото на тази пандемия. Много страдах за всичките жертви точно при нас, в Бреша и Бергамо. Точно в този период бях в София. Дойдох да си продам колата и изведнъж затвориха всички граници, а аз останах блокирана в София в продължение на четири месеца. Гледах по телевизията какво става, чувах виенето на линейки, виждах колко празни са улиците, засиленото полицейско присъствие. Много тежко беше и през тези месеци почти не съм рисувала. А това е жизненоважно за мен. Ако не рисувам всеки ден, все едно не дишам. След това нещата се нормализираха.
– Какво Ви предстои и какви са Вашите бъдещи творчески планове?
– Планирам още изложби в Италия. Освен това ще продължа с преподаването, водя курса по акварел към Асоциацията на брешанските творци. В Южна Франция се провеждат много акварелни инициативи и имам желание да участвам там в някое от тези събития. Може би това ще стане през следващата година.
ДИМИТЪР ИКОНОМОВ
