Легендата в развитието на юношеския и мъжки баскетбол в Благоевград Величко Вучков днес е на 92 години. Поколенията от началото на 60 и 80-те години от миналия век го помнят като първия и най-успешен треньор на баскетболния отбор за девойки старша възраст, който през 1962 г. стана републикански шампион на България.
Приятелите на баскетбола от онова време сигурно си спомнят още, че под неговото треньорско ръководство през 1981-82 г. мъжкият отбор на Благоевград влезе за първи път в „А” баскетболна група и се класира на шесто място.
Днес Величко Вучков e жив, здрав и щастлив пенсионер, когото благоевградчани всеки ден може да видят на сладка приказка с приятели, седнал на някоя пейка край блока, в който живее, или на разходка по алеята за парк Бачиново. Там го намерих и аз, за да си поговорим с него за най-добрите години в историята на баскетбола в Благоевград и причините за неговия скоропостижен и незаслужен залез.
– Как на човек като теб, роден и израсъл в София, му хрумна идеята да създаде първия в Благоевград, а и в окръга, разбира се, баскетболен отбор за девойки старша възраст?
– През 1953 г. завърших ВИФ със специалност бокс и втора специалност „Спортни игри“. В университета играех волейбол и баскетбол, а докато следвах, бях в националния отбор по бокс, но не можах да направя кариера в тази област. През декември същата година ме разпределиха на работа като учител по физкултура в Благоевград. Беше уж за една-две години, но през 1956 г. се ожених и пуснах котва тук завинаги.
В. Вучков с баскетболния отбор мъже преди влизането в АБГ
– Съпругата ти – и тя ли е от София?
– Не, тя е родом от Симитли и беше състезателка в отбора по волейбол на Икономическия техникум.
– Ти на нея или тя на тебе завъртя главата?
– Е, не съм слагал на кантар чувствата ни, но тя беше изключителна красиво момиче, и може би това повлия на избора ми.
– Съжаляваш ли за столицата, за пропуснатите по-големи шансове да направиш спортна кариера там?
– Никога.„Животът не е, за да намериш себе си, а за да създадеш себе си“. Казал го е Джордж Бърнард Шоу.
– Ти успя ли да създадеш себе си?
– Мисля, че наред с грешките, които съм правил в живота си, успявах да надграждам и по нещичко в себе си.
– Ориентирай ме кога създаде девическия училищния отбор по баскетбол в Икономическия техникум?
Величко Вучков като зрител на баскетболен мач, 1961 г.
– През учебната 1957-1958 г. Идеята за създаването му обаче беше на моите колеги и приятели Васко Гаевски и Добринка Шкумбова. Всеки ден ме навиваха да се откажа от бокса и да стана треньор по волейбол или баскетбол. Избрах баскетбола, защото кандидати да тренират волейбол сред момичетата в Благоевград тогава нямаше.
– Сбърка ли сметките си този избор?
– Този път се оказаха верни. Същата тази година /1957 г./, макар и с много зор, събрах 20 момичета от втори и трети курс на Икономическия техникум и направихме първия класен отбор в Благоевград. Тренирахме яко всеки ден и през следващите три години, както се казва, им „разказахме“ играта на всички баскетболни отбори в окръга. Бяхме абсолютни фаворити.
– Човек помни много първи неща в живота си. Ти помниш ли например първия сериозен мач на твоите златни момичета?
– Разбира се, това беше мачът ни с отбора на гр. Гоце Делчев. Много добър отбор бяха, но когато ние играехме с тях /през периода 58-61 г./, нито веднъж не можаха да спечелят мач срещу нас.
– След като започнахте да печелите всички срещи, броят на желаещите да тренират баскетбол промени ли се?
– Стигна се дотам, че трябваше да избирам от най-добрите още по-добрите под коша, защото вътрешната конкуренция между състезателките в отбора беше жестока, всички искаха да играят в основната петица, но това нямаше как да стане.
– През 1960 г. в Габрово печелите с отбора на Икономическия техникум зоналния шампионат по баскетбол за момичета до 19-годишна възраст и заедно с още 11 отбора се класирате на финала за Купата на България през 1961 г. в Казанлък. Какво стана там?
– В Казанлък спечелихме всички мачове. На финала играхме с „Локомотив“ /София/ и загубихме мача само с една точка разлика. Вместо обаче като финалисти да получим заслужения сребърен медал, организаторите на първенството ни присъдиха служебна загуба, защото една от нашите състезателки била без заверено от лекаря медицинско свидетелство и така незаслужено ни пратиха на трето място. Възразих срещу тази несправедливост, но кел файда, както казват хората.
Момичетата, играещи в основната петица на девойки старша възраст от Благоевград
– Черешката на тортата за твоя отбор обаче се оказа следващата, 1962 г., нали?
– Тогава шампионатът на България по баскетбол за девойки до 19-годишна възраст се проведе в Благоевград. Не искам да се хваля, но отново направихме съперниците ни разногледи и не им дадохме възможност да си кажат името дори, тъй като повечето от мачовете ни завършваха с 30-40 точки разлика в наша полза, което заслужено ни направи републикански шампиони. Дотогава нито един баскетболен отбор от окръга не само не беше печелил шампионска титла, но и изобщо не беше участвал във финална надпревара. Пожелавам на всеки да има поне един миг от това, което аз изживях тогава.
– През 1963 г. благоевградският отбор по баскетбол, девойки старша възраст, отново игра на финала за Купата на България.
– На финала играхме със „Славия“. Беше „инфарктен“ мач, защото ни биха само с разлика от 3 точки и ние се класирахме на второ място.
– Вярвал ли си, че всичко това е можело да се случи, след като до този момент баскетболът в Благоевград никога не е „излизал“ навън?
– За вярване – не съм вярвал, но съм се надявал да стане, защото виждах с какви класни състезателки разполагаше отборът ни, в който основно играеха момичета от Икономическия техникум в града.
– Спомням си, че когато твоите момичета играеха в Благоевград с отборите на „Славия“, „Миньор“ /Перник/ или ЦСКА, на площадката горе при бившия Ловен дом се събираха по 1000-1500 души.
– Така беше. Представяш ли какво е да събереш толкова много зрители за един баскетболен мач!
– Колко време просъществува създаденият от теб отбор по баскетбол за девойки старша възраст?
– Аз бях негов треньор до 1964 г., а след мен го пое Тодор Сотиров /Зиса/.
Най-младата баскетболна формация на Благоевград, 1984 г.
– След това какво стана с него?
– Веднага след като станахме републикански шампиони и беше очевидно, че отборът дръпна яко нагоре и започнахме да играем на финалите за девойки старша възраст в републиканските финали, започнаха интригите и компроматите, с които знайни и незнайни „специалисти“ и загрижени „спортни“ деятели започнаха да ме вкарват в какви ли не сценарии, кой от кой по-мръсен, с една-едничка цел – да ме елиминират като треньор на юношеския отбор.
– Успяха ли?
– За съжаление да. Когато мераклиите за моето място като треньор на отбора обаче разбраха, че за всичко това, което бях направил за тези 7 години, не съм получавал нито стотинка, мераците им да поемат отбора се изпариха. Така много скоро той остана без треньор и на практика някъде докъм 1966 г. юношеският ни баскетбол за девойки старша възраст беше погребан. Не заслужаваше такава съдба, но това са фактите.
– Наистина ли не си получавал нищо като треньор по баскетбол на училищния отбор, стигнал до републиканската титла на най-добра селекция в категорията за девойки старша възраст?
– Абсолютно нищо, ако изключим 200-те лева, с които ни наградиха през 1962 г., когато станахме републикански шампиони. Сигурно няма да повярваш, че до 1971 г. със семейството ми живеехме на квартира.
– А след това?
– През 1971 г. приятели ми помогнаха да взема заем от банката, за да си купя жилището, в което сега живея. Това ми бяха „наградите“.
– Преди тебе в Благоевград имаше ли баскетболен отбор за девойки до 19-годишна възраст?
– Не, отборът по баскетбол за девойки старша възраст, на който аз имах честа да съм треньор, бе първият играещ отбор с участия във всички организирани в окръга и страната състезания, турнири и републикански първенства. Преди него в Хуманитарната гимназия имаше някакво отборче, но то съществуваше колкото училищното ръководство да отчита с него някаква спортна дейност. Когато отборът на Икономическия техникум се появи на хоризонта, те се отказаха да играят, защото губеха мачовете с 50-60 точки.
– Как разбираше кой става и от кой не става добър баскетболист от твоите момичета?
– Във всеки спорт, за да станеш добър състезател, първо трябва да имаш желание да се занимаваш с него. Сред момичета в отбора старша възраст, които бяха гръбнакът на училищния ни отбор по баскетбол, имаше просто родени за тази игра – нахъсани, с много добро чувство за колективност и чудесни стрелци от линията на т.нар. днес три точки.
– От тези класни баскетболистки някои продължиха ли след това състезателната си дейност?
– Да! Пет от първата ни селекция отидоха да следват във Висшия институт по финанси и икономика в Свищов, където станаха и основни играчи в университетския отбор. По-късно и други състезателки от нашата селекция станаха студенти и отидоха да играят в София и Пловдив.
– Кои от твоите възпитанички са се откроявали като безспорни лидери на отбора?
– Бяха няколко. Емилия Димитрова /сега Шкумбова/, която по-късно завърши ВИФ, винаги и заслужено беше избирана от момичетата за капитан на отбора. Тя беше най-острият нападател, чудесен организатор и човек с много верен усет за развоя на мача.
Сред остриетата от нападателите безспорен фаворит и чудесен стрелец беше и Теменужка Миленкова, която играеше с №15. Тя стана първият голмайстор на България сред девойките старша възраст, която успя през 1962 г. да реализира 1000 точки в един състезателен сезон. Жива и здрава е и живее в Благоевград.
„Запазено“ място в основната петица си бяха извоювали още Райна Акмаджова, най-добрият стрелец от зоната на днешните три точки, Емилия Негованска, Недялка Вълева, Трендафилка Дичева, Мария Чилева, Невена Костадинова, които бяха гръбнакът на отбора.
– Ако днес направиш среща с всички някогашни момичета, играли за отбора на Икономическия техникум в Благоевград, какво ще им кажеш?
– Тези „момичета“ днес вече са на около 75 години. Ще им благодаря, разбира се, за това, че са се раздавали за отбора и че благодарение на тях днес толкова много хора помнят приноса им, включително и моя, за развитието на баскетбола при девойките старша възраст.
– Натъжава ли те фактът, че училищният спорт днес го няма никакъв?
– Естествено, но какво мога да направя аз лично? Нищо!
– С какво се занимаваше топтреньорът по баскетбол Величко Вучков след раздялата с баскетбола през 1964 г.?
– С какво ли не. Първо започнах работа в Завода за метални конструкции, а след това близо четири години изкарах и в мина „Пирин“. Така до 1980 г.
– Какво стана през 1980 г.?
– Кирил Бучински, лека му пръст, тогава беше директор на Цигарената фабрика, която беше основен спонсор на всички спортни прояви и отбори в града, и ми предложи да стана треньор по баскетбол на мъжкия отбор в Благоевград, който вегетираше. И аз, въпреки че бях се зарекъл повече с баскетбол да не се занимавам, приех предложението, защото исках да проверя дали още ме бива като баскетболен треньор.
– Нека припомним на читателите ни, че още първата година, след като пое новия си треньорски пост, момчетата от мъжкия ни баскетболен отбор намериха място в челната шестица на най-добрите български баскетболисти. Как успя да го направиш за толкова кратко време?
– Бяха страхотни момчета, имаха голям потенциал и за мен не беше трудно да ги накарам да повярват, че могат да играят в реномирани турнири и първенства, ако забравят увлечението си за индивидуални прояви на площадката, защото баскетболът е колективна игра, за разлика от бокса, борбата или леката атлетика. Това беше всичко. Другото беше само тренировки – всеки ден по два-три часа.
– Какво е усещането да си в светлината на прожекторите, да си на върха на славата, както се казва?
– Приятно е, но вечна слава няма.
– Коя от многото победи на твоите момичета и момчета ти е най-скъпа и до днес?
– Всяка победа ми е скъпа, защото зная с колко пот сме я извоювали.
– Ако те питам за имената на играчите от основната петица, ще си ги спомниш ли?
– Има си хас да не ги помня. Част от тях играеха и в националния отбор на България. Красимир Тошев /Мики/ беше най-добрият стрелец на отбора. Анализаторите бяха изчислили, че не е имало друг играч, който да е разплаквал толкова много съперници с точната си стрелба. Биваше си ги обаче и останалите – Любчо Кръстев, Димитър Марчин, Бойко Филипов, Вальо Шарков, Николай Петров, Евгени Грозданов. И по-младите – Емил Котев, Иван Безински, Иван Маревски, Георги Ванчев.
Ти знаеш ли какво признание беше и за тях, и за мен като техен треньор да бъдат в челната шестица, след като преди това десетки години никой не беше чувал за баскетболна школа в Благоевград.
– В предварителния ни разговор каза, че искаш да поговорим и за Веселин Темков – като твой учител по баскетбол и добър приятел?
– Той ми беше преподавател във ВИФ. Според мен, кой каквото ще да си говори, Темата си остава най-големият треньор по баскетбол на България. От него съм си „откраднал“ доста полезни за треньорската ми професия неща и затова често пред приятелите ни казваше: „Момчета, за мен само Величко Вучков става за мениджър“. Благодарен съм му и до днес за доверието, което имаше в мене.
– Виждаш ли някакви реални шансове да се „върнат“ онези славни за женския и мъжкия баскетбол в Благоевград времена?
– Не вярвам това да стане. Днес спортът е силно комерсиализиран. Невъзможно е да накараш някого да тренира или да се състезава без пари, както го правехме ние навремето. За мен е необяснимо, че при наличието на два университета, два колежа, една хуманитарна и няколко професионални гимназии в Благоевград развитието на юношеския и студентския спорт в града десетилетия наред не мърда от кота „нула“!
– Според мен това е липса на държавна политика за развитието на спорта изобщо.
– Да не отиваме по-надалече, виж например колко открити баскетболни площадки са „останали“ днес в Благоевград, на които може да се провеждат мачове. Нито една няма. Училищата и университетите не са заинтересовани да развиват спортна дейност. Държавата – също.
– Гледаш ли баскетболни мачове по телевизията?
– Гледам, но повече футбол, тъй като спортните тв канали у нас отдавна не излъчват на живо баскетболни мачове от първенството на страната.
– Кое е било най-голямото ти предизвикателство в живота?
– Много са били. Аз съм шоп, което означава инат човек. Каквото съм си поставял за цел, все е ставало, макар че от тоя мой инат е страдало и семейството ми. Спортната ми кариера като баскетболен треньор също е едно от тези предизвикателства.
– Казват, че най-трудното в този живот е да реализираш мечтите си. Ти успя ли да реализираш твоите?
– Създадох семейство, изучих децата си, имам си собствен дом, трима внуци, съпруга, която ме търпи, и име на баскетболен треньор, което мнозина помнят с уважение. Какво да искам повече?
– Според теб кога в живота малките неща могат да се превърнат в големи?
– Едно малко камъче винаги може да „обърне колата”. Малките неща могат да станат големи, ако човек ги превърне в своя цел. Според мен малките неща градят големите.
– Какво е за тебе прошката?
– Най-великото нещо, но не всеки има силата да прощава.
– Дъщеря ти Богдана и синът ти Любчо казват, че ти си най-прекрасният баща на света.
– Дали е така, не зная, но щом го казват, ще го приема и за вярно.
– Ако сега излезем с теб на площада пред читалището и направим със 100 души анкета с въпроса: „Познавате ли Величко Вучков?”, каква част от тях ще те разпознаят и ще може да кажат нещо за теб?
– Поне 110%. Не се хваля, но мен наистина ме познават много хора. Затова ти отговорих така.
– Как минават дните сега?
– Като на 92-годишен „младеж“. Ставам рано, към 6, правя кафе за мен и за жената, след това следва малка физзарядка и сядам пред телевизора, за да утрепам час-два от времето до обяд. След обедната дрямка си взимам бастунчето и излизам на разходка около блока, в който живея, или тръгвам по алеята край реката.
– Днес кое е най-важното за тебе?
– Да се събуждам щастлив и да посрещна деня с усмивка. Това е прекрасно.
Интервю на ГЕОРГИ БУЗОВ
Теменужка Миленкова, най-добрият реализатор на България за 1962 г.: За мен и останалите момичета В. Вучков беше треньор, учител, приятел… човек, с когото споделяхме всичко
Величко Вучков за мен и останалите момичета от отбора, които тогава бяхме между 15 и 19 години, беше треньор, учител, приятел и, разбира се, човек, с когото споделяхме всичко. За мен този човек успя да направи от нищо нещо, давайки шанс за развитието на баскетбола в Благоевград.
Този човек наистина имаше визия на треньор. За съжаление, типично по български, остана неразбран и недооценен като такъв, защото според мен трябваше да оглави спорта в Благоевград.
Аз играех винаги с номер 15. На всеки мач заедно с Емилия и Райна нанизвахме по 35-40 точки в коша на противника. Без треньора и съотборничките ми обаче, които „играеха за нас“, нямаше да мога да го направя.
Запомнила съм го и с това, че преди всеки мач той повтаряше как трябва да използваме силните страни на отбора ни. А нашата сила беше в точната стрелба – както под коша, така и отдалече, защото тогава баскетболът в България беше много силен и за да спечелиш, трябваше, както се казва, да намериш „дамара“, слабото място на противника. Не беше лесна работа, но успявахме.
През 1962 г. ние стигнахме до върха и спечелихме Купата на България. Нямаше по-щастливи от нас и Величко Вучков. Беше вълнуващо, много вълнуващо преживяване. Тогава, веднага след мача, главният съдия на мача дойде при нас, за да ни поздрави и каза на тренера: „Поздравявам Ви! С тези момичета Вие днес направихте от баскетбола спектакъл“.
