Откакто видях неговите странни кукери, поисках разговорът ни да продължи, защото и той като мен, осъзнавайки, че живеем в един илюзорен свят, иска да се докосне до онези непознати състояния на духа, с помощта на които да зърне истинската реалност. Венко Мадолев успява да изкопчи невидимото от дълбините на подсъзнанието си и да ни го поднесе чрез изкуството си. Тези негови дарби имат своите корени назад във времето.
Дядовците му са били комити. По бащина линия родът му е от Белица. Оттам е дядо му Тодор Мадолев, македонстващ войвода в групата на Ванче Михайлов и приятел на Йонко Вапцаров, а по майчина линия дедите му са от Годлево, като по-късно се преселват в Разлог.
Венко смята, че талантът му идва от чичо му Никола Алексиев, който е брат на баба му Лиляна Мадолева. Роден е през 1889 година в Белица. След опожаряването на селото по време на Илинденско-Преображенското възстание семейството му се изселва в Самоков, където Никола учи в Американския колеж. По-късно изучава славянска филология в Софийския университет. През 1931 година излиза филологическата му студия „Разложкият говор”. Автор е на романите: „В ония дни”, „Между бляна и живота” и „Пламнали небосклони”. През 1946 година излиза сборникът му „Старобългарска книжнина” с очерци за старобългарски автори. Бил е председател на Обществото на свободните писатели. Другата му дарба е била да рисува икони по земите на Вардарска и Егейска Македония.
„Баща ми казваше, че вероятно съм се метнал на него – разказва Венко. – Роден съм в средата на миналия век – през 1956 година в София. Татко е бил кореспондент на в. „Работническо дело” в Македония. Неговият приятел – поетът Венко Марковски, тогава е бил в концлагер, защото през цялото време е казвал, че е българин. Родил съм се в деня, когато баща ми е бил на свиждане при него и се похвалил, че има син. Венко Марковски му казал: „Да го кръстите Венко, та да му върви”. Той ми е дал името. Неговият живот е драматичен. Мая Вапцарова му казвала: „Трябва да ти дадат Нобелова награда, защото си измислил нов език – македонския”. Имаше доста коментари и спорове по неговото дело. Венко Марковски има двама внуци – Игор и Венко, и аз ги обичам и двамата, защото са продължение на моя кръстник.
Като ученик в гимназията пишех и стихотворения. Свирех на китара. Заедно с известния композитор и тонрежисьор Павел Васев, който е свързан с групите „Аеро”, „Конкурент”, „Монолит”, имахме състав. Той е един от най-добрите рок и блус китаристи и продължи с хард рок и хеви метъл, докато аз не спрях да рисувам и след като завърших Художествената гимназия. Продължих и в Художествената академия. Павел Васев завърши Консерваторията, където учеше тонрежисура и години наред беше тонрежисьор на НДК в София. Неговият дядо Славчо Васев пък беше директор на Народния театър. С такива хора съм израснал”.
Баща му Георги Мадолев е бил журналист. След като завършил гимназията в Разлог, учил право в София, но никога не е работил като юрист. Попаднал в литературен клуб, където се срещал с известни писатели като Никола Вапцаров, Георги Караславов и други. След 9 септември 1944 година завършил Висшата партийна школа. Работил е в Института по история на БКП и в ЦК като заместник завеждащ отдел „Пропаганда и агитация”. През 1956 г. е кореспондент на вестник „Работническо дело” в Скопие, след което се връща в София.
По майчина линия Венко си спомня дядо Стою Калоянов и баба Цветана от Годлево. Нейни братя са били Лазар Томов и Георги Крайнов – известни дейци на ВМОРО. Майката на Венко се казва Добринка Мадолева и е завършила Института за детски учители в столицата. Доста година е била детска учителка. Работила е по разпределение и в Белица, където семейството й е било близко с Александър Кокарешков, известен музикант, композитор, зам. главен редактор в Радио Благоевград, създател и на ансамбъл „Пирин”.
„Били сме съседи в Белица и в София с Александър Кокарешков и сестра му Мария Кокарешкова, която пък беше певица – разказва Венко. – Сашо Кокарешков е искал ръката на майка ми, но баща ми го е изпреварил и си я е взел. Баща ми и майка ми се запознали в курорта Семково, който се намира на 12-ина километра над Белица, и много бързо се обикнали. Майка също е учила в София, но след 9 септември, а баща ми е учил там преди тази дата, и е бил с около 15 години по-голям от нея. Аз имам още двама братя, които са завършили международни икономически отношения. По-големият ми брат Тодор Мадолев е завършил в Прага и беше един от Борда на директорите на „Булбанк”. Малкият ми брат Цветан Мадолев беше дълги години директор на една голяма фирма, която вече не съществува. Аз съм средният брат и майка трудно ме е родила. Изглежда съм бил много болнаво дете и родителите са ме пазили и треперили над мен, да не ми се случи нещо лошо. Баща ми е бил близък с Ванга. Когато е идвала в София, тя отсядала при писателя Иван Аржентински и в нашия дом. Те бяха трима големи приятели – поетът Венко Марковски, Иван Аржентински и баща ми. Към тях се беше присъединил и академик Тодор Павлов. В тази компания беше и Георги Караславов, който имаше къща на Семково и през лятото сме му ходили на гости, както и в Драгалевци, където живееше. Баща ми се движеше в този кръг от интелектуалци. Отклоних се, но да продължа с Ванга. Казала е да ми сложат захарче под главата, докато спя. На другия ден родителите ми отишли при нея и когато пипнала захарчето, казала: „Не го жалете, той не е болен и ще стане много известен художник!”.
Венко Мадолев завършва специалността „Графика” при проф. Галилей Симеонов в Художествената академия „Николай Павлович” и разказва: „Аз завърших при един от най-големите графици на България. Изключителен професор, който е направил едни от най-добрите графични портрети в България. Счита се, че той е автор на най-добрия портрет на Левски. Щастие е, че шест години имах контакт с този велик професор и велик човек, светла му памет. Тогава имах гениалната идея с Петър Чуклев да летим в Космоса. Сприятелих се със Сашо Александров и с първия космонавт генерал Иванов. Направихме европейска космическа асоциация и бяхме уговорили в Космоса да полети една малка графична експозиция на Венко Мадолев и Петър Чуклев и горе само да я разпишат. Но след 10 ноември полетът отпадна и не стана. Мечтата обаче си остана. Може би ще полетим в Космоса някой ден, но не с космонавти, а по друг начин.
През 1986 година, когато завърших Художествената академия, направих първата си самостоятелна изложба в Атина. Изложбата откри Мелина Меркури, която тогава беше Министър на културата в Гърция и ми направи голяма реклама. Заради нейната известност, много вестници писаха за мен. Единият беше „Ризос пастис” и още го помня. Журналистката ме попита как съм тръгнал да рисувам и аз споделих този случай с Ванга. Тя каза, че Ванга е световноизвестна и щом го е казала, така ще стане. Това се случи преди повече от 30 години. На тази първа изложба купиха две от картините ми.
Първата ми самостоятелна изложба в България беше в Козлодуй. До ден-днешен в директорския кабинет на атомната електроцентрала има четири мои графики. Следващите изложби бяха в ЦДНА /Централния дом на народната армия/ в София, в Сливен, във Варшава, Виена, Мексико, Куба, Индия, Братислава, Берлин… много са… Творбите, с които завърших Художествената академия, имат международни награди. Участвал съм в международни биеналета, където от 96 държави спечелих втора награда и представих България”.
Един немски културолог пише: „Картината на Венко Мадолев „Възкресение“ е ярък израз на гротесковия символизъм, характерен за неговите зрели години. Както на Великден яйцето символизира Възкресението и победата на светлината, така и в тази картина формата му отеква в идеята за възраждането на личността и обществото. В комбинация с доминиращия син цвят, който в ранното творчество на Мадолев почти не се среща, дори при изобразяване на море, яйцевидната композиция подчертава духовното и културно преображение. Синият цвят тук се превръща не само в силно изразително средство, но и в символен маркер на европейския избор, който България прави в онези години на преход и търсене на нова идентичност”.
„Беше 1988 година – разказва Венко. – За Трети март имаше тържества в Будапеща и в Берлин. Първо направих изложба в Културния дом на Будапеща, заедно с големия ни актьор Ицко Финци, където прожектираха и филм с негово участие. Той играеше в ролята на известния унгарски художник Чонтвари , а аз играех ролята на българския художник Венко Мадолев. В Будапеща Ицко ми предложи да правя портрети на една от централните унгарски улици „Ваци”, а той да свири с цигулка. Когато завърших Художествената академия, гледах едни австрийски художници, които на Пратера рисуваха портрети, а аз бях цар на портретите, и като разбраха, че съм художник един от тях ми подаде лист и молив и ми предложи да го нарисувам. Нарисувах го за около 10 минути. Беше много доволен и аз доволен, защото ми плати портрета. Ицко Финци ме провокира в началото, но след Будапеща продължих да правя портрети във Виена и сигурно съм направил над 3000, но нито един не ми е върнат. Правех скечове за около 15-20 минути.
От Будапеща отлетях за Западен Берлин. Бях на гости на бай Иван Зографски – известен българин, който след 10 ноември дойде в България и купи петзвездния хотел „Ню Отани” в едно от най-хубавите места в София – Лозенец, и го прекръсти „Кемпински-Зографски”. Той беше почетен председател на българската колония в Западен Берлин. По случай Трети март той ми направи изложба в Радскеле – ресторанта на общината. Хотел „Панорама” беше негов и 10 дни бяхме там”.
В онези години, когато всеки търсеше поле за нова изява, и Венко започва да се занимава с телевизионен бизнес. „С мои съученици направихме първата частна телевизия в България „Евроком”. Стана истинска телевизия, защото назначихме Аспарух Николов, а за директор – кинорежисьора Людмил Стайков – голямо име в културния живот на страната. Ние бяхме собственици, но го слушахме. Той управляваше телевизията и ни обучаваше откъде да купуваме филми, как да си плащаме правата, защото в началото пускахме пиратски филми. По онова време всеки се занимаваше с това, което не е учил, но пак беше близко до културата. Казвах им – бъдете срещу всяко правителство, и винаги е имало истина в тези мои думи. Там направих едно предаване „На път с камера”, защото обикаляхме по цял свят с камера и направихме около 8 епизода. По-късно тази идея разви Георги Тошев в бТВ, която направи нашия приятел Красимир Гергов. В телевизията бяхме за около 8 години и я продадохме на третия ни съдружник. Той я остави кабеларка, но въпреки това пак се гледа. Много българи я гледат в Западна Европа.
След 30-годишна пауза от рисуването преди 3 години организирах моя изложба в галерия „Милениум” съвместно с картини на моя много добър приятел Ставри Калинов. Сега сигурно ни гледа отвисоко, където има небесно ателие и продължава да рисува божествено. Дойдоха над 300 души на откриването на изложбата. По „Витошка” имаше много хора, които не можаха да влязат в галерията. В един момент усетих тръпката на нещо отдавна загърбено. Толкова години съм ходил къде ли не, но винаги съм гледал с очи на художник. Пред мен може да има порутена сграда, но гледам да видя хубавото в нея. Тази изложба ме накара да се замисля и започнах да рисувам отново.
След изложбата на Ставри Калинов направих самостоятелна изложба в гранд хотел в село Баня. Тя стоя там близо година и дойдоха едни евродепутати, които харесаха картините и ме поканиха да направя изложба в Европарламента в Брюксел. Това беше третата ми изложба след тази 30-годишна пауза. За откриването на изложбата дойдоха един самолет българи. Беше успешна и това ми даде тласък да продължа. Започнах да надграждам над черно-бялата графика и да вкарвам трети, четвърти и пети цвят, с креда, молив, сангин… В един момент черно-бялата графика се трансформира и отиде към живописта. Всичките ми последни работи са буквално живописни”.
Миналата година Венко направи изложба в Градската художествена галерия в Благоевград, където се запознах с него. Нарече я „Илюзии и мистерии”. Картините му приличаха на емоционални айсберги, родени в неговите съновидения. Тогава ми каза: „Всичко е една мистерия, натрупани пластове с лоша енергия и лоши събития и в един момент човек трябва да бръкне по-дълбоко в подсъзнанието си, за да извади нещо хубаво. А това става само чрез изкуството. Аз всяка сутрин си спомням сънищата, и ако ми хрумне идея, започвам да работя още в 7 сутринта. Така направих и цикъла „Сътворението”.
За своя проект „Кукерите”, рисуван преди повече от година, Венко споделя: „Те са плод на моето въображение, плод на моите сънища, ако щеш. Заглавието на една от изложбите ми беше „Добре дошъл в съня ми”. Не е пълна реалност, а изчоплена от подсъзнанието, затова се получават по-различни и по-интересни творби. Кукерите нося в себе си още от детството. Бил съм кукер в Разлог, слагали са ми маски и съм участвал в „Старчевата” на 1 януари. Имам един съученик – Асен Ботев, с когото заедно участвахме в кукерските игри, а той продължава да участва в това новогодишно събитие в Разлог. На барбекюто в Годлево имам един кукер от него. Много знакови скулптурни фигури има от него в Разлог. Талантлив скулптор е Асен Ботев. Сигурно съм върнал лентата назад, за да претворя в картини прекрасното детство, което сме имали.
Кукери показвах и на свои изложби в Мексико, където ги приеха за мексикански маски. Три от тях купиха още на откриването на изложбата. Много общи неща има между мексиканците и българите. Попаднах в Антропологическия музей в Мексико. Голяма беше моята изненада, когато видях там стана на баба ми Лиляна и чергите с български шевици, също като котленските и чипровските, и тогава реших, че има някаква духовна връзка между нас. Неслучайно Людмила Живкова беше ходила там няколко пъти. Тя беше посветен човек”.
Поговорихме и за пророческите му сънища, за които спомена още на изложбата в Благоевград. „Всяка сутрин като се събуждам – споделя Венко – по сънищата си тълкувам събитията, които откривам в телефона си. Помня един уникален сън – когато преди десети ноември 1989 година направих първата си изложба в Козлодуй и спах на кораба „Радецки”. Вечерта сънувах един голям вертолет, с който се изкачих на върха на огромна планина. Гледах отвисоко целия свят и се събудих. Реших, че това е нещо изключително предзнаменование за мен. След този сън започнах да правя изложби по цял свят”.
Питам го къде го връщат тези сънища в духовен план.
„Йеронимус Бош, живял през ХV-ХVI век и определян като първия предвестник на сюрреализма, е един от любимите ми автори. Направих една серия фортиции по негови творби. От него са се учили всички сюрреалисти. Той се оказа и мой учител, защото през последната година направих плавен преход от реализма към сюрреализма. Започнах да рисувам в осъвременен вариант неща, които си представям как би нарисувал Бош в ХХ и ХХI век. Преди него харесвах импресионистите, и най-вече Ван Гог. Влияех се от него изключително, когато рисувах живопис в Художествената гимназия и моите съученици ме бяха прекръстили Вен Гог. После се запалих по Йеронимус Бош. Минах и през кубизма на Жорж Брак и Пабло Пикасо. Нали художник от художник се учи. Събирах много информация, пречупвах я през призмата си, за да получа своя образ, своя почерк, да имам разпознаваемо лице. Като видят картината, да кажат – това е на Венко Мадолев.
Венко дойде в дома ми заедно със съпругата си Мая Истаткова. Разбрах, че са се запознали преди 20 години.
„Тя ми е жена и пиар. Аспарух Николов – режисьор и писател, е артистичният ми пиар, а Мая е икономическият. Нашето запознанство с Мая е интересно, защото, след като продадохме „Евроком”, направихме едно списание „Лидер”, в което поканих журналисти, с които съм работил в телевизията. Един от тях беше Бойко Станкушев. Аз се занимавах най-вече с рекламата. И попаднах в офиса на Мая, където тя с баща си бяха представители на „Сейко” за България. Казах им, че пари от тях не искам, но ми трябват часовници за подаръци. Пуснахме реклама в няколко броеве на сп. „Лидер” и така тръгна връзката с Мая”.
Тя добавя, че после отиват в Лас Вегас в САЩ и там са се оженили. Венко разяснява, че това си има своя генезис: ”След като пуснахме телевизионната оптика до Лондон, оттам през Океана стигнахме до Ню Йорк и тогава пускахме българска телевизия за нашите сънародници в Америка и много често ходех до Лас Вегас с моя съдружник. Като се запознахме с Мая, решихме романтично да се оженим и го направихме там. Имахме двама свидетели – един наш приятел и съпругата му. Ходихме в един български ресторант и попаднахме на уникална чалга до сутринта”.
Разпитвайки, разбирам, че Венко има син от първата си жена, който се казва Добрин Мадолев. Около 17 години той живее с приятелката си във Виена, но в един момент се запознава с една хубава полякиня и от тази връзка се ражда синът му Антъни. Полякинята се връща във Вроцлав, а той си остава във Виена с приятелката, но тя не иска и да чуе за това дете, защото е плод на изневяра. Полякинята умира преди година и половина и сега Венко и Мая се надяват внукът им, който вече е на пет години и половина, да живее с тях в България.
Има ли мисъл, която отдавна те вълнува и все още не си успял да нарисуваш, го попитах.
„Навремето спечелих една награда с портрет на сина ми, когато беше малък. Изображението беше една отворена книга. В едната част на книгата беше неговото лице и едно пръстче, което сочеше към празния лист в очакване да започне да отваря своята книга и да я рисува лист по лист, или да живее живота ден по ден. Беше малък, умен, красив… Тази картина спечели награда в Антверпен и там си остана. Сега си мечтая да направя нещо, свързано с моя внук, който прилича на сина ми като малък. И със сигурност ще го включа в бъдещото ми творчество”.
Всяка галерия по света Венко чувства като свой дом. От една година има покана да направи изложба в Чикаго и се надява да я реализира през 2026-а, но по-скоро предвижда да направи изложби в галерията-музей „Анел” в София и в галерията в Казанлък.
Сега Венко смята, че плува в свои води, защото има фино, интимно чувство към изкуството и така ще продължи, докато диша. Понякога за зрителите са необясними образите, които той открива в лабиринтите на душата си, изпълнени със спомени и преживявания. Каквото и да е правил, той е носил изкуството в себе си и нито едно негово действие не е било напразно. Всичко е дирижирано от високо и по този път духовното израстване и творческо пътуване продължават.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
