Венци със съпругата си Траянка и децата си Божидара, Райна и Мирослав
Венци Кирилов със сина си Мирослав из парк "Св. Врач" в Сандански
Венци Кирилов пред свои творби с художника Румен Божинов
Картините на В. Кирилов "Пробуждане" /акварел/
"Църквата "Св. Георги" в Сандански
Венцислав Мариов Кирилов живее в най-бедната, но и най-веселата част на град Сандански – квартал „Махалата“. Роден е през 1972 година. Работи като строител, занимава се с живопис и карикатура. Със съпругата му Траянка имат три деца – Божидара, Райна и Мирослав. Като строител работи на свободна практика, а като човек на изкуството – на още по-свободна. Работил е като технически редактор на вестник , публикувал е карикатури. Има една самостоятелна изложба във фоайето на РТЦ – Благоевград, излага картини в галерии в Сандански и София.
– Венци, строител или творец – кое си повече?
– Иска ми се да съм второто, но не мога без първото, нуждата от пари надделява.
– Какво работиш в строителството?
– На свободна практика съм. Работя там, където има работа и ме вземат. Добър бояджия съм, лепя фаянс, шпакловам и всичко друго, що може да се прави в новостроящи се жилища. На това ме научи нуждата. Като създадох семейство с Траянка, се наложи да питам госпожа Неволята какво да правя и тя като не ми отговори, а трябваха пари за издръжка, си рекох, че с нещо трябва да се хвана. Започнах като общ работник, попаднах при добри майстори, схватлив се оказах и скоро и аз станах търсен майстор.
– И докога така?
– Докато не ми се случи нещо друго.
– И какво искаш да е то?
– Освен че работя като строител, рисувам образи и пейзажи, карикатури и искам с това да се занимавам – с изкуство.
– Как се раждат темите за карикатурите ти?
– Всякак и навсякъде – при пътуване, при работа, че може и насън. Идват при нещо чуто при разговори, с нещо видяно, може да се случи и докато гледам телевизия. Карикатурата на вид е малка, но по съдържание е голяма. Нейният главен текст е, че е без текст. Добрата карикатура според мене е тази, която може да накара гледащия да размишлява, да я усети и да не го кара на смях, че е тъжно, защото карикатурата, колкото и да изглежда смешна, всъщност навява тъга, защото първата й задача е да извежда на показ недъзи, пороци и други негативи, и най-вече такива, които имат обществена значимост. Карикатурата трябва да носи при всяко положение и поука.
– Какви са основните ти теми?
– Аз съм по битовите карикатури, тези от обикновения живот, такива, каквито са водили на размисъл от древни години, та и сега. Не обичам политическите, защото не са трайни, те са нещо като еднодневки – блясват и си отиват, тъй като героите при тях рядко се задържат и бързо се заменят с други.
– Как ти се приемат карикатурите?
– Мисля, че добре, щом ги отпечатват. Помествали са мои работи във в-к „Стършел“. Покрай карикатурите се запознах с хора от занаята като Румен Белчев от София, Борислав Георгиев от Дупница, Кирил Бошкилов от санданското село Поленица.
– За тебе галеристът и художник Румен Божинов казва: „Венци е нежен лирик в живописта“. Така ли е?
– Ами той разбира от тези неща. Дано е прав.
– Как се насочи към живописта?
– Сигурно има нещо и от оня, що е горе. От дете имам увлечение. С молив започнах да рисувам на 8-годишна възраст, а десетгодишен и с бои, платно и четка. Много ми помогна в практическо отношение един художник – Чавдар Антов. Показваше ми свои творби, показваше как се смесват бои и се търсят исканите цветове, как да се прави избор на светлина. Чавдар Антов ми помогна да тръгна по мой си път в изкуството. Тук ще добавя, че доста неща понаучих и от една школа по рисуване, която завърших по време на гимназиалното си образование, като след училището отдавах на школата всеки божи ден по два часа. От тази школа дължа благодарности на г-жа Рени Петрова, от която научих кога една творба може да е добра и истинска, като за база ни служеха произведения на титаните в изкуството като Дечко Узунов, Илия Бешков, Васил Стоилов, Константин Щъркелов.
– Акварел или масло – къде си?
– В по-ранни години бях пристрастен към акварелната живопис, а сега повече посягам към маслените.
– Венци, сред хората съществува мнение, че акварелът е нещо нетрайно, тъй като се свързва и с вода. Така ли е?
– Греши се. Виждал съм акварелни творби и на 500 години, а живописни, не издържали и десетки пъти като тях, и то на майстори. Всичко зависи от материала и начина на подготовка и изпълнение. Ще добавя и това, че не е без значение, че акварелните бои са към десетина пъти по-скъпи от маслените.
– Къде твориш?
– Имам си устроено малко ателие в помещение в дома ми.
– А кога твориш?
– Когато имам свободно време. Такова обаче ми липсва и мога да работя по 2-3 часа след работа и в почивните дни.
– Семейството ти поощрява ли те?
– Да. Или по-скоро не ми пречи.
– В домакинските грижи участваш ли?
– О, да! Не може всичко да е на ръцете на Траянка – и кухня, и деца. Имам ли възможност, и аз съм с престилка. Знам да мия чинии, мога да правя и манджи. Е, от по-простите, от рода на телешко с картофи, зеле с месо, варен боб, яйца на очи.
– Дружиш ли с хора от занаята в Сандански?
– Често сядам на приказка с Румен Божинов, който като собственик на галерия ми помага да се реализирам. Споделям и с Георги Гоцев, Кирил Бошкилов.
– Венци, живееш в най-бедната, но и най-веселата част на Сандански – квартал „Махалата“, център на ромската общност. Как се чувстваш?
– Добре съм си. С Траянка си направихме къща, поустроихме се. Навсякъде около нас е весело. Там гърлото може да е жадно и гладно, но песен и игри в душа и сърце все има.
– Как приемат твоите съкварталци развитието ти в изкуството?
– О, моите неща не са им грижа. Та това, изкуството, май е далеч, но така е за повечето хора от другите части на града. Изкуството е за хора, които разбират от него и имат портфейли с възможности да купуват. Засега тези хора са малко, но все някога все повече и повече ще почувстват такава необходимост.
– Лесно ли се разделяш с творби, които се откупуват?
– Не е лесно, но е необходимо. А продажбата е и една от целите на занаята.
Интервю на БОРИС САНДАНСКИ
